Добрин Василев

Още щом получи изпратената от съдебния пристав призовка за доброволно изплащане на дълга си към Лозанови, Вълкан Каменов усети как изведнъж пред него се изправи нещо грамадно, необозримо, страшно. Огромна планина препречи пътя му, спря движението напред. Той бе толкова малък да я превали, за да се изкачи на върха и да слезе свободно оттатък.
Един исполински заплетен дяволски вързоп от въпроси се бе надвесил над него, разстройваше всичките му сметки, разрушаваше всичките му планове, заплашваше да го омотае, да го унищожи окончателно и безвъзвратно.
Той се разхождаше ето вече цели два часа из стаята, пламнал от възбуда. Извади отново из портфейла малката червена книжка, която така жестоко му нанесе рана, прочете отначало до край целия печатан и ръкописен текст, номера на делото, извлечението от закона, подписа на длъжностното лице, силно ударения печат, серията на образеца - призовка, и погледът му се вплете в петте студени и надменни цифри: 20000 лева.
- Двадесет хиляди лева - прошепна той и се усмихна.
Стори му се, че тая цифра е измислица, игра в някакъв сън, който скоро ще се свърши и ще блесне чистата утешителна и радостна действителност. Може би съобщението да се отнася до другиго, до друг някакъв Каменов.
Но то не бе сън.
Той трябваше да действува, да се бори, да спасява онова, което можеше още да се спаси.
Цяла нощ не спа.
Кога отиваше към канцеларията на съдебния пристав, ушите му бучаха. Гняв заклокочи в гърдите му: „Защо искаха парите си тия хора? Какво ще правят с тях? Те нито могат да предприемат някаква работа, нито пък умеят да ги вложат в някое голямо производствено предприятие”.
„А нему, нему те са потребни. С малко пари той е започвал много неща и въпреки всичките пречки и превратности, е печелил. Работил е, произвеждал е, хранил е работници, давал е прехрана на толкова много души, които са били на служба при него”.
„Искаха му парите сега, когато много, много му трябват за новата индустрия. Той ще вложи главници, ще вмъкне и сътрудници, ще уреди дело, което ще даде плод, блестящ и общополезен, ще раздвижи търговията на цял град и ще му бъдат признателни и благодарни стотици семейства”.
„Но какво разбират Лозанови от подобни почини? Готови са само да спъват всичко, дори и най-благородните начинания - те и много други като тях дребнави, слепи и ограничени хора.” Преди, обаче, да отиде при съдебния пристав, той се отби у своя адвокат, не толкова за съвет, отколкото да разсее яда си.
И тъкмо препоръчаният от адвоката начин на действие отговаряше на вътрешното скрито желание на Каменова - да отиде до крайност, с всички позволени и непозволени средства да отбие връщането на парите.
- Могат ли да турят ръка на работилницата? - попита той.
- Щом не бъдат удовлетворени с друго, разбира се, могат.
- Но!
- Но какво?
- Тя формално е моя, но все пак може да не бъде моя собственост. По силата на един правилник, тя се счита или може да се счита за притежание на пристанищното управление, понеже с постройки на държавно място се отнасят като с движимости и тогава не може да се описват, нито изземват.
- Но това трябва да бъде доказано.
- Ще се снабдя с документи.
Адвокатът се усмихна:
- Ще е доста трудно.
- И все пак осъществимо. Но има и друго. Имам едно съглашение с дружество „Кораб” за залагане на инвентаря ми.
- Но след връчване на призовката то е недействително.
- Въпросът е там, че в надвечерието на протеста на полицата аз сключих тая спогодба.
- А датата?
- Ще може лесно да се поправи.
- Наемате ли се?
- О, да! - с увереност отговори Каменов и, като се сбогува, излезе от писалището, оставил у събеседника си неотразимото впечатление от предвидливост и готовност дори и на подправяне.
„Нека заповядат сега. Ще се боря”.
Успокоението, обаче, не трая повече от няколко часа. Beчерта, когато се прибра в стаята си и легна, нерадостните мисли отново нахлуха.
