Емил Калъчев

Полковникът не видя кога черокито на Венци опря в стоманената решетка, нито чу пищенето на клаксона. Не стигна до него и сприхавото подвикване:
- Полковник, дигай бариерата!
Сетивата му поглъщаха небето. В този миг, качулатият с кафявия нагръдник, след второто салто, свит на топка, падаше като камък. Другите гълъби пикираха в кръстосани посоки около него и под него, сякаш готови да подложат крилата си, ако безразсъдната му игра пренебрегне циментовата настилка пред склада.
Докарва се на някоя женска, каза си Полковникът и проследи как перушинената топка с рязка дъга отскочи нагоре миг преди да докосне земята, повличайки подире си ятото. Този номер съм го правил преди тебе, приятел, ухили се Полковникът и през тялото му премина втрисаща тръпка, същата, която бе усетил над Анкината къща в Долна Митрополия. Тогава, след лупинга - надолу, в самоубийствено пикиране и крилото на задавения от зор ЛАЗ-7, а-ха да отнесе керемидите. После - кръгче с бръснещ полет и полюшване на крилата за поздрав над двора, където Анка и цялата й фамилия мятат ръце и кърпи. А по-после, когато кацна, командирът - син-зелен от уплах, с пресекнал глас едва успя да изхлипа: “Марш в ….” - И щастливият курсант от Военно-въздушното училище, с маршова стъпка гордо се отправи към ареста.
Луда работа, ама готина.
Профуча въздишка, за да издуха спомена, но птиците, които още кръжаха над главата му, го дръпнаха нагоре, подир другия спомен, и той самият полетя. Простря ръце да ги догони, освободен от астматичните си гърчове, от натежалото и затлъстяло тяло, продухан от праха на годините, лек и въздушен -
нагоре, нагоре да разпердушини облаците препречили пътя към водопадите на слънчевите протуберанси и още по-нагоре - да опъне докрай и да скъса ръждясалата верига на гравитацията, отвъд границата на непоносимия товар. Стрелбата на МИГ-а вече не е грохотещата машина слята с тялото му, а мечтата, отскубната от оглавника на живуркането. Накъде си тръгнал, попита се, птиците останаха далече назад - разтопени точки в зеленото на горите и в черното на морето под теб. До тавана на небето ли искаш да стигнеш.
И преди да отговори, зареял поглед през кабината към онази загадъчна мъглявина, чийто образ на девица не виждаше, но чувстваше мамещия зов на обятията й, Големият го приземи. Ето го, пред него - голям на възраст и награди: Пет разстреляни месершмита над ада на Сталинград, Герой на Съюза, Герой на Народната Република, Ас на небето - истински Генерал. Стои пред него, олекнал от годините, смутен, гласът му трепери:
- Съжалявам, старши лейтенант. Лично аз считам, че с твоето отстраняване, губим един от най-добрите летци, но решението на Политотдела не подлежи на ревизия. През войната баща ти е работил във фашистка Германия и от теб е снето доверието да служи във Военно-въздушните сили.
Полковникът, който тогава не беше полковник, защото Венци още не беше се появил, отпусна строевата стойка и промълви:
- Отсякоха ми крилата… Мечтаех да летя в Космоса… - Искаше да разкаже за мечтата си, но думите запищяха в главата му, както пищи сега проклетият клаксон на Венци и нищо повече не можеше да каже, вкопан в килима на пода. Генералът дълго задържа втренчения си поглед, гласът му прозвуча
като въздишка:
- Мечтата има обратна страна и тя е реалността. За съжаление, понякога е невъзможно реалността да преодолее гравитацията на обстоятелствата. - Върна металната твърдост на думите и продължи: - Ще съдействам да те назначат в селскостопанската авиация. И там са нужни опитни летци, макар, че за теб това означава да яхнеш магаре, след като си обяздил степен жребец, но ще летиш. Може би след време….. - Не се доизказа и от това, което не бе казано, Полковникът, който тогава не беше полковник, си съчини безумна надежда.
…Стана тъй, както Генералът бе изпророкувал: Разходките в плиткото небе над нивите и овощните градини в равнината, се оказаха по-мъчителни от друсането върху магарешки гръб, но търпеше. Надеждата още пърхаше жива, макар, че вече знаеше: Жребецът безвъзвратно бе изчезнал в степта.
