КОПНЕЖ
От ранна пролет, когато дървесата още потръпват в очакване да ги погали южният полъх и да запее в клоните им, - по обширните поляни на Крайница закънтява мощния глас на Калиско. От всички овчари той пръв напуска мрачните, схлупени стрехи на саята и плъзва по едва покрилите се със зеленина рътлини. Едър, черноок, с безредно разпилени буйни коси - истински планинец - той пристъпва след голямото си стадо, а гласът му се носи над Крайница и люлее пробуждащите се гори на Разбойна.
Тая пролет нова радост съгря сърцето му. Дълго жадувано щастие озари мургавото му лице, пробягна в очите му и те заискриха с невиждан блясък. Сините Ганаилини очи го погледнаха тъй, както никой не го е поглеждал досега. И изведнъж, сякаш, той се почувствува друг - по-добър, по-кротък; стори му се, че обичта му към хората расте с бързината на сърна и още малко - сърцето му ще се пръсне… И у грубия, отчужден от хората овчар, заживя чувството, че той никога не се е отделял от тях, обичал ги е винаги и всичко това не би било възможно иначе…
Зимата донесе радостта. С бледосините отблясъци на снежната покривка пропълзя тя в сърцето му, пламна в очите му, в които бяха отразени сините очи на Ганаила…
Бяха минали много дни, обременени с надеждата, че радостта е близка. Тя, наистина, беше близка: нейният извор е в сърцето му, в закоравялото от бури и мъгли сърце на овчаря. А другото, сърцето на Ганаила - тръпнеше ли, копнееше ли по него? Калиско не знаеше. Слизаше в село, срещаше Ганаила, но тук, сред хората, той беше несръчен, несмел. Не намираше дори думи, не знаеше как да почне. Спираше само за миг, погледа му пробягваше по хубавата снага на Ганаила, но думите заставаха на гърлото. Нямаше сили да ги изрече. Ганаила разбираше мъката на овчаря, знаеше какво шепнат хората за него и нея, но, весела и закачлива - тя му се присмиваше само и никога не каза нищо редно, от което да се разбере какво носи тя в сърцето си за овчаря. Шегите й настигаха Калиско, впиваха се в сърцето му като пиявици и убиваха радостта му, помрачаваха погледа му…
Много дни минаха така. И изведнъж - Ганаила негова годеница. Не разбра дори как стана това. Повика го една вечер баба й, каза му тихичко да отиде у тях и изчезна. Калиско не знаеше да вярва ли! И когато се озова в широката, затоплена стая, той още не смееше да мисли, че това е истина. Но усещаше върху себе си сериозния поглед на баба Ранковица и думите й - ясни и натъртени, го извадиха от страшния унес.
Всичко се свърши тихо и бързо. Ганаила, мълчалива и тъжна, седеше до баба си. Дори веднъж не вдигна очи да го погледне. И в огромното море от радост, която гърмеше в сърцето на овчаря - неусетно, но все по-властно, се промъкна мъката. Радваше се уж, а дълбоко някъде долавяше другото, съмнението.- Хилаво и губещо се в първите дни - то постепенно нарастваше, водеше отчаяна борба с радостта му и все повече растеше страхът, че то ще победи…
Първите дни след годежа Калиско слизаше всяка вечер в село. Като дива коза прехвърляше сипеите на Каменливка, смееше се весело при шума на ронещите се след стъпките му камъни и бързаше да се порадва на споходилото го щастие. Но - срещаше Ганаила все по-тъжна и по-мълчалива. Не продумваше дума. А това беше най-голямата му мъка. Той чувствуваше, че ще бъде по-добре, ако тя му се сопне, ако му се скара и го нахока тъй, както той вика на кучетата… По-лесно ще понесе обидата, отколкото мълчанието, което разкъсва сърцето му с мъчителна болка.
Едрият, снажен овчар, човекът от планината, не можеше да разбере цветето, израснало в болярската къща, сред обграден с високи стени двор. Той чувствуваше само, че тя копнее по друг свят, живее с други мисли и сърцето й чакаше друга радост. Тя не чуваше думите му, унесена по шепота на звездните вечери, слезли в двора й. Очите й гледаха винаги далеч в