МОРЕ…
Импресия
Море!.. хилядострунна арфа, кънтяща над света. И всяка вълна - струна, е приказка. И всеки ромон - капчица - сълза на упоение и на предсмъртен ужас.
А във вечери на синкава призрачност, когато седефената пътечка на вечерницата прореже плисъка на сънните води - невидим хорал зазвучава над твоите дълбини - вечерня на потънали камбани за покойниците - неспокойни странници. Или може би това е песента на зазвучали раковини от тихия полъх на вечността.
Море!.. - Дворец на вълшебната принцеса. Колко залутани по нея отблъсваха лодки от тишината на бреговете потъваха в примамното мълчание на твоята пустиня и с усмивка на захласнати, по въплътени видения чезнеха в страната на мрака.
Море!… - блясък на стоманена стрела към неизведани страни; - облачен път към страните на сънищата; - плясък на размахани крила на чайка посребрена от музиката на великото слънце.
В тебе се къпят трите неземни копнежи на земята - пламналата мощ на живота - слънцето, меката мистерия на красотата - луната, и далечното, необятно обещание за отвъд - звездите…
Море!… - В тебе тупти пулсът на великото сърце на Всемира; в тебе блика неговата кръв. - Пулсът - ритмичния Прилив и Отлив, който шептят толкова тайни на прибрежния пясък и камъчета. Познато и вечно ново, близко и миражно, ти не познаваш тежестта на пръстта и бръчките, които дълбае времето върху нея…
И в мигове, когато черна смола загърне земята, бучиш настръхнало и зовеш, зовеш към безумие морната земя. Хиляди раковини тръбят за бунт. Ти чупиш всички окови, отхвърляш всеки товар и гониш далече жълтите стражи - бреговете. И тогава твоя черен пламък става люлка. Грамадни коне се изправят, като сенки на гигантски чудовища с развихрена, ослепително снажна грива и понасят…
Вятър!… Вятър!… И широко и стихийно се понася и руши, и събаря, и пречиства… И зове към поход - велик и смътен. Звън на строшени стъкла на рушащи се сгради…
А когато се стопят и сетните ленти от димящата смола и огнено сребро затанцува над земята, царствено и тържествено зазвучава над тревожния лазурен и горчиво-солен трепет на бягащите вълни - първата и последна песен на бели, сияещи лебеди…
Тогава, о, море!…
Ще легна пред теб, целуващ диплите на твоята вълшебна мантия. Прегърни ме и прошепни приказката за тишината на твоите дълбини… Понеси ме на крилата
на твоите вечни неспокойници, странници - вълни.
И душата си ми дай, душата си, Море…
сп. „Море”, г. I. бр. 3., 8 юни 1924 г.
