Денка Илиева

- Нейкова махала е нашата. Имало един дядо Нейко… кои времена е било! Бягал от нещо, зло ли го е гонело?… Скрил се тука, зад тия чукари. И останало името му и махалата. Сега сме ние тримата само и още няколко като нас… Стопли ли слънцето, ще видиш някой, измъкнал се като гущер зад дуварите. Дядо Еню, Писара, Чалъчката… Хляб ни носят от съседната махала. Два пъти в месеца идва колата на кооперацията. Сол, олио, някой път салам докарват. Гледаме си и по някое животинче. И черквата е затворена - лани клисарят умря. Отчето е от града, обикаля с леката си кола махалите. Където колата не може, яха катъра… - Жената спря да говори и се огледа към градината. - Кокошките да не вземат да ми изровят разсада.
Всяко лято идвахме с мъжа ми да берем росопас на една от поляните тука. Оставяхме колата зад скалите и поемахме по пътечката нагоре. Този път заварихме дядо Стойно - въртеше няколко овце по поляната. Заговорихме се с него. Той ни покани да се запознаем с бабичката му. И ето, приказвахме си сега двете. Седяхме на ниски столчета в сянката на каменната ограда. В скута ми бабата бе сложила шепа жълти круши.
- Хапни си, хапни си - канеше ме тя.
Къщата стоеше насреща, висока, чардаклия. Под стряхата изхвърчаха лястовици. Пред прозореца се виеше зеленика.
- Поминуваме тримата - подхвана отново бабата - аз, Стойно и… т о й. Какво да правиш, като тъй е дошло.
Канех се да попитам кой е този “т о й”, но бабата сама започна да обяснява:
- Той, Алекси де, все говореше за някаква страна, дето всичко уж било като в приказките. Чел в една книга… И птиците, и растенията, и животните били по-други. Хората - също. Питахме се каква ще е тая страна. Баба ми разправяше, че през турско идвали арапи по нашите земи. Не приличали на нас. На, хора сме все, но на едни кожата им черна, на други - жълта… Дядо Райчо - пленник бил по време на войните, - та и той така разправяше: шарен свят. Помня го: съберат се около него хора и започне да обяснява какво е видял по чуждите земи…
Алекси казваше, че и на сън я виждал тази страна. Все туй говореше. Дошли са, да речем, гости на сбора, насядали са край трапезата - Алекси, още преди да е сложил залък в устата си, започва приказката: Ония там, в далечните страни, тъй и тъй се хранят, тъй и тъй се обличат. Ходели голи, щото било топло при тях. Лицата и телата им били черни… Дибидюс голи ли? - пита някой. Имат си едно парче плат отпред, отвръща Алекси.
Друг път на нивата сме, жънем. Алекси се изправи изведнъж и рече: “Ония ни сеят, ни жънат. Хляба си направо от дърветата го вземат. И млякото - разчупят един плод и пият”. Чудим се всичките: Как тъй направо от дърветата хляба? И млякото!… „Като не вярвате, прочетете, засяга се Алекси. Ей я, книжката в читалището.”
Веднъж отиде на пазар, да продаде едно прасенце. Продал го и с парите купил една треска. Не съвсем треска, на нещо такова прилича. Разправяше, че било… Как му викаше, химулет ли?
- Амулет - поправих старата.
- Тъй де… Един чужденец му го продал, откъде пък се е намерил и той на пазара? И го държеше тоя… химулет над леглото, на стената закачен. Един път рекох да го обърша от праха, та се вгледах. Ми то човешко лице сякаш. Ама страшно едно… Алекси думаше, че ония там ги правели химулетите, в далечната страна. Всеки човек си имал такава една треска и си я пазел. Тя му давала сила.
Сещах се аз, че на Алекси нещо му се върти в главата. Все за далечни неща приказва. За параходи, дето до ония страни стигали… Колко неща човек може да види, стига да иска!
