УНИВЕРСИТЕТСКИ НАСТРОЕНИЯ
УНИВЕРСИТЕТСКИ НАСТРОЕНИЯ
Отдавна слушани, безсмислени слова до мен долитат,
през въздуха трептящ от топлина и скука;
аз пак при вас дойдох, сред тая паплач свита,
о, рицари на Висшата наука!
Един разправя тук: права… закон… легислатура…
Молитвено друг шепне Кантовите норми,
глаголи, химия, Русо, литература, -
нелепости… във биквадратни форми…
Години мрави път… предъвквания вечни,
лъжата вчерашна днес истина е нова;
о, лобове солидно-безупречни,
о, сбирщина за страшний съд готова!
Отдавна слушани, безсмислени слова до мен замират,
нечаяно там някой се прозява…
И слушат, слушат те… глупецът дипломиран
мегданската си мъдрост как продава!…
Наука - не, убожество се крие,
и сметчици за бъдещи мъжлета.
О, шапчици и бели, и червени,
о, вирнати и глупави нослета!…
За грях велик ли Господ ви наказва
с еснафщина и рабска тъпина?…
А уж към вас света със пръст показва:
най-светъл лик на българска жена!…
И питаш ме ти пак защо се в злоба губя.
Та нищо ли тук светло не съзирам?!
Голубчик мой, до болка ги аз любя
и затова до болка ги презирам?!…
——————————
сп. „Шантеклер”, г. I, бр. 8, 31.10.1910 г.
ЧИНОВНИШКИ КОПНЕЖИ
Обичам аз във празник, за разходка
избръснат, пременен, и със бомбе,
по езерото в пипиниерата - със лодка
да помечтая под безпокривно небе.
Обичам аз по канцеларските прозорци черни
понякога кат призрак да стърча
и щом по улицата се слугиня пълна мерне,
ергенски, със очи да я позакача.
Обичам в „Батемберг” на две-три хладни бири
надвечер със компания да ида аз,
и щом оркестърът „Румънското” засвири
най-ревностно да му припявам с глас.
Но най-обичам аз, - кога с писалка зад ухото
над масата човек цигарка завърти, -
и замечтан да слушам как на писаря перото
тъй сладостно по бланките скрипти, скрипти, скрипти…
——————————
в. „Шантеклер”, г. I, бр. 10, 14.11.1910 г.
ЗИМА
1.
И зимата отново пак се върна
със своя сняг, и вятър, и мъгли -
и бяла страница наново пак разгърна
зад прозорец от снежени игли.
Отново пак в калпаци и във кожи
ний нежните си кожи ще заврем,
отново пак ще питаме: - О, Боже,
кому сърцата си горещи да дадем?
Развредиха се пак отново стари рани…
В Театрото все „Хъшове” реват,
и някой отдалеч дойде с аероплани,
сред зима към небето ще хвърчат…
Събранието неочаквано ни слиса
с анкети и доклади всеки ден,
и Шангов нова драма пак написа,
и Ланчелото е с калъчка пременен…
Върна се зимата… и в нашта Alma Mater
през скуката трепти познат брътвеж;
и с нова страст в натъпканий амфитеатър
цветя цъфтят сред ледения скреж.
И пак поетите от зимата ще плачат
като че зима виждат първи път,
и пак отново аз унесено ще крача
по нечии следи, размити из снегът…
2.
Безкрайна пустинна алея… и тъмно…
Снегът под самотните стъпки хрущи,
оголени клони се хилят безмълвно
и зимния вятър пищи.
Самин, безотрадност… Над мене далеко
умират болнави лъчи
и мълком въстават в сияние меко
две тихи и скръбни очи…
И спомням си с болка денят изпрозяван,
денят тъй напусто минал;
и погледът нявга с усмивка даряван
и пак във усмивка умрял…
Миражи далечни на лятото чудно,
а зима сега е навред;
влекат се самотни минути - и мудно
примъква се хладна тъга.
И виждам отново пак твойта усмивка,
зоват ме лъжливи мечти…
А дреме земята под ледна покривка
и тихо снегът си хвърчи…
3.
Под моя прозорец резача бавно стърже.
