с писателя Никола Инджов разговаря Георги Н. Николов

- Господин Инджов, като писател-странник и главен редактор на сп. „Родолюбие” (орган на бившия Комитет за българите в чужбина), познавате чудесно нашата диаспора. Поради мащабите си днес, родена от трайна емиграция, тя е още една България, пръсната върху географската карта. Как изглежда същността й на фона на „старата” родина? Отдалечават ли се безвъзвратно двете „Българии” по ред причини - икономически, социални, интеграционни?

- „Старата” родина - това е вековечната България, която прелива кръв на много народи не от днес, и не от вчера. Винаги сме били и винаги ще бъдем народ от бежанци и гурбетчии. Бежанци - които прииждат от отнети отечествени земи и се скупчват между държавните граници. Гурбетчии, които неудържимо се стремят към хляб и покрив под чужди небеса… Това е историческа съдба, присъща на народ, разположен на кръстопътна земя.

Но не мисля, че географското ни местоположение е предпоставка за беди и нещастия. Да, през родината ни са преминавали нашественици и завоеватели, днешната ни територия е осеяна с видими следи от траки, римляни, византийци.

Националната ни памет е вгорчена от непосилни робства - два века византийско, пет века турско. Но при всичко това сме били средище на антични и класически цивилизации, средоточие на европейски, балкански, средиземноморски и ориенталски култури.

От тук произлиза мощната интелектуална енергия, с която Светите братя Кирил и Методий създадоха славянската писменост и чрез нея положиха началото на нова човешка цивилизация - славянската.

Там е началото на българската Държавна на духа, която бе и си остана единствената българска държава, непобедена от никого. Тя и днес поражда самочувствие и достойнство, крепи българската душа в дни на изпитания и страдания.

- Значима част от живота и творчеството Ви са свързани с Латинска Америка. Бихте ли разказали за своите пребивавания там и с какви спомени са свързани? Ще ни припомните ли преводните си книги за нейни поети в историческия контекст и съвремието?

- Всичко започна от Куба - моят прозорец към света на испанския език и света на Латиноамерика. Там през 1961 година попаднах в доброжелателния кръг на мои връстници от целия свят, съмишленици  на младите кубински революционери.

Имаше много латиноамериканци, писатели и журналисти. Сред тях бяха колумбиецът Габриел Гарсия Маркес - бъдещ Нобелов лауреат, чилиецът Мануел Рохас - автор на знаменития роман „Син на крадец”, салвадорецът Роке Далтон - поет на своя народ в борбата му за независимост, доминиканецът Хуан Бош - историк и президент на страната си, аржентинецът Франсиско Урондо - един от убитите поети на двадесети век.

Всички те споделяха идеите на кубинската революция и допринасяха много за медийното популяризиране на тези идеи чрез знаменития „Дом на Америките”, чрез информационната агенция „Пренса Латина”.

Тогава в приятелска среда се запознах с друг аржентинец - Ернесто Че Гевара. Той бе романтичният герой на кубинската революция. Естествено, по онова време го възприемах като личност от върховете на революцията - партизански  команданте, министър и трибун.

След смъртта си той продължи да съществува в живота ми и като поет. Преведох и публикувах многократно деветте известни на света негови стихотворения.

И пазя като реликва книгата му  „Мисля за безсмъртието на революцията” (партизански дневници, речи, статии, писма и  документи), издадена на български с мой предговор под заглавие „Син и герой на Америка”.

На нея дъщерята му Селия Гевара Марч постави следния автограф - „Никола, благодаря ти за всичко, което правиш за моя баща. 14 юни1984″.

- Какъв дял от Вашата човешка и творческа биография заема Аржентина? Кога за пръв път стъпихте върху земята й и пожелахте ли на тръгване да се връщате пак и пак? Какво научихте от духа на тази страна и народа й?