Гълъбите се разпиляха и небето опустя. Полковникът се взря натам и се замисли: Какво, всъщност, е това Космос? Висини? Не, нищожно е да го наречеш само висина. Необгледна шир? Това пък ще дойде тесновато, защото, колкото вървиш нататък, краят му все се отлага. И какво ли има там? Студ и мрак? А оттатък студа и мрака, знае ли някой, какво има? Може би - душа? И колкото по-дълбоко потъваш, става все по-непроницателно. Дали това не съм аз самият? Дали е жена ми, или дъщеря ми …Всички живи? Ами тези, които са били преди нас - всеки сам за себе си Космос, опрял до границата на съседа.
Казват, че не може да се премине границата отвъд себе си. Но ако тази граница е химен, нали през пробойната световете проникват един в друг. Не, вече няма да бъдат същите, ще възразят философите. Донякъде ще имат право, но нали най-важното е сторено, щом Вселената е забременяла с още един Космос! А
щом е така, Големия греши като казва, че обратната страна на Мечтата не може да преодолее гравитацията.
Полковникът наведе глава, защото очите му засълзяха от взиране и шипът във врата се обади. Загледа се в мравките, които пъплеха в краката му и попита унило: не се ли залъгваш, неудачнико. Напъваш се да изглеждаш непобеден и си
измисляш утешителна компенсация. Взря се отново в насекомите - всяко захапало товар, огромен за хилавото му тяло и плъзна поглед върху пулсиращата кафяво-червена нишка на пътя им.
И тези пълзят, каза, а има други, които хвърчат… Мамка му на тоя…
- Полковник, жив ли си, бе, до кога ще чакам да се натуткаш. - Писъкът на клаксона прониза ушните тъпанчета, а в гърдите си Полковникът усети непоносимия сплескваш натиск, сякаш излиза от свредел. - Размърдай скапания си задник, хайде, по-бързо! - Венци е гневен и зъл, и ауспухът на джипа му
ръмжи като раздразнен питбул.
- Гадняр - процеди през зъби. Подложи длан на ръба на на скамейката, изправи се тромаво и се затътри към кабинката на бариерата. - Някой ден ще ми падне пердето и ще те смачкам, копеле.
- Кво мърмориш… Плащам ти да вардиш, а не да зяпаш пилците. Гълъбар….
- Няма проблем, шефе… - Псувнята напира и Полковникът с мъка я удържа да не изригне. Натисна бутона и проследи как черокито се мушна под повдигнатото желязо. На седалката до Венци, се е проснал Сотир - съдружникът. Като гипсиран е. Погледът - мътен, забучен в асфалта на алеята. Тази гледка е позната на Полковника и прецени: Пак са се сритали.
Венци се напъха в живота му след сгромолясването. Този ден, орисан да стане паметен, излетя да пръска тор. Самолетът набра височина и когато дойде ред да отвори клапите, та облакът на амониевата селитра да очертае млечна диря над
земята, моторът изхърка, а витлото спря да се върти. От внезапната загуба на скорост, без опора под крилата, машината се стрелна надолу, обречена да се разбие. В мига преди сблъсъка, с ловка маневра Полковникът успя да повдигне предницата на самолета и увисналата опашка се повлече в нивата. Последва тръшкане и гръмотевично плъзгане по корем, след което неистовата сила на инерцията го преметна по гръб.
Заклещен в кабината с главата надолу, зашеметен от удара и задавен от пушилката, Полковникът със сетни сили се откачи от коланите и тупна в разсечената угар. Още не беше дошъл на себе си и механикът Венци дотърча пръв.
- Кво стана, Командир, кво стана, е-бах ма-аму, кво щеше да стане…
- Бягай, ще експлодира - колкото му стигаха силите извика Полковникът, но Венци се завря по крилото, докопа се до краката му и го повлече.
- Няма да гръмне - каза.
Техническата експертиза установи, че причина за катастрофата е празният резервоар. Някой бе източил горивото. По това време се вихреше бензиновата криза и не беше тайна, че от цистерните се краде, но на никой не му пукаше за липсите. Ама да източиш от резервоара на самолета и то пред полет, това е хептен мръсна и подла работа.
Странното поведение на механика се стори подозрително на Полковника. Знаел, е че резервоарът е празен и затова каза, че няма да гръмне, спомни си той. И макар, че случаят беше потулен, от този момент не го изпусна от погледа си. Издебна го, когато търгуваше пълните туби на шосето недалеч от летището. Потъмнял от страх Венци заскуба ризата си.
- Роб ша ти стана, Командир, роб за цял живот, само не ма издавай. - И истински сълзи шурнаха по лицето му. Съжали го тогава, или се погнуси, но не го издаде. Само каза:
- Махай се и да не те виждам.
Венци се махна и повече не го видя, нито чу за него. Годините излитаха и кацаха на пистите сред нивите и заличиха образът му. После дойде осемдесет и девета, когато започна съсипията на държавата. Тя помете и селскостопанската авиация, а Полковникът, който още не беше полковник, бе натирен да си търси друго поприще.