Въпросът, който подлежеше да бъде разрешен, не бе лесен. Напротив, много сложен. Всяка стъпка направена за спиране на предстоящия запор се натъкваше на положения, в едни случаи точно определени от законите, а в други, сочещи явно пътя да се заобиколят тия закони. Но и в едните и в другите случаи трябваше да се извърши нещо: или насилие, или измама - за всичко имаше оправдание. Това оправдание се намираше в неговото становище - той се защищаваше с всички средства и те бяха текстовете на закона. „Всички тия отговори, подписи на призовки, заверки, срокове, забавяния, гаранции, спогодби, предпочитане на едни заемодавци пред други, защита на частната собственост до известен най-малък размер, не бяха измислени от него, а предвидени, наложени от закона и не само за него, а за всички и за всякога. Щом е така, за какво той ще се тревожи? Поставянето на една предишна дата в един частен документ, незаверен нотариално, не значи нищо и е работа много обикновена”.
С тия мисли заспиваше той всяка късна вечер, за да се събуди скоро сутрин и да почне работа, увлечен и предаден всецяло на труда.
Вечер отново захващаше същата история. Съображения, укори, себеубеждавания, доводи за и против борбата с Лозанови, които от своя страна също, наблизо - през няколко къщи, почти съседи, очакваха с нетърпение, решителния ден.
Тоя ден дойде. Съдебният пристав влезе, за да пристъпи да опише инвентаря и самата работилница на Каменова, за да ги продаде по-късно и предаде исканата сума на Лозанови.
Не без вълнение Каменов заяви, че нищо не е негово и че няма какво да се описва. Той бе вече приготвил документи, подписал бе възражението, което адвокатът съставил - връщане назад не можеше да има.
Съдебният служител трябваше да отстъпи. Пред лицето на законна съпротива той се оттегли. Заемодателите оставаха победени. Всяка опасност за Каменова бе отстранена. Той рисуваше във въображението си как Лозанови ще останат изненадани, безпомощни, как ще се убедят, че напразно са правили разноски по протеста и изпълнителното дело, и че ще се откажат от по-нататъшни опити да го безпокоят и потриваше ръце.
Още веднъж доказа той своята способност да преодолява всякакви пречки. Толкова много се бе разправял със заемодавци, и особено откогато бе задлъжнял доста, справял се бе с всички сполучливо. Срещу всекиго бе намерил силни доводи, за да забави изплащането на дълга си или да го отрече напълно. На едни противопоставяше насрещен иск, на други - нередовност в книжата, полиците или протестите и така се бе спасявал. Измъквал се бе сполучливо от всичките си задължения с безкрайни настойчиви и дръзки дори спазарявания.
Останало бе само това към Лозанови, но ето че и то се свърши. Свърши се решително, бързо, внезапно, неочаквано благоприятно. И трябваше да даде на Каменова пълно спокойствие.
Но то не идваше. Един, два дни след състезанието със съдебния пристав, той бе спокоен и започна усилено да работи.
Третият ден, обаче, настъпи с тревога. Лозанови отново изпълниха мисълта му, тяхното съществуване само хвърляше сянка върху пълната победа. „Те млъкнаха, но не ще ли се опитат наново да искат, да търсят своето?”.
Точно тогава, когато Лозанови се увериха, че е неуязвим, той почна да губи спокойствие и да не намира мир в нищо.
Една сутрин се събуди променен. Лъжата, която лежеше в основата на неговото тържество, започваше да го дразни, да гложди съзнанието му. Той се учуди на себе си, че за пръв път се спира пред подобни нищожни обстоятелства и окачестви настроението си като пораженско, малодушно себегризене. И постара се да се справи тоя път със самия себе. Но остана излъган.
Убеждаваше се, че всеки друг на негово място би постъпил като него. Но виждаше се изобличен в лъжа, извънредно неубедителен и смешен със средствата, които бе употребил, за да запази имота си.
Утешаваше се с усилено работене, и че за живота трябват здрави и силни нерви - да се издържи до край, въпреки всякакви съображения, заплахи и опасности.
Виждаше се, обаче, чисто и просто лъжец. И вечер в леглото подробностите по спора с Лозанови го смущаваха, изземваше го цял тоя спор и го поставяше в душевна суматоха.
Остана излъган в последното решение. Бе настъпило нещо друго. Напротив, пред него лежеше цяла върволица от нови въпроси, свързани със спора, и неминуеми изпълнения на задължението. Вместо да се опростотвори, въпросът се усложняваше твърде много.
Всяка вечер първоизточникът на тревогиге изкачаше, започваше се историята на двадесетте хиляди лева.
