Калоян Блажев

Още в ранните творби на Хесе проличава неговият интерес към психологията и към подсъзнателното. Но романите, разказите и новелите от зрелия му период свидетелстват за голямата роля на аналитичната психология в неговото творчество и с нейна помощ биха били разбрани по-добре. Защото благодарение на обстойното си запознаване с нея той се превръща от мечтателен романтик и аполитичен провинциален идилик в задълбочен анализатор на човешката душевност.

Отношенията между двамата главни герои в “Нарцис и Голмунд” са изградени именно на принципа на психоаналитичната беседа. А предпоставката Хесе да се задълбочи в психоанализата е тежката криза на личността, която писателят преживява в началото на Първата световна война, и необходимостта да се подложи на лечение. Причините за нея са и лични, и обществени.

Опитът на писателя да заживее спокойно и хармонично, след като се оженва и се установява със семейството си далеч от цивилизацията в къща в Гайенхофен на Боденското езеро, се проваля. Той се убеждава, че неспокойната му и вечно търсеща природа е несъвместима с бюргерския бит и в последния му довоенен роман “Росхалде” се появява идеята, че творецът не е създаден за семеен уют. За да се отдалечи от домашните проблеми, той предприема пътувания на Изток, но и там не намира спокойствие и вътрешно равновесие.

Съпругата му Мария Бернули, оставяна за дълги периоди сама с грижите за къщата, градината и трите им малки деца, заболява психически, от сериозна болест страда и единият от синовете му, и семейството се разпада. “Блажен е имащият и установеният, блажен е верният, блажен е добродетелният! Мога да го обичам, да го почитам, да му завиждам. Но аз загубих половин живот в усилия да подражавам на тези добродетели. Аз се насилвах да бъда това, което не съм.” - пише Хесе в този период от живота си, определян от самия него като “бюргерски”.

Към личните му неблагополучия се добавя и тревогата му от настъплението на варварските сили в Германия. По време на Първата световна война Хесе работи във военнопленнически лагер, вижда безумното човекоубийство и развива така наречената “военна психоза”. Но още в статията си “О, приятели, не тези тонове!”, публикувана през ноември 1914 г. в “Нов цюрихски вестник”, писателят заявява своята пацифистка позиция и упреква немските интелектуалци, че подкрепят нацизма и милитаризма, предават свободата на духа и обричат на гибел великата европейска хуманистична култура.

Той пише: „Любовта е по-велика от омразата, разбирателството е по-важно от гнева, мирът е по-благороден от войната - това са нещата, които тази Световна война ще изгори в нашите спомени”. Със своята статия Хесе става първият немски писател, който предупреждава за предстоящата голяма катастрофа, но е заклеймен като изменник на родината. Разочарован и огорчен , той напуска временно Германия.

Когато към личните и обществените неблагополучия се прибавя и смъртта на баща му през 1916 г., той постъпва в частната клиниката “Зонмат” в Люцерн, Швейцария. Там го лекува психиатърът Йозеф Бернхарнд Ланг /1881 - 1945 г./ от школата на прочутия швейцарец Карл Густав Юнг. Д-р Юнг е ученик и последовател на Фройд, но по-късно се разграничава от него и създава аналитичната психология.

Психоанализата е психологична теория, развита от австрийския невролог Зигмунд Фройд, която става много популярна в началото на ХХ век. Тя е и специфична терапия, при която пациентът изказва на глас мисли, свободни асоциации, фантазии и сънища, чрез които лекарят открива неосъзнатите конфликти, предизвикващи проблемите на болния.

Според Фройд личността има три нива - То /неосъзнатите инстинкти, наречени либидо/, Аз /осъзнатата част от личността/ и Свръх-Аз /центърът на ценностите и моралните изисквания, на съвестта и идеала, формирани под влияние на външната среда/. Несъзнатото, което се стреми към удовлетворяване на биологичните потребности, често е в конфликт със Свръх-Аза, тъй като той го цензурира и подтиска, и това става причина за редица психически заболявания. Така Фройд тълкува човешкото поведение като проява на подсъзнателните, главно сексуални влечения.

Въпреки че в описанието на структурата на психиката Юнг има еднаква изходна точка с Фройд, а именно разграничаването на съзнателното от подсъзнателното, той разработва нова теория. Тълкувайки сънищата, Юнг открива, че в съдържанието на подсъзнателното при всички хора от всички времена има общи черти. Ето защо той го разделя на две части - колективно несъзнавано /наследеният опит на миналите поколения/ и лично несъзнавано /подтиснати преживявания и спомени от детството и др., които са неприемливи за Аза/.

Като изучава архаичните и античните митологии на ранните култури, християнството, колективното творчество на приказките, легендите и сказанията, както и творбите на световната литература, Юнг стига до извода, че в колективното подсъзнателно има мощна духовна наследственост, която се проявява при всяка индивидуална структура.

Тази наследственост се изразява в така наречените архетипове, т.е първоначални представи. Според него архетипните фигури на бащата и майката могат да изяснят биполярната структура на психиката. Бащата предава колективното съзнателно, традиционния дух, символизиращ разума, а майката - колективното подсъзнателно, символизиращо чувството.