Но Венци не беше го забравил.
Един ден се появи в кварталното кафене, придърпа стол от съседната маса и седна.
- Как е, Полковник - каза вместо поздрав и от този миг му стана кръстник.
- Справяме се криво-ляво - отвърна и продължи да се взира в шахматната дъска, където черният кон бе приклекнал за скок в тила. - Но не съм полковник. Пагонът подскочи само до майор от запаса и там се препъна.
- За мен си полковник, с главно пъ. Имам да ти се реванширам. Не съм забравил, ако си мислиш…..
- Не си мисля…. Забравил съм. - Побутна пешка напред и се изправи доволен. - Сега да рипа, ако му стиска.
Този ден се почерпиха здраво за сметка на Венци, а Полковникът му даде дума. Не му беше трудно. Безделието го мачкаше, мачкаше го и безпаричието.
- Охрана на склад, казваш - попита Полковникът и се загледа в златния ланец увиснал на Венцевата шия. - Е, по-сериозно е от празните лакърдии в клуба…
- Няма да съжаляваш - увери го подпийналият Венци и продължи разпалено. - Ти си пич, мъжко момче, а на мен ми трябва доверен човек. Партньорът ме работи, ама аз ще го сурна така, че… Ша ми докладваш, кво влиза и кво излиза
от склада.Ти си печен, щом мен хвана… - Откровеността на Венци се удави в следващата бутилка и срещата завърши със стискане на ръце и потупване по рамената.
Началото тръгна като по ноти. Венци се държеше приятелски, но не бе забравил своето и скоро играта загрубя.
- Онова пиянде идва ли често в склада? - питаше.
- Идва от време на време - отговаряше неопределено Полковникът.
- Е?
- Нищо - казваше и си даваше вид на разсеян.
- Съвсем нищо? - Чудеше се Венци и го опипваше с примижал поглед. - Ортакът много те хвали. Защо така, мой човек.
- Не знам. Питай него. С мен нямаш проблем.
- Внимавай, ей… - Заканата оставаше неизречена докрай, но от ден на ден Венци ставаше все по-заядлив, а гаднярските му изцепки все по-нетърпими.
След като изчака джипът да потъне зад вратата на склада, Полковникът се върна на пейката. Сега ще започнат, каза си и се и се заслуша. Кавгите между двамата съдружници се повтаряха с неотменна педантичност и бяха нещо като ритуал, в
който Венци и Сотир се надвикваха темпераментно и необуздано, след което уморени и привидно примирени един към друг, напускаха своя храм. От пейката Полковникът наблюдаваше безучастно как стълкновенията завършваха без победител, но със затаена енергия за следващия път и си мислеше: Нещо много силно, по-силно от взаимната им нетърпимост и откровена омраза ги
държи в обръча си, някаква центростремителна сила, която не им разрешава да закръжат всеки в своя орбита. Венци не му беше загадка. Познаваше примитивния апашки нагон на работодателя си. Загадка беше неговото собствено поведение на търпимост, която излизаше извън пределите на себеуважението. Кога се озова на дъното, Полковник, заяждаше се със себе си.
Когато Венци се появи, или по-рано, когато юнакът бе посегнал да те убие? Или още по-рано, когато натегачът бе ровичкал в досието на баща ти? Те ли са злодеите на съдбата ти? А може би татко ти е виновен, че е тръгнал в такова смутно време, заради хляба на пет гърла. Ами Ти, къде си в тази мешавица, щом можа да простиш, а после да се прегръщаш с убиеца… Тези мисли, притаени само за него, не му даваха покой и в мълчаливия му протест, бавно и мъчително покълваше озлобление. Все по-често се питаше: Какво правя тук, заработвам за наема на дъщерята, или слугувам? И всичката енергия на това
разяждащо душата му чувство, бе насочена към Венци, който в очите на Полковника изглеждаше като склад, където се трупаха облагите от несправедливостите в живота.
Полковникът вдигна глава и отново потърси гълъбите.
Разбягаха се, каза примирено, сигурно и те усещат, кога са нежелани и затова отлетяха. Копелето ни развали хубавата игра. Ама на тях не им пука за Венци. Изсерат се върху главата му и ги няма. Не е като при хората: Появява се някакъв Венци, напъхва се в играта ти необезпокояван от скрупули, чието значение не познава и не иска да знае, и я разтурва. Друго щеше да бъде, ако човек имаше крила. Поглеждаш отгоре мъничето, което допреди малко се е правило на великан, а то - нищожно и жалко, да те е срам да го стъпчеш.
