Йордан Атанасов

Бях поканен за едно литературно тържество в столицата. Водещият ме извика от Стара Загора за участие в четене по повод годишнина от рождението на наш лирик. С домакина на проявата бяхме добри познати. И приятели, както той ме наричаше.

Седнах сред групата писатели, поканени да участват в литературното четене. И то започна. Както си му е редът - със по-известните автори. Бях отворил книгата си на стихотворението, което щях да чета, и очаквах с трепет да чуя името си, преди да изляза.

Не знам защо, но винаги се вълнувах в подобни случаи и за да не сбъркам, си носех сламките - в случая - най-новата ми стихосбирка. Познавах се с колегите наоколо, но салонът беше пълен с млади хора и може би от това се притеснявах: как ще говоря, да не сбъркам нещо, дали съм подбрал най-доброто за случая…

Един по един край мен ставаха авторите, прочитаха си произведението и сядаха, съпроводени от аплодисменти. Водещият поглеждаше към мен от време на време и ми даваше някакви знаци с очи и жестове… След като се изредиха всички, освен моя милост, той закри проявата с патетика, която му подхождаше.

Огорчен, напуснах сградата. Не му се обадих, за да го питам защо се изгаври: повика ме да чета, пътувах четири часа с влака от провинцията, изхабих нерви. И средства. Но останах част от публиката… Четенето продължи тягостно дълго и изпуснах срещата си с един земляк, който щеше да ме приюти за нощта. Може би и това ме изнерви допълнително. Налагаше се да пътувам с нощния влак, което ме обричаше на безсъние и, превърнат почти на парцал, някъде към три и половина да пристигна в къщи.

Мислех си, защо ли стана така. С какво съм обидил водещия? Дали защото му бях обещал да го заведа на обяд, но ми се наложи да изпълня други по-важни задължения и закъснях. Но пък не го и предупредих. Което бе редно… И сега да си отмъщава, като се прави на разсеян.

След време отново си говорихме и той ме уверяваше настойчиво, че просто ме е поканил да се видим на мероприятието. И аз съм объркал мястото си, вместо в публиката съм седнал, където не трябва… Участниците предварително били посветени в сценария и т.н. Но той нали и мене посвети и покани да пътувам от триста километра. Не сме се доразбрали, каза, без да се извини…

През деня позвъних на един друг земляк и го поканих да присъства на същото литературното четене в мраморното фоайе на Софийската градска библиотека. Той обича литературата, абонирал се е за вестници и следи изявите на познати и непознати автори, възхищава се от сполуките и несполуките и отсъжда според неговия аршин. Мислех, че той е в кулоарите или по стълбите някъде.

Свърши обидната за мен сцена и се надявах да го видя. Той бе малко безцеремонен и първият му въпрос щеше да е защо не съм чел, след като съм бил толкова път или нещо подобно. За моя радост не го видях.

…Но вечерта трупаше изненадите си. Позвъних му. И той веднага ме нахока: защо ме излъга - в Народната библиотека нямаше подобна изява. Питах няколко човека, поканиха ме в една зала, но там имаше нещо друго.

Извинявай, казвам, аз ти казах, че ще бъда в Софийската градска библиотека, а не в Народната… Започнахме да си прехвърляме вината. Хайде, няма значение, идвай, вика. Ще ми гостуваш. И го удари на майтап.

Гледам чертичките на батерията на джиесема ми се стопили - останала само една.

Къде си сега, как си, чувам дрезгавия му глас. Обяснявам, че съм пред Софийската градска библиотека и трябва да пътувам с нощния влак, защото моят съгражданин от село Драганово вероятно не се е прибрал. А той има само стационарен телефон и по друг начин не мога да се свържа с него.

Ти луд ли си, вика. Какъв нощен влак - хващай автобус 76 и слизаш на втората спирка, блок 507 след Окръжна болница. И без това отдавна си ми обещал да идваш. Жена ми я няма, не се притеснявай. Ще пием по една гроздова и ще се разберем кой крив, кой прав.

Качих се на въпросния автобус. След Окръжна болница наближава втората спирка. До шофьора съм отстрани и го питам това спирка блок 507 ли е. Той ме гледа изненадан, няма такава по линията казва. Нищо викам, може да е по-нататък. Намеси се една софиянка и потвърди, че по линията няма такава спирка, има блокове с подобни номера над 500, но те са отсреща в другата “Младост”.

Бяхме насред път, шофьорът вика: ще слизаш ли или да карам. Давай до следващата, или по-следващата, а там ще видя какво да правя. След още три спирки слязох и гледам “Спирка 56-та”.

Извадих телефона от калъфчето и със страх погледнах циферблата. Ако е свършил, ще хващам такси до ж.п. гарата. До нощния влак имаше още един час. Слава богу, чертичката още стоеше - самотна като мен, но ще свърши работа. Само по-бързо да набирам, че да не издъхне.

Землякът, стори ми се, сякаш подскочи от изненада. Нали ти казах да слезеш на втората спирка след Окръжната. Спирка 507 няма, това е номерът на блока, в който живея. Ама ти така го каза, помислих, че е името на спирката, контрирах.

Добре де, къде си сега. Казах номера от табелката. Поръча ми да стоя и да не мърдам, щял да дойде и да ме вземе. Разгеле, успокоих се. Мина час: хора слизаха, качваха се, други като мен чакаха. Най-после с бодра стъпка той се зададе, облечен леко, само с пуловерче.

Стъпваше напето, като току-що пенсиониран военен. Ръкостискане, смях и пресичане на булеварда на забранено място. От другата страна автобус в обратната посока и след километър спортно ходене, се оказахме пред неговия блок 507.

Влязох в познатия апартамент и си отдъхнах. Масата беше заредена със салатки. Както винаги акуратен, стегнат, подреден, домакинът извади едно изпотено шише от хладилника, наля по чашка.

И вдигна тост: Ха наздраве за нас и за трите “счупени” телефона.