- Когато обхождах Аржентина - пампата към Гран Чако, крайбрежието около Буенос Айрес, месопотамията на реките Парана и Уругвай, както и оня дъждовит ден при водопадите Игуасу, (един ден също може да бъде обходен, както и една нощ, особено на млади години), и когато с предчувствието за снега на юг от Комодоро Ривадавия, когато с разлюляно от петнайсетминутния самолетен прескок до Монтевидео сърце пак виждах същата земя - тогава в много хора аз съзирах не другиго, а себе си, в много чужди съдби долавях своя орис, била или не била, повторена мъчително или нетърпеливо предстояща, минало някакво неразгадано, или почти предречено бъдеще.

Човекът в крайпътната чакра на кой знае кой километър между Росарио и Ескина - заради какви непреглътнати думи бе отхвърлен в страшната самота на пампата или с какво той бе по-надарен от мене, за да заслужи безбрежно уединение в необятния простор?

Земеделецът с българска кръв в жилите си, който ми каза, че ще кръсти първородното си дете на мое име, ако е син - Николас, ако е дъщеря - Никола, този брат по корен не можеше ли той вместо мене да пристига през девет земи в десета, за да ме завари там самия мене, повяхнал от носталгия по България?

И какво всъщност ми е пречило хора-скелети, току-що излезли от концлагери, да поставят моя студентска снимка на Обелиска на независимостта, вместо аз да наблюдавам как се съставя почти гранитен обвинителен акт с пожълтелите образи на съществували и вече несъществуващи аржентинци, жертви на геноцид, в който можех да изчезна и аз, ако бях гражданин на страната, съставена от граждани на десетки други страни?

Този обелиск в центъра на Буенос Айрес, където търсех своята фотография, а хората-скелети ме гледаха с почуда, че съм жив - не заради поданството си, естествено, а заради неподлежащи на аржентинско поданство идеи и размисли, така ми се струваше. И дочувах гласа си в една песен на Мерседес Соса, която ме съпровожда и досега, протяжна и еховита песен - как ако някой тръгне на път, една светулчица ще го придружава, и как във виното трепти светулчицата на душата, и как ручеят пее среднощ, а призори плаче…

До неотдавна можех да изчезна безследно в Аржентина, както изчезна поетът Франсиско Урондо - или да изчезна от Аржентина, както изчезна разказвачът Хулио Кортасар. Но аз чувствах, че се появявам в Аржентина като книжарница за поезия, затворена от военните, като филм за Втората световна война, забранен от военните, като изложба на плакати за мира, отстранена от военните.

Така мислех в потока неудържими събития, които не можеше да не станат в Аржентина след геноцида - книгата на комисията Сабат “Никога вече”, в която се съдържа само малка част от фактологията на унищожението на политическия и духовен елит на нацията, първия панаир на книгата с участието на издатели и писатели от цял свят, процеса срещу генералите, който започваше библейски.

И аз сред всичко това като новороден, Николас или Никола, няма значение, и откривах обширния свят, където не само ручеят, но и човекът пее среднощ, а призори плаче, защото и за песента, и за плача там, в Аржентина, има много житейски поводи.

Мислех си в такива минути за стихове на Борхес - че е бил нещо от Единбург и нещо от Цюрих и чрез него, почти ослепял през времето на геноцида, разбирах изглежда, че военните диктатури са унищожавали не само аржентинци, които по начало се идентифицират все още като хора от италиански, френски, испански или славянски произход, но са унищожавали по малко от Италия, от Франция, от Испания, от славянските страни.

Генералите не можеха да понасят филми на Фелини, концерти на Пабло Казалс, стихове на Арагон, да не говорим за идеи. Те забраняваха всичко това, което означаваше, че го унищожаваха за поколенията, израсли през тия геноцидни години.

Аржентина можеше да има съдбата на индианците от племето тоби, които видях в Гран Чако. Те бяха последните остатъци на унищоженото в други времена и от други военни туземно население, остатък, показващ невъзвратимостта на унищоженото.

Тези индианци бяха слезли вече от вихровитите си мустанги и обитаваха покрайнините на малки градчета, бяха отвикнали да опъват тетивата на ловните си лъкове и клечаха като кучета пред месарниците, не разпознаваха сигурно водопойните пътеки, защото кръчмата бе станала за тях нещо като място за прекарване на живота.