Полковникът се огледа в празното около него и изведнъж осъзна, че освен шумоленето на унилите си мисли, не чува друг звук. Извърна глава към склада, но и от там слухът му не улови нищо. Сигурно се гризат мълчешката, помисли злорадо. В този миг изтрещя изстрел. Звукът, затиснат между стените на
склада, откънтя в Полковника като удар на тежък чук. Какво правят тия, сепна се. Стана от пейката и тръгна на там. Усети как сърцето му заподскача от внезапно ускорения пулс. Измислили са някаква глезотия, каза си, за да се успокои. Сигурно стрелят по цигарени кутии. Какви ли не простотии измислят за забавление. Спря и се ослуша. Никакъв звук. Защо само един изстрел, озадачен попита Полковникът. За миг се поколеба дали да се върне на пейката. Не ми е работа да им се бъркам, каза, но вместо да го направи, ускори крачките.
Зад открехнатата врата, облегнат на рамката, стоеше Сотир. Лицето му забулено от цигарен дим, смуче дълбоко и нервно. Зад него - Венци, на пода, проснат по корем в локва кръв.
- Изпреварих го, ако те интересува истината - каза спокойно Сотир.
Полковникът го избута и влезе.
- Не биваше да идваш - каза още. - Да беше си седял при гълъбите.
Полковникът не отговори. Наведе се над Венци. От устата му, прилепнала към циментовия под, едва доловими за ухото, пулсираха хрипове. Бере душа, каза си и не усети болезнена тръпка. Мисълта му бе обсебена от някакво странно спокойствие, което дори в присъствието на умиращия, не му се струваше нелепо. Огледа безстрастно угасващото тяло и не насили волята си със състрадание. Само му се гадеше от вонящата смес на барутен дим и кръв.
Изправи се и тръгна към изхода.
- Не можеш да излезеш оттук - каза Сотир. - Съжалявам, Полковник, нищо лично нямам против теб, но видя много. Искрено съжалявам….
” И Големия каза, че съжалява” - Спомни си Полковникът и се усмихна.
- Защо се смееш - настръхна Сотир. - Истина е, че съжалявам. Каквото и да е, играя честно.
- Вярвам ти. Но играта на трупове не е моята игра - каза Полковникът и се загледа как с бавно, но енергично движение, Сотир заключи вратата и сякаш изненадан от думите му, го погледна учудено.
- Красива мисъл, поетична. Ако не знаех, че охраняваш крадено, сигурно щях да ти повярвам. Не ме будалкай, Полковник. Ние с теб и оня примитив - кимна към хъркащия в кръвта си Венци - сме в един отбор. Ако не искаш да го признаеш си или наивник, или демагог.
Имало е удари, които за дълго са отваряли рани в живота на Полковника. Ударът на Сотир беше по-жесток. Захлупи яма, която, разбра, вече няма да изтече и гнойта й ще го отрови. Закъснях, каза си примирен. Тайната на неговото унижение вече не беше само негова тайна. Безсмисленият протест
и негодувание не струваха нищо. Било е мъгла, в която безпътно се е лутал, единствено за утеха на гордостта си. Вече не можеше да не признае своето крушение.
- Разбирам какво искаш да направиш - каза спокойно. - Така сигурно е най-добре. Всичко ще си иде на мястото.
Куршумът дойде отзад. Преди да се обърне, Полковникът видя изкривеното от почуда лице на Сотир, после видя Венци, повдигнат едва-едва на лакти - и събраните му длани вкопчени в пистолета. Видя ги като на екран, в чието нереално пространство блуждаеха техните лишени от плът силуети. Внезапно се
появи мощен вихър и понесен от него с главоломна скорост, Полковникът ги загуби от погледа си.
Когато вихърът се разпиля, видя под себе си покривът на склада и гълъбите, накацали по керемидите. По-надолу видя Сотир, който на бегом премина по алеята и се загуби между къщите на предградието. Надзърна да потърси Венци, но гълъбите, сгъчкани един до друг, не го пускаха до погледа му. Безтегловен и ефирен, Полковникът прелетя ниско над тях, докосвайки перата. Дойдох да се сбогувам, каза им. Удари часът за най-дългият ми полет - и посочи мъглявината с име на девица. Тя се умори да ме вика, а аз все не можех да събера кураж. Вече съм готов. Не зная колко ще отсъствам, но когато се върна, искам да ви видя отново тук и да продължим играта. Обещавам ви, че тогава никой няма да посмее да ни пречи.
Направи прощален кръг и преди да се гмурне в отвъдното, ятото го обгърна и го изпрати на крилете си.