Имаше тука в селото един търговец, Драгни му викаха - ходеше за стока на бургаското пристанище, та наемаше каруци и хора за кирия. И Алекси веднъж отиде. Разправяше Драгни: оставил Алекси конете и се защурал из пристанището. Намерили го да приказва с някакви моряци… Сетне хептен откачи. Бълнуваше ги тия параходи. Застане на някое високо място - на ония скали, и гледа, гледа надалече. Казваше, че му приличало на море - полето, както е развълнувано. Само да тръгнел…
И тръгна. Към оная страна. Изчезна една нощ. Отвори вратата и излезе. Ха да се върне, ха да се върне… Няма го! Пък той се сбадашил с ония моряци да го вземат на парахода. Как е станало, скрили ли са го?…
Мина много време, нищо не знаехме за него. Поболяхме се вкъщи - и аз, и старите… В село всички се чудят: да остави млада жена - наскоро се бяхме женили, - и да хукне по света. Има ли я тая страна, няма ли я? Здрав и силен беше, та се надявахме да си намери някъде работа и да не умре от глад. Но как ще си приказва с хората, като не знае чуждия език?…
Получихме писмо - от Марсилия. Здрав съм, пишеше, не се притеснявайте. Град ли е това, какво е, не знаехме. Една учителка в селото, Верка, ми разясни, че това е град във Франция. Но не е тази страната, за която е тръгнал. Близо била тая държава, Францията - хората и по цвят, и по характер като нас. И яденето им прилича на нашето… Успокоихме се малко - щом е наблизо, може и да реши да се върне. Пък и хляб, и манджа дано да успее да си намери някъде. Иде му отръки и да оре, и да жъне, и дърва да насече. Зачакахме я да си дойде, я второ писмо да пристигне. Но нищо не получихме. Месеци, години минаха - хабер никакъв. Старите хептен се предадоха. Пък и аз - ни жена при жените, ни мома при момите. Деца нямахме… И тъй - минаваше животът. Не го знаехме Алекси жив ли е, не е ли. Някой в селото пусна приказка, че го изяли черните. Имало такива - в ония, далечните страни, дето ядели хора. Свекървата намери някаква гледачка - занесе й една Алексьова риза, да й гледа на нея. Гледачката рекла да не го чакаме. Няма да се върне. Жив ли е барем, попитала свекървата. Не се вижда да е жив, отвърнала оная.
Тогава свекърът и свекървата решиха да му правим погребение. Дрехите му да сложим в гроба. И поп викахме, и всичко, помен му правихме… Та като мина малко време още, старите рекоха да приберем някого у дома. Да ме оженят отново де. Бяха се привързали към мене, не искаха в друга къща да ме пущат. Пък и имота нямаше кой да работи. То не бяха много нивите, но мъжка ръка трябваше - свекърът хич не можеше. И избраха Стойно. Кротък беше и ергенин, малко попрехвърлил годините. С овчарлък се занимаваше, все по къра беше, ни на седенки ходеше, ни на хоро, та момите го бяха забравили… И дойде Стойно у дома, и заживяхме си двамата. Деца ни се родиха - син и дъщеря имаме. Внуците ни са пет. Старите се споминаха. Лоша дума не чуха ни от мене, ни от Стойно.
Една нощ чука се на вратата. Отидох да отворя. Гледам - непознат човек. Стар, болнав ми се види. Ще падне сякаш, едва стои на краката си. Дрехите му прашни, омачкани… Скитник, рекох, някой си, закъсал е по пътищата. Ще трябва да го пуснем, грях е да затвориш вратата на такъв човек. Стойно лежеше на леглото, погледнах го и ми кимна да се отместя, за да влезе непознатият. Прекрачва той прага и се оглежда. Боже, нещо ми трепна, но си мълча. Стойно се изправи на леглото. Стоим тъй: непознатият до вратата, Стойно до леглото, аз - в средата. Минута ли, колко мина? Взрях се отново в лицето на чуждия човек. Не, не се лъжех: Алекси беше!
И какво - подадохме му стол. Седна той. И заплака. Аз тъй си стоя, по средата на стаята. Не зная накъде да наклоня стъпка. Сетне се приближих до Стойно…
И на, караме я така. Алекси се прибра в пристройката. Отначало нищо не разказваше за себе си. Къде е бил, какво е правил? То животът нищо не е, като погледнеш, - един миг - но пък и години са това. Човек все оставя нещо след себе си. Алекси на никого не обясняваше как е прекарал тия години. Ни пари донесе, ни нищо. Само онова си носеше, треската. На врата си я беше завързал.
Като поотраснаха внуците, започнаха да се навъртат около него. Казваха, че приказки им разказвал. За параходи, които порели морето, за високи върхове, за планини и пустини. За непознати животни. За разни обичаи…
Дали беше стигнал до страната, в която искаше да отиде? Може някой ден да разкаже всичко. Сега сготвя и отделя и на него една чинийка. Пера му дрехите… Та тъй я караме тука, зад тия чукари.
Жената млъкна и се загледа пред себе си. Беше обикновена жена, със съсухрено лице и дребно тяло. Ръцете й лежаха в скута. Почиваха си.