Все пак можеха още да правят скулптури от глина, но вместо божествата си, вместо митичните си птици, извайваха броненосци и само броненосци - гледах как ги моделират, докато в краката им из бедните къщици се мотаеха истински броненосци. Там също почувствах, че и аз можех да имам тяхната съдба, а може би я имам - да правя глинени броненосци в свят, изпълнен с истински… Кой ми казваше, че поезията е броня за душата? Каква броненосна философия!

Впрочем, не толкова ограничена…

Аржентинската поезия засили раздвоението ми, може би защото и тя самата е раздвоена или, по-точно, представлява своеобразно отражение на европейската поезия. Естествено е, след като няма народ, от който да дойдат местни влияния - както от инките в Перу, както от ацтеките и маите в Мексико, както от негрите в Куба, Панама, Бразилия.

Не от инки, не от маи, не от ацтеки - ние произхождаме от европейските пътнически кораби, казваха ми с усмивка, нашият корен е през океана. Може би заради това, или поради неведение, ми се струва, че Хорхе Луис Борхес е един прероден на друго място Пол Валери, че Раул Гонсалес Туньон е превъплъщението на Салваторе Куазимодо в природата на пампата. Младите поколения също пренасят подобните на емигранти идеи на някои европейски поети, силно повлияни от доскорошния жив пример на Хулио Кортасар.

Всъщност, тези разсъждения за аржентинската поезия са непълни, но аз разсъждавам така, защото съзирам себе си в аржентинския живот.

Никъде, в никоя друга страна на света, не бях се почувствал така сроден с природата и психологията, която нощем е толкова просторна, че само чувството за необята може да оцени малко по-късно самотата и теснотията на кобния час, когато човек остане сам със себе си, нераздвоен, току-що пял, току-що плакал…

Този текст е написан преди  много години, днес той е свидетелство за въздействието на Аржентина  върху един тогавашен българин. А защо не и сегашен?

- Времето и обстоятелствата са оформили „аржентински” дял в българската литература: Борис Шивачев, Самуил Стрезов, Тодор Ценков, Стоян Данев, Ана-Мария Митков, Мара Тодоров, Омар Ценов. Усилията за популяризирането им ще ни сепне ли поне за миг, че „и ний сме дали нещо на света”… чак отвъд океана?

- Приемам присърце кампанията „Открий български талант”, подета от Гражданска асоциация „Българите в Аржентина”. Народополезна е целта, насочена към разкриване и представяне на творци от региона на Латинска Америка, изявяващи се в различни области на изкуството, които са българи или от български произход.

Да, нашата Родина е малка и като народ не сме от най-многобройните в света. Но именно заради това на всеки съотечественик, който твори в дадена област и създава произведения на изкуството, трябва да се даде шанса да бъде опознат и оценен по достойнство.

Пътят е проправен, има много възможности. Подкрепям отдавна и една друга ваша идея - да се изгради национална обществена институция за проучвания и изследвания на интелектуалната българската диаспора по света.

Не са само писателите, има немалко  художници, скулптори, музиканти, театрали, кинотворци, учени. „Аржентинският дял” е като че ли с най-много минало, но вече трябва да се мисли за бъдещето, то е необозримо, защото българска духовност се долавя  на всички континенти. Българската духовност вече е станала привлекателен цивилизационен пласт в разноезични и разнопосочни съвременни култури.

- Как се „запознахте” с личността и творчеството на Марио Несторов? Какво Ви разказваха Вашите местни събеседници за певеца на Чако? Вие сте неговият пръв преводач у нас… Ще докосне ли той съзнанието на днешния български читател? Кои още аржентински творци трябва да познаваме и ценим?

- В моите два преводачески сборника „Време и вик под кондора” (Латиноамериканска доколумбова, класическа, съвременна и устна днешна поезия. ИК „Сребърният лъв”, 1998) и „Пламък на вятъра”, (Антология на латиноамериканска поезия. ИК „Захарий Стоянов”, 2008) съм включил цикъл стихове на Марио Несторов. Това са първите негови публикации на български език, повторени след това във вестници, списания, електронни сайтове поради проявения читателски интерес.

