Александър Карпаров

Седя сам на масата в сладкарницата и до мене се изправя момче. Хубаво момче към осемнадесет години. Кима с глава и сочи към празния стол. Разрешение иска. Любезно му се усмихвам и давам съгласие.
Момчето мълчаливо благодари с поглед и сяда.
Но какво беше това сядане, толкова шумно! Дръпна стола със страшно трополене, стовари се на него и затрополи с крака по пода и с ръце по масата. А на врата му виси транзистор, от който едва се чува някаква джазова музика. Момчето завъртя оттук-оттам копчето и засили музиката докрай. Сервитьорите и посетителите от околните маси погледнаха към нас, поклатиха глави примирени, изглежда, свикнали на такива посетители.
Погледнах с укор момчето, а то нехае в престорен унес от музиката. И после почна с най-силно тракане на виличката по чинийката да яде донесената му паста.
Мисля си - не може ли малко по-тихо и по-скромно да се държи? Стори ми се дори, че ме гледа с насмешка и съжаление. Отде пък ми се падна?
- Моля, не може ли по-тихо? - продумвам му най-внимателно, просто му нашепвам.
Момчето не ми отвръща и пак продължава. А аз, нали съм вече ядосан, струва ми се, че нарочно ме дразни с повече шум.
Усмихнато блаженство се разлива по беличкото му личице. В сините му, съвсем бистри очички, които гледат учудено със странна съсредоточеност, откривам детска доброта… очи, които непрестанно питат и внимателно проследяват всяко мое движение.
И с какво тракане оставя вилицата върху чинията! Ужас, ще ме подлуди! И после продължава да мърда стола и чинийката по масата. С едни халтави, свободни движения на краката и ръцете, необичайни за публично място като тази сладкарница, най-голямата в града, с множество огледала, полилеи, най-луксозно обзаведена.
Имаше нещо необяснимо в поведението на момчето. Яд ме е, а същевременно не мога да му се нагледам. Прелест! А така лошо възпитано, изпуснат младеж, от когото не можеш да очакваш нищо хубаво.
А колко стеснителни бяхме ние някога! Че кога някой от нас на тази възраст би дръзнал да влезе сам в сладкарница, особено пък в такава… И този транзистор, пуснат с най-голяма сила! Други бяхме ние като младежи! Какви други! Но дали пък ние, по-старите, не сме склонни да отправяме упреци към сегашната младеж и да възхваляваме младите от миналото? Мисля: днешните младежи са само хора на живота, получават всичко наготово. Виж ти този хлапак с провиснал на врата транзистор как безобразничи…
В това време транзисторът продължава с всичка сила някакви ритми без мелодия, сякаш по стръмен паваж се търкалят празни варели. Шум безобразен. Страшна работа! И се готвех да рипна върху момчето, да му се накарам или пък да побягна, но навън нали вали такъв дъжд…. Кога пък заваля? Къде да бягам, да се спасявам?
От вчера съм по работа в този непознат град. Сега съм свободен. А следобед съм гост на приятел от младини, много случайно открит тук.
Седя и продължавам да си мисля за днешната младеж и какви бяхме ние някога…

Посетих приятеля си. Очакваше ме. Когато ме покани да вляза в кабинета, гледам онова момче с транзистора да излиза от една врата в дъното на големия хол, пресичайки го да влезе в друга странична стая. То ме позна и веднага най-дружелюбно махна с ръка, усмихвайки се мило, на което аз кимнах сдържано с глава. Каква случайност! Още същия ден, и отново да го видя!
приятелят ми забелязва този сърдечен поздрав на момчето и остана малко изненадан.
- А, вие вече се познавате? Син ми. Сигурно в сладкарницата сте го виждали. Обича да ходи там. Горкото… Какво не правихме… Нищо не помогна. - Слушам и не мога да разбера какво му е на това момче.
Той продължава да говори с голяма бащинска обич.
- И видяхте ли го какъв е красавец? Отличник е в тяхното специално училище… Къде ли не го водихме! Но как го сполетя това нещастие! Роди се глухонямо… Наскоро ме помоли да му купя транзистор. На шията си с каишка да го носи увиснал. Иска да прилича на другите момчета. Може и за примамка на момичетата, ей така компания да си търси. И то да се весели…