ТРАГЕДИЯ
ТРАГЕДИЯ
В тъмнините нощни
аз я улових,
в тъмнините нощни
аз я удуших.
- Ах, усойнице проклета! -
викнах страшно аз,
а пък тя горката, клета,
тя умря тогаз…
В тъмнините нощни
аз я улових,
в тъмнините нощни
аз я удуших;
и умря, горката,
и умря бълхата.
——————————
сп. „Шантеклер”, г. 1, бр. 10, 14 ноември 1910 г.
ТЯМ
Обичах ви, докато бяхте слепи.
Как нежно, страстно любех ви тогаз!
Че вярно с мен по планини и степи
блуждаете вий всеки ден и час.
Но вий прогледахте - часът настана -
и веч не служите, кат по-рано вий мен.
И болка зла сърцето ми обхвана
в злокобния, проклет за мене ден.
Напразно всъде аз за средства питах,
друзья мои, вас пак да ослепя,
напразно толкоз се опитвах -
тъй трябвало да ви търпя,
защото вий, за сетен път прозрели
не ще да ослепейте нивга пак…
Кажете ми, така не ослепели
търпи ли ще ви още моя крак?
О, не - завинаги ви той напуща
и други търси вместо вас с тъга,
о, мои здрави някога обуща,
но безнадеждно скъсани сега.
——————————
сп. „Шантеклер”, г. 1, бр. 10, 14 ноември 1910 г.
МОИМ ВРАГАМ
О, вие, що нападате толкоз ядно
и сте безмилостни към мене,
от вашето присъствие смрадно
аз мира имам само дене.
Но знам аз веч какво да правя,
как да погубя вашите душици.
Пазете се, пазете се тогава:
ще купя прах за дървеници!…
——————————
сп. „Шантеклер”, г. 1, бр. 14, 12 декември 1910 г.
***
Във твоите черни очички
омраза към мене блести.
Аз зная, момиченце малко,
отдавна ме мразиш веч ти.
Но нека във твойте очички
омраза към мене блести -
аз сал за едно ти се моля:
по-често поглеждай ме ти!
——————————
сп. „Шантеклер”, г. 1, бр. 14, 12 декември 1910 г.
НОЩ
В стаята воня се пръска,
че свършва в лампата газта.
А в курника затворената гъска
със своя вик дере нощта.
Тя влага в него смъртна мъка,
трагизъм, пропастно дълбок,
че може би във горестна разлъка
оплаква милия гъсок.
И като сетня милостиня,
тя проси мъничко любов,
но нейни глас е глас в пустиня,
нечут и непонятен зов.
Отдавна хъркат моите съседи,
в прозореца ми бий дъждът,
отсреща в фурната сал още свети,
там пресен хляб пекат.
А на небето месецът го няма,
кой знае где ли се е скрил?
И горе от коя ли звездна дама
той - стар хитрец - се е пленил?
Вали дъждът. Навън е киша,
покрила всичко е нощта.
Бих могъл много още да напиша,
но свършва в лампата газта.
——————————
сп. „Шантеклер”, г. 1, бр. 17, 1 януари 1911 г.
***
Сърцето ти било сиропиталище,
побирало то целий свет
и там намирали свърталище
кат мен скитници безчет.
Подир безцелното блуждание
аз днес толкоз уморен!
О, намери във туй сърдечно здание
квартира малка и за мен.
——————————
сп. „Шантеклер”, г. 1, бр. 17, 1 януари 1911 г.
СЛЕД ПОЛУНОЩ
Пеят далече петлите,
клатя се аз кат пиян,
лутам се нейде в мъглите,
мисля за тебе, мой блян.
Що ли те няма със мене,
спиш ли, девойчице, веч…
Жално галоша ми стене,
кучета лаят далеч…
——————————
сп. „Шантеклер”, г. 1, бр. 18, 16 януари 1911 г.
ДЕКАДЕНТСКИ МОТИВИ
1.
Месецът свети мистически,
искри блестят във снега.
Влача съвсем механически
морни, пребити крака.
Мисля си, колко кубически
глупости слушал съм днес.
Смее се в мен истерически
там затаения бес.
Спирам. За миг иронически
всичко оглеждам над мен:
месецът свети мистически,
аз съм от туй възмутен.
Дигам бастун и трагически
викам му с мен да се бий.
Месецът в ужас панически
бърже зад облак се крий.
2.
По небето месец скача
и с звездите се закача.
Те пък - весели, румени,
до ушите са засмени, -
все на мир не го остават
и с насмешка го задяват:
„Що си, месечко, тъй бледен?
Що рогът ти е наведен?”