Преди много години той бе живял у Лозанови като наемател. Сприятелил се с тях, спечелил доверието им, бе ги убедил да му помогнат в предприятието и да му дадат под лихва някоя сума, за да разшири своята работилница. Те бяха бедни хора, спестовници, чиновници, скътали някоя и друга пара за тежки години. И отначало не се съгласяваха. Лозанов, дългогодишен учител по селата, гледаше на скромната сума, която притежаваше, като на съкровище, което с нищо не може да се замести и оцени. Но Каменов умееше да придумва. И взе парите. Един, два пъти той дава лихва на Лозанови, после престана. Излезе от тях и се отчужди. Не желаеше да ги среща.
Те го молиха много пъти да им се издължи, той отлагаше. Най-после, усъмнени в искренността му, поискаха доказателство - запис на заповед. Да им дадеше такъв, значеше да насочи едно сигурно оръжие срещу себе си, да откаже - явно щеше да всее подозрение у тях. И с голяма болка подписа полицата.
А времето течеше и сумата наедря. Голяма, тежка за плащане. Тогава той реши да я отрече, да се избави от нея, да отхвърли товара на задължението по какъвто и да е начин.
Така дойде до сегашното състояние на нещата, което неочаквано му причиняваше толкова смут и грижи.
Една вечер пред входа на кооперативната бакалница, от която понякога купуваше нещо за ядене, той срещна старата Лозанова. Грижлива майка, тя носеше по лицето си следите на мъката. Очите й горяха. Спряха се с укор и с молба върху Каменова. Искаше да каже нещо, да заговори, но не смееше или пък считаше, че е излишно и безпредметно. Спря се и той. И в гърлото му заседна нещо, думи напираха по устните му. Няколко минути стояха двамата един срещу други, докато минувачи не ги разделиха. У него остана нещо недоизказано, нерешено. Той искаше да каже дума, да се обясни. Но старата жена отмина и вятър, студен, неприветен и жесток зашиба лицето му.
Изведнъж той се почувствува ужасно сам на света. Същата вечер хазяйката му съобщи, че големият син на Лозанови е болен зле от туберкулоза - само много добър живот, големи грижи и средства би могли да го спасят.
Каменов се задушаваше. Бурята в него ставаше голяма, страшна. От пред широко разтворените си очи, които се взираха безпомощно във всеки предмет на стаята, като че ли търсещи някакво откровение или указание, не можеше да отмахне образа на младия Асен Лозанов, хубавец, даровит младеж, току-що завършил гимназия. Той се доближаваше до него, до лицето му, устните му шепнеха думи, горещи, палещи укори й жалби. После бавно се отдалечаваше, носеше се към ъгъла на стаята, потъваше там и на същото място изкачаше погребален ковчег с цветя, свещи и чист, хубав мъртвец - самият Асен.
Цялата нощ мина в трескава мъка и натрапчиви съновидения и измори Каменова така, като че ли бе се изкачвал из стръмна урва. Той се видя на сутринта смален, дребен, без сили.
Целият ден търси изход от положението, в което бе изпаднал. И за пръв път от толкова години насам - той дълбоко в себе си, като че ли се срамуваше и боеше от самия себе - призна плахо, че трябва да плати, да изпълни задължението си, да го заличи без заобикалки. Тая мисъл го завладя, хвана го като в клещи, наложи му се, сама тя почна да му заповядва.
Вечер в леглото той премисляше. И отдаде право на Лозанови. Те не бяха искали от него нищо - той ги бе увещал да му дадат пари. И не бяха търговци. Не трябваше да постъпи той с тях така, както постъпваше в споровете си с другите. Те бяxa бедни човеци и с тях следваше да се постъпи само човешки.
Каменов се усмихваше. Тоя изход, тая мисъл му се виждаше спасителна. „Как не бе дошъл до нея по-рано”? Почувствува се облекчен.
Отношенията му с Лозанови трябваше да се превърнат в чисто човешки - тия кротки люде се нуждаеха сега толкова много от пари!
Няколко дни подред той се самоубеждава и у него настъпваше предишната яснота и самоувереност. Оня грамаден възел от лъжа, измама и защита под някакви законни предписания и постановления, от отговори и възражения, членове и текстове, му се виждаше смешен, странен, ненужен. Трябваше да бъде разплетен, съсечен.
Каменов го разсече една вечер.
Той реши да плати част от дълга си на Лозанови.
Когато влизаше у тях, те се учудиха и наежиха. А той се радваше, че ще ги изненада със своята неочаквана вест.
- Аз дойдох да ви се изплатя. Ето ви сега само осем хиляди лева, с колкото разполагам. Другите по-после; малко съм затруднен.
Лозанови, зарадвани, благодариха. А нему бе леко на душата.

сп. „Гребец”, бр. 3, 1934 г.