Хесе започва лечението си при д-р Ланг през пролетта на 1916 г. и провежда 72 тричасови сеанса. Благодарение на тях той излиза от състоянието на вцепенение и е спряно по-нататъшното развитие на депресията му. В опитите си да свърже съзнателното и подсъзнателното д-р Ланг разкрива травмите от тежкия конфликт на Хесе с родителите му в неговото юношество и му помага да хармонизира донякъде душевността си.

Едновременно с това той въвежда писателя в учението на Юнг, което дотогава му е било познато само в общи линии. В “Демиан” Хесе разказва за д-р Ланг и психоаналитичните беседи с него чрез образа на Писториус: “…Приблизително от този род бяха нашите разговори. Те рядко ми носеха нещо съвършено ново, нещо съвсем изненадващо.

Всички обаче, и най-баналният, с леки, но постоянни удари на чук биеха в една и съща точка у мен, всички помагаха и ме извайваха, всички помагаха да се свлекат от мен кожи, да се разчупи яйчевата черупка и след всеки аз вдигах глава малко по-високо, малко по-свободно, докато моята жълта птица измъкна красивата си ястребова глава от строшената черупка на света…” Така запознаването му с аналитичната психология става повратен момент в житейския му път.

Като част от терапията д-р Ланг съветва Хесе да рисува, благодарение на което днес имаме и неговото творчество в областта на изобразителното изкуство.

По-късно, в периода декември 1925 - март 1926 г., когато се руши и вторият, още по-несполучлив брак на Хесе, той отново провежда няколко психоаналитични сеанса с д-р Ланг и в този период той освен негов лекар е и приятел, и събеседник, с когото споделя за работата си по “Степният вълк”. А само след няколко години ролите между тях се сменят и Хесе става съветник на тежко болния си лекар. Днес можем да се запознаем с общуването между тях чрез книгата “За тъмната и дива страна на душата”, която включва кореспонденцията на писателя с неговия психоаналитик през периода 1916 - 1944 г.

Една година след запознанството си с д-р Ланг Хесе се среща и завързва приятелски връзки и с д-р Юнг, започва да чете трудовете му и определя книгата му “Метаморфози и символи на либидото” като гениална. В писма от този период той се възхищава от неговия интелект и характер и го описва като великолепен, удивително жив, гениален човек. А за резултата от сеансите с него пише, че душата му кърви и това му носи болка, но и облекчение.

Причините за голямата близост между Хесе и Юнг са няколко - освен че са изявени интелектуалци, те имат и сродни биографии. Родени са в протестантски семейства и в детството си са били подложени на строго етико-религиозно възпитание, което създало у тях чувство за непълноценност, недостойност и вина. И у двамата обаче волята и стремежът към собствена реализации им помагат да преодолеят саморазрушителните сили, да се изградят като творчески личности и да получат обществено признание.

Както отбелязва изследователят на Хесе Гюнтер Бауман в доклада си на посветения на писателя 9-ти международен колоквиум в Калв през 1997 г., тези техни психологически особености стават предпоставка и двамата да приемат дълбоко спасителното християнско учение за първородния грях и Божията милост.

Много е писано за колективно несъзнаваното, но като че ли най-малко е анализиран архетипът на Бога в учението на Юнг. Според него религията е уникален човешки феномен и потребността от нея е основно условие за съществуването на човешкия род. Образът на висшето същество, от което зависи целият космос, както и животът на хората на земята, се съдържа в колективно несъзнаваното у всеки човек.

Но религиозният архетип, който получаваме, не е някаква наследствена представа или поведенчески модел, а нещо като форма, която трябва да изпълним с възприето от външната реалност съдържание, за да стане той активен. Пробуждането на религиозния архетип в човека е важна част от процеса на индивидуация, тоест на свързването на сферите на съзнаваното и несъзнаваното, което води до правилно протичане на жизнената енергия и се постига целостта на личността като условие за нейната самореализация.

Тъй като според учения религията произтича от пълнотата на живота, а не от неговата оскъдност, той цени повече вярата, до която се стига в резултат на лични търсения, извън обсега на семейството и традицията. “Идеята за Бога трябва съзнателно да се признае от човека - пише той, - защото в противен случай обикновено нещо друго става бог, най-често някой или нещо несъвършено и глупаво, влияещо заразно върху пробуденото съзнание на така наречения просветен човек.”

Идеята за Бога е психична реалност в човека и последиците от пренебрегването й, характерно за модерните времена, са трагични за неговата душа. Така Юнг се разграничава от Фройд, твърдейки, че потискането на неосъзнатите религиозни потребности на човека е не по-малко опасно от потискането на сексуалните инстинкти, и именно с това той се оказва толкова интересен за Херман Хесе.

