Неделчо Бенев

Предговор към книгата „Светлина от изток” (1926) от Илия Иванов-Черен

Ето едно име, което мнозина ще прочетат с недоумение. Кой е Илия Иванов? Защо пък Черен? Българин ли е или другоземец? С какво се е отличил, та е станало нужда да се говори и пише за него? Навярно е някакъв покойник.

Да, покойник! Но ако бихте знали, кой е този покойник, вие бихте плакали за него. Защото той не е от обикновените смъртни. Неговото име трябва вечно да живее в паметта на всички сегашни и бъдни поколения. Защото Илия Ив. Черен е един голям български поет, който ни е оставил малко художествени бисери, но те са тъй ценни и блестящи, че са достатъчни да обезсмъртят своя безсмъртен творец.

Илия Ив. Черен е роден в грабровското село Копчелии на 27 юлий 1880 год. Неговата съдба е вбила винаги странна, а понякога и жестока. Страданието е било негов постоянен спътник от невръстни години и до самата му смърт. Несполуките в живота и огромното море от човешки мъки са били естествената му среда, в която той си остана до край.

Огромната му фигура на суров планинец, голямата му мургава глава, осенена с черна къдрава коса бяха масивен съсъд на дълбока, тъмна мисъл, която настойчиво се забиваше в сърцето на световните загадки и се мъчеше да ги отгатне, да ги освети с блясъка на своя могъщ дух, да ги направи видими, осезаеми за всички.

Издънка на груба селска среда, той запази завинаги примитивния поглед на древен жрец, закътан в тайнствените полусенки на своето светилище - изкуството, на което той ревностно служи. Ето, това е смътният образ на Илия Ив. Черен, какъвто е запазен още в паметта на неговите близки и познати.

Детинството си е прекарал на село по припламнали стърнища, подгизнали във влага балкански долини, или по росни цветисти ливади и сенчести дъбрави след стадата и селската неволя. Свършил 4-то отделение на Копелийското основно училище, през лятото го пращат на Добруджа с дюлгерите да им носи кал и камъни за строеж на къщи. Но в малката страдална душа нещо блещукало, възпламвало. Четиринадесетгодишен юноша вече, у него се заражда непреодолимо желание да се учи, да продължи образованието си.

Постъпва в първи клас на Габровската гимназия. За да навакса изгубеното си време, на другата година взема по два класа наведнъж и от 2 клас направо се озовава в 1 курс на Казанлъшкото педагогическо училище.

Три години, прекарани тук при по-добра обстановка, при буйни другари и идеалисти учители, между които един виден български писател, дават първите насоки на неговата бъдеща дейност. Учител и поет! Два идеала, две поприща, тъй чаровно примамливи за тогавашната младеж. Илия почва да пише първите свои творения, които носят отпечатъка на тогавашното литературно направление - да го наречем наивно-романтичен реализъм.

Няколкото разкази, запазени от онова време, са повечето верни рисунки на грубата действителност, подсладени със сантименталната мечтателност на младежкото увлечение. Тогава Илия пише дневник и с болезнена яркост е отразил в него цялата своя неспокойна душа, прекарал през нея много тогавашни събития от личен и обществен характер, които днес изглеждат като легенди.

След свършване педагогическото училище Илия се вижда останал безпомощен сред домашната немотия и людското равнодушие. Не му дават учителско място, защото станал вече много възрастен, а военната си служба още не изслужил.

Една година прекарва на село в съжителство с книгите, - неговите най-възжелани любимки, от които не се отделял даже когато отивал на нивата да жъне. А после - още две мъчителни години в шуменските казарми, отдето излиза старши подофицер - чин фатален по-после за него.

Но и след това спокойствие за изтерзаната му душа не се намира. Още една година без работа. Най-после съдбата му се поусмихнала. В 1904 год. Илия получава първото си назначение за учител в с. Караманли, Преславско.

Едва тук той се опомня и хваща пак ръждясалото перо. Написва няколко разказа из учителския и народния живот, пропити с тежка тъга и остър сарказъм. Тука вече ясно поличава силата на неговото дарование. Наблюдателността му до такава степен е повишена, че ни открива поразителни картини из живота на бедните, страдащите и онеправданите.

За добро или за зло, сещат се за Илия някои негови учители, паднало им се да бъдат някакви „главни” около държавното кормило, потърсват го и едва го намират в затънтеното делиорманско село.

На другата година той е вече учител в Института за слепи в София и командирован на специализация в странство (Загреб).

Оттук почва нова ера за поулегналия се вече неспокоен дух. Илия става столичанин, оженва се, свива гнездо, отвъжда свои пилци и заживява един по-сносен живот. Заедно с това неговият талант се избистря, укрепва.

Светът беше изненадан от новото име на нов писател под псевдонима И. И. Черен, който се яви в страниците на списанията „Наблюдател” и „Наш живот” и ни поднесе някакви разкази с някакъв стил, смисъл, идея, нови за тогавашните книжовни български среди.

Па и какви чудновати заглавия! „Буря”, „Сватба”, „На сон грядущим”, „Пред осми ден”, „Безумец”, „Апокриф”! А съдържание? Четеш и недоумяваш. Пред тебе се откриват някакви и близки, и далечни мирове, тъй познати и тъй чудни и сякаш чуваш отнякъде нечии пророчески слова да мълвят: „Кое е истина?… Учителю благи, истината и правдата имат ли множествено число?… Братя, укрепнете във вътрешния човек - в новия! Съблечете се от вехтия човек, който тлее, осветете гибелта му със светлина нова, за да го видите мъртъв и облечете се в новия човек!… Той е мир… Мир вам, страждущи братя ефесяни!”…

Но уви, съдено било на безпокойната душа да се успокои. Тъкмо когато пророческите думи за мир и братство отзвучаха и заглъхнаха в озверените сърца на „новите човеци”, появи се буря и всичко помете за кървав пир.

Обяви се Балканската война.

Дойде ред писателят да се замени с подофицера, перото - с пушката.

„Безумеца” Илия! За зло, за зло те повикали в София! Метнал на гръб раница, въоръжен от глава до пети, проповедникът на мир и братство между хората е пратен да се бие, да убива. Кого? Хора! Но „който нож вади, от нож умира”! Разбира се, не по своя вина! Но кой те пита?

В страшните боеве около Лозенград през 1912 г. „изводният подофицер” Илия Иванов от 1 Софийски полк пада с пронизано сърце на 9 октомврий при с. Селиолу.

А после!… Отстъпление… И пак настъпление!… Под сянката на едно обрулено от куршуми и гранати дърво - прострян, надупчен едър труп, с голяма мургава глава и черна къдрава коса!… Бедния Илия!…