Бичкията му жалостно скрипти…
В съседите пък някой риба пърже
и вкусний дим до тука чак люти…
А вън снежи. Беззвучно и просторно…
Детинска бяла приказка хвърчи;
и сам-сама сиротно-меланхолна
над моя нос една муха бръмчи…
Отгоре някой пък засвири на пиано,
надничат сенките на идещата нощ…
О, Боже мой, пак мръква толкоз рано!
… А в ъгъла разлива дъх благоуханно
опърлений до печката галош…
4.
Аз зная, че от зимата нежданна
душата ти към топлина ще бяга -
но към сърцето ми ръце молящи,
измръзнали ръце недей протяга.
Че много ледени ръце отдавна
до моето сърце са се посгрели,
и, тръгвайки по пътя си - горящи,
и сетната му искрица са взели.
И днеска - топлина на много дало,
от спомени и студ само се стяга…
…Към моето сърце ръце молящи,
измръзнали ръце недей протяга!…
——————————
сп. „Шантеклер”, г. I, бр. 11, 21.11.1910 г.
ДЕКАДЕНТСКО СТИХОТВОРЕНИЕ
Завръщам се самичък от разходка
из голата Борисова градина,
когато ненадейно черна котка
по пътя ми с мяукане премина.
И в тоя плач звучеше меланхолно
самотност, безотрада, неприязън
към хората, и още смъртно-болно
от псетата вековната боязън.
… Душата ми е като черна котка,
гонима от незнайно куче,
и, скитаща безпомощна и кротка,
пред чуждите врати мяучи.
——————————
сп. „Шантеклер”, г. I., бр. 12, 28.11.1910 г.
МИНУТИ
1.
Смрачава се. Над шумната столица
студена нощ настръхнала мълчи.
И в дългата от сенки върволица
аз бързам подир нечии очи.
Гъмжи градът. И скитам аз незнаен.
И спирам се на светлий кръстопът,
но късно: там - далече в порив таен
изчезващи две хубави очи горят…
И всяка вечер тъй, на всеки път на края
самотен сред живота на света,
аз гледам как далеч от мен трамвая
отнася ми последната мечта…
2.
Млекарници. Театри. Кафенета.
Дим. Музика. Паваж. И тъмнини.
О, прелести на родина проклета!
О, поприща на първи младини!
Млекарници. Театри. Кафенета.
Нощ. Музика. Дим. Той и Тя.
И скита се душата на поета,
окитена със дрипи и цветя.
3.
Пред теб отдавна аз чашата тракам,
Кръчмарю, наливай ми пак!
Че твойта отрова със жадност аз чакам
в световния хаос и мрак.
Със чаша кристална в ръката победно;
за гибел нежданно съм даже готов.
наливай, Кръчмарю Живот, безогледно
кипящо-пламтящото вино Любов!
Наливай, Кръчмарю, отровите тъмни,
аз искам безкрайно все тъй да греша!
Че скоро не ще се догоре напълни
бездънната чаша на мойта душа!
4.
В случайния път на живота
случайност веднъж ни събра,
но нивга любовно-жестока,
съдбата ми ти не разбра.
В случайния път на живота
ний - сенки случайно вървим,
но върха на нова Голгота
не ще го ведно доближим.
Два цвята върховно-печални,
над нас отчужденье лети,
и свойте слова приспивални
самотност изново роди.
В причудливий път на живота
случайност веднъж ни събра;
и днес пак съдбата жестока
два пътя пред нази простря.
——————————
сп. „Шантеклер”, г. I, бр. 15, 19.12.1910 г.
СРЕЩА
Като утрен сън неясно
твоя образ ми се мярна
в мойто скитане напразно -
помниш - някога във Варна!…
Истина ли бе - не зная,
път - или мечта коварна?…
Мислех - ето ме във рая,
а пък то бе само в Варна…
Морска шир… самотна лодка…
Чайка - скитница невярна…
О, предизпитна разходка
из хотелите на Варна!…
Помня: зной… и лунни нощи…
Сам - сред пъстрота шикарна…
Топла блудкава вода и още
захаринова боза във Варна.
Моята любов нарасна
като морска шир безмярна…
Като сън във нощ ужасна
твоя образ ми се мярна!…
Моя скитница - мечта прекрасна,
срещната случайно в… Варна!
——————————
сп. „Шантеклер”, г. I, бр. 35, 15 май 1911 г.
Стихотворенията са публикувани под псевдонима Душечка. бел. ред.