Според Юнг именно Бог действа от несъзнаваното на човека /религиозния архетип/ и го принуждава да осъзнава и да хармонизира непрекъснатите влияния на своята Сянка. С това понятие ученият нарича първородния грях в колективно несъзнаваното, както и личните ни пороци и вини, т.е. морално непълноценния противник на нашето “Аз” в личното несъзнавано. Единствено това хармонизиране открива пътя към милостта на Бога и към Неговия план за усъвършенстването на човека.

Под влияние на тази спасителна за Хесе психология той осмисля своя религиозен опит и възгледи и преодолява условната религиозност на мирогледа си, а и депресията си. Това прави възможно и създаването на сложните многопластови образи в зрялото му творчество. Процесът, наречен от Юнг индивидуация, при Хесе е пътят на човека към самия себе си и към единството, по който вървят и героите му. Този път започва със среща със своята Сянка, която е изпитание за съвестта, защото изисква искреност към самия себе си и големи нравствени сили.

Глъбинната психология е интересна за Хесе и поради това, че в нея са използвани символи от Изтока. Юнг изобразява човешката личност с мандала /на санскритски - кръг, символ на вечността и обединението/. Мандалата е четирилистно златно цвете, като листата изразяват основните функции на човека - интелект, интуиция, чувство и усет.

В този символ са включени и надсъзнателното и подсъзнателното. Когато личността се хармонизира, разумът се свързва с подсъзнателното, а индивидуалното начало - с космичното, и се постига състоянието на нирвана. В съответствие с тази теория в много свои творби, и особено в “Сидхарта” и в “Нарцис и Голдмунд”, Хесе поставя проблема за търсенето на хармония между индивидуалното и космическото начало, като персонифицираният символ на единството е Бог.

Хесе възприема и другите архетипове на Юнг - Майката, Бащата, Анимата /женската психическа енергия в мъжа/ и Анимуса /мъжкият еквивалент в жената/ и други, както и редица архетипни мотиви, и така обогатява темата за вечното двуборство между дух и душа, разум и чувство, логика и лирика. Под влияние на Юнг, както и на някои идеи на Ницше и Шопенхауер, той създава нова символика, част от която са степният вълк, магическият театър, прамайката и други, и която представя връзката между подсъзнателното и съзнателното.

Като ерудит през живота си Хесе усвоява знания в много области и всички те способстват за интелектуалното му развитие, но винаги успява да се еманципира и да продължи по своя собствен творчески път. Това се отнася за влиянието на романтизма, за философията на Изтока, на Ницше, Шопенхауер и Шпенглер, а и за психоанализата. През 1918 г. той написва есето “Човекът на изкуството и психоанализата”. Признавайки голямата роля на науката, обаче, той твърди, че идеите са едно, а претворяването им в литература - съвсем друго.

В него той казва: “Беше естествено да се очаква, че хората бързо ще приемат този нов, многократно по-резултатен начин на наблюдение…Сега обаче, след като всеки лесно е склонен да се занимава с психология, за твореца приложимостта й действително става съмнителна. И най-добрата психология може да помогне за изобразяването на хората толкова малко, колкото историята за историческата художествена творба, колкото ботаниката или геологията могат да помогнат за опоетизирането на природата.

Нали виждаме как самите психоаналитици навсякъде ползват като илюстриращи примери литературни творби от времето преди психоанализата. Следователно това, което тя откри и формулира научно, винаги е било съзнавано от писателите, дори писателят се доказа като представител на особен вид мислене, а то всъщност противоречи на психоаналитичния.

Той беше мечтателят, аналитикът, тълкувателят на своите сънища. И тъй, при цялата му отзивчивост към науката за душата, можеше ли писателят да остане нещо друго, освен да продължи да мечтае и да следва призивите на несъзнателното в себе си. Не, не му оставаше нищо друго. Но който и преди не е бил писател, не е усещал вътрешния градеж и пулса на душевния живот, психологията няма да го направи тълкувател на душите…

Измежду писателите от миналото някои стоят много близо до познаването на съществените принципи на аналитичната психология. Най-близо е Достоевски, който не само интуитивно върви по този път дълго преди Фройд и учениците му. От големите немски писатели Жан Паул е най-близо до съвремието ни със схващането си за душевните процеси. При това той е най-блестящият пример за творец, за когото става вечен извор дълбокото живо предчувствие за непрестанен контакт с несъзнателното у самия него.”

А в “Нюрнгербско пътуване” писателят казва, че още никой съвременен автор не е успял да освободи психоанализата от прекалено догматичната й академична броня. Всъщност това постига именно той, най-вече в новелата “Клайн и Вагнер”, в “Демиан”, “Сидхарта” и “Нарцис и Голдмунд”.

Много години по-късно, през 1958 г., в едно писмо той споделя, че лично за него психоанализата е била само от полза, а четенето на някои книги на Фройд и Юнг даже повече, отколкото практическите сеанси. По-късно отношението му към психоанализата охладняло, тъй като според него психоаналитиците не виждат в изкуството друго, освен израза на подсъзнателното, за да констатират към кой точно тип невротици принадлежи авторът. Но като цяло, обобщава Хесе, отношението му към глъбинната психология е положително.