Месец с пурпур се покрива
и зад облаче се скрива…
——————————
сп. „Шантеклер”, г. 1, бр. 19, 23 януари 1911 г.
В ТЕАТЪРА
Поет един известен
пред мен сега седи
и аз му тихо шъпна:
„П-ст, я се наведи,
че нейната главичка
главата ти закри.
Тогаз ще те призная
за свръх-поет дори.”
——————————
сп. „Шантеклер”, г. 1, бр. 19, 23 януари 1911 г.
ПЪРЗАЛКА
Случайно се спрях пред пързалката наша,
от слънцето беше ледът разтопен.
- Стопи се и всичко веч стана на каша -
въздъхна и рече съседа до мен.
- Ах, иска да дойде тук мойта Анета -
с неземна усмивка отвърнах му аз,
в водата да топне тя само сърцето
си ледно - водата ще смръзне завчас.
——————————
сп. „Шантеклер”, г. 1, бр. 21, 6 февруари 1911 г.
ОЖИДАНИЕ
Г. М-ву
Аз я чаках сам в нощта, изправен
на пустинен кръстопът.
Изведнъж зачу се шум сподавен:
стъпките й тъй ехтят.
Дойде и при мене тя застана
тя, която тичаше безспир
и в нейното обятие желано
аз намерих търсения мир.
Но със болка сетих се тогава,
че съм тръгнал даже без петак
и, принуден пак да я остава,
сам самичък си закретах пак.
Ах, от нейните чертози
ме лиши съдбата зла:
без петак човек не може да се вози
във трамвайната кола.
——————————
сп. „Шантеклер”, г. 1, бр. 21, 6 февруари 1911 г.
НЕЛЛИ
Снощи аз край вас заминах, Нелли,
биеше часовникът далече два
и през тънките завеси бели
видях твойта прелестна глава.
Ти замислена седеше на дивана,
с поглед втренчен нейде надалек.
И така прекрасна, замечтана,
ти бе сякаш блян, а не човек.
Може би ти мислеше тогаз за мене,
ненагледно мое мъничко дете,
и пролените сълзи в томлене
може би за мен пролени бяха те.
Може би. Но може би кокошката бленува
от глад просо във сладък сън
и може би туй всичко си рисува
бездомникът, застанал сам отвън.
——————————
сп. „Шантеклер”, г. 1, бр. 21, 6 февруари 1911 г.
ВЕЧНО БРАТ
На Вера
„Вий сте влюбени във мене?
Да, но вий сте толкоз млад,
и за мен дете сте още.
Аз обичам ви кат брат.
Знайте ли какво ще кажа?
Нека минем ний на „ти”.
От кога, кажи, царувам
аз във твоите мечти?
А пък аз, да си призная,
любя твоя мил другар.
Ха-ха, и теб ще любят,
нека станеш сал по-стар.”
Тъй си сладко чурулика
и се смее звучно тя,
глупаво и аз се хиля,
а във огън цял пламтя.
Десет пъти веч узнавам,
че обичат ме кат брат.
А към моите другари
все в любовен жар горят.
Няма ли да остарея
нявга най-подир и аз?
И нима ще съм с другари
и до сетния си час?
——————————
сп. „Шантеклер”, г. 1, бр. 22, 13 февруари 1911 г.
КАРТИНКА
Ей ги двамата на тротоара,
побелели две глави.
И, захапал тънката цигара,
първият така мълви:
„Те, колега, нямат право,
Жан невинен е съвсем”.
Той говори, убеден най-здраво,
че приказва със глупец голем.
Другия го слуша със търпене,
мислейки: „Какъв дурак!
Дрънка глупости пред мене!…”
те и двама прави са все пак.
——————————
сп. „Шантеклер”, г. 1, бр. 23, 20 февруари 1911 г.
КАРНАВАЛ
Помня - бях дете тогава -
винаги на маскарада
на съседната поляна
ний запалвахме голяма клада.
Днес гори пак огън буен
в празника на Карнавала,
само че гори ми той в сърцето:
твоя поглед го запали.
——————————
сп. „Шантеклер”, г. 1, бр. 23, 20 февруари 1911 г.
ЗАЩО?
Защо ли съм в скръб безутешна?
Каква ми е таз, що умря?
Законна съпруга? Любовница грешна?
Безумно любима сестра?
Ах, не, съвършено случайно
самотна я срещнах в света,
но все пак ще жаля безкрайно
бълхата, убита в нощта.
——————————
сп. „Шантеклер”, г. 1, бр. 25, 6 март 1911 г.
НАШЕТО БЛАТО
Тук скука и всичко наоколо дреме,
и всекиму мисли законни в главата.
Тъй бавно се влачи проклетото време,
че сякаш волове му влачат колата.
