Георги Карадобрев

Днес пак от сляпото небе
изплува ладията на деня.
От бойниците-хоризонти
тромпети строги закрещяха,
петли раздраха сивата мъгла
и светлина се втурна по земята.

Пових отминалата нощ,
грижливо в облачната пелена я скътах,
погалих я, а после спрях.
Приседнах тихо на дивана.
Заслушах се и чух звъна
на утринния извор на живота,
да сложа шепи в него не посмях -
там скачат златни рибки на съдбата.

Кал, камък и вода видях
да падат със звездите прашни,
там в края на света аз чух -
ръмжат във хор хиляда великани.

Пак утрото протягащо ръце,
безмилостно разкъсваше, душеше,
убиваше и грабеше нощта,
а славеите пееха с наслада.

Изтръсках в дланите съня,
огледах се във старо огледало -
видях - човекът се събуди и засмя,
прекрачи прага и се втурна в бяло.