Никога и в нито един случай никой досега не ми е обръщал внимание на една неточност, отнасяща се до датите на неговия живот, посочени от мене - 1920-1948 г. Новите публикации посочват истинските дати - 1936-1980. От моята бележка личи, че за Марио Несторов аз съм бил осведомяван от българи в родната провинция на поета Чако по време на едно мое посещение в Аржентина през 1986 г.

Обяснима е тамошната отдалеченост от литературния живот в Буенос Айрес, но така или иначе, неточността трябва да се поправи. Марио Несторов наистина е бил понякога непредвидим, постоянно необичаен и почти неразбираем човек. Син на българи, той прописва поезия на испански език.

Осемнадесетгодишен още, получава първа награда в традиционния литературен конкурс на престижния вестник “Кларин”. Наградата означава назначение в редакцията на вестника и стипендия в юридическия факултет на университета в Буенос Айрес. Но Марио Несторов е неотделим от пампата на Чако и се завръща там, без да се възползва от спечеленото чрез поезия. Пръв за него ми разказа доктор Георги Мишов, той казваше: “Марио бе скитник между природа и хора…”

Поезията - тя е причината за живота на Марио Несторов. Стиховете му аз представям не в мой превод, а в моя редакция, защото не съм ги и виждал на испански, но ми ги преразказваха - да, преразказваха - на български в Чако.

Доктор Георги Мишов казваше още: “Бе странен пътешественик по градчетата и полята на Чако. Неговото брадясало лице и приведената му фигура носеха злата си съдба с невинна усмивка…” С такава невинна усмивка той идва да види прародината на кръвта си след Втората световна война. Но пак е призован от Чако и се връща там. Завинаги…

Това е земята ми,
в която се оре и се пее.
Чако - моето памучно поле,
простряно на прозрачния вятър.
И трепти в далнината
като бяла женска забрадка.

Когато умра,
когато сърцето ми стане птица,
отвъд океана
луната ще политне към моето поле
и ще присветне като кръст.

- Над какво работите в момента и имате ли близки творчески планове, свързани с темата за Латинска Америка?

- Преведох на български език поезия от най-известния по света чилийски поет Пабло Неруда, създал творчество, което е безпримерен отклик на събития с национален, континентален и планетарен обхват и отзвук. Имам предвид самоосъзнаването на  днешните народи по земите на древните доколумбови цивилизации като наследници на единно отечество.

В този смисъл поетът извърши изключителен експеримент с поредицата поеми под заглавие “Всемирна песен” - несъмнено най-значителният поетичен епос на испанската словесност. Има в благородния му труд неугасими отблясъци и от световния антифашизъм - другата психологическа енергия на същата епоха. Пабло Неруда се отличава с изумително художествено въображение.

Именно това му дава възможност първоначално да се изяви в различни естетики на литературния авангард - символизмът, имажинизмът, акмеизмът, сюрреализмът, реализмът… Изследователите го определят като един от двадесетте най-големи поети на човечеството за всички времена.

…Ръкописите наистина не горят! Наскоро в архивите на поета се откриха непубликувани негови творби. Както информира фондация „Пабло Неруда”, намерените стихотворения са предимно лаконични, но има и отделни поеми докъм десетина страници. Бе оповестено, че барселонското издателство Seix Barral ще ги обнародва постепенно и едновременно в Испания, Чили, Мексико, Аржентина, Колумбия, Венесуела, Перу.

“Много трудно разчитам евкалиптови листа” - пише Пабло Неруда в едно от стихотворенията, които излязоха на светло. Пред издателските експерти възниква въпросът какво се е случило, че поетът не е публикувал приживе тези ръкописи?

Несъмнено ще тръпнем в очакване на неизвестни досега манускрипти на Пабло Неруда, но можем и да си спомним някои страници от великия поет, съхранени в паметта и разума на четящото човечество.

Защото, както пишат проницателни литературни историци, Пабло Неруда се преражда всеки ден, всеки ден някой прочита неговата поезия за първи път, а някой я препрочита с нови очи. Включително и на български език…

- И какво послание бихте отправили към нашите сънародници в Аржентина?

- Вие, които сте граждани на Аржентина и чеда на България, вашата същност се определя от вашата неизменна принадлежност към българската Държава на духа!