А някога чу се и в блатото наше,
че още един цар от трона свалиха
и някой от туй се ужасно уплаши,
а други с надежди се бурно опиха.
Но празни надежди и празна уплаха!
Отново затекоха мирничко дните,
отново мъртвешки сън всички заспаха
с предчувствия смътни в душите.
Но ето, че близо тук нещо пак стана:
министерска криза… Надежди безбройни…
Смущение всички отново обхвана,
замигаха бърже очи неспокойни.
Но скоро ще мине и таз гюрултия,
и пак се смирява вонящото блато,
и жаби доволни от таз орисия -
завират си всички в калта пак главата.
О, няма ли цар някой пак да убият?
И бомби пак няма ли нейде да гръмнат?
Та жабите тука, що гузно се крият,
от съня си мъртъв дано се разсънят.
——————————
сп. „Шантеклер”, г. 1, бр. 26, 13 март 1911 г.
***
Тиха нощ. Във свойта стая
аз почивам уморен.
Нелли, пак за теб мечтая,
твоят образ пак е с мен.
Виждам те, девойко мила,
в непрогледната тъма.
Все пак по-добре би било,
да си тука ти сама.
——————————
сп. „Шантеклер”, г. 1, бр. 30, 10 април 1911 г.
ПРОСТИ!
Напразно аз си казвах, че ти ще си последна,
напразно във минути на слабост обещах,
че друга няма нивга след тебе да погледна -
уви, за друга вече отново замечтах.
Че ето, на, такива сме сявга ний, мъжете -
промени търсим ние във всичко на света,
една ни трябва зиме, желаем друга лете,
че ний копнеем вечно за нова красота.
И ти прощавай вече. Раздялата ни доде.
Сърцето ми се свива и къса от тъга.
Отново из пазаря самотен аз ще бродя
и нова лятна шапка ще търся пак сега.
——————————
сп. „Смях”, г. 1, бр. 1, 5 юни 1911
ПРОЛЕТ
1.
Ведро небе се над мене синей,
вред се топят снеговете.
Вади бъбриви из пътя текат,
цъфна и първото цвете.
Хората ходят без горни палта -
мина се мъртвата зима.
Сваля батона и мойто сърце,
то е веч пак уязвимо.
2.
Хората мирно отдавна си спят,
само звездиците мънички бдят.
Гледат ме с свойте златни очички
и ми се смеят отгоре те всички.
Мислят си ситните, хитри звезди:
„виж го, нещастника, цяла нощ бди.
Той, сиромаха, съвсем е загубен -
толкоз е страдал, а все пак е влюбен!”
——————————
сп. „Смях”, г. 2, бр. 37, 12 февруари 1912 г.
МАРТА
Ти към мене си рядко добра,
а понякога биваш жестока
и щастливия радостен миг
аз изкупвам със болка жестока.
Като Марта и ти се мениш.
Да, но Марта след месец минава,
а пък ти, моя радост и скръб,
сякаш вечно ще бъдеш такава.
——————————
сп. „Смях”, г. 2, бр. 39, 26 февруари 1912 г.
РУСЕ
1.
Кажи ми къде да отида?
Да скитам отново на кея?
Но, Боже, кого ли ще видя? -
Омръзват и тез Дулцинеи.
Ще гледам печално върбите,
с тъга за живота отсреща.
Ще мисля, че в Влашко жените
са всички със кръв по-гореща.
О, как ми тежи на душата
русчушката глупава скука!…
И ето, лежа на кревата
и сам проклинам Русчука!
2.
Душата ми пак я обзема
рой спомени, скръб безпределна.
Ах, глупост е всякоя рима
и всяка мечта е безцелна!
И все пак лежа и мечтая.
Вън сякаш небето се муси.
Здрачава се в моята стая…
О, скучно и глупаво Русе!…
——————————
сп. „Смях”, г. 5, бр. 212, 13 септември 1915 г.
ЗАВЕТ
Когато дочуеш ти страшната вест,
че в боя съм паднал аз, смъртно ранен,
спомни си тогава другаря злочест,
с любов си припомняй за мен.
Не искам да плачеш горчиво тогаз.
Другарко, за мене тогаз не плачи.
Не ще да възкръсна от сълзите аз,
не искам да плачат тез скъпи очи.
Свободна, кат вятъра в знойната степ,
аз зная, ще бъдеш щастлива ти с друг,
и вярност задгробна не чакам от теб,
спокойно ще легна във гроба си тук.
Другарко, а туй пък ти таз доброта,
докато съм жив оцени
и тука докато ме грабне смъртта
ти вярна поне до тогаз остани.
Фронта. VІ, 917 г.
——————————
сп. „Българан”, г. 2, бр.12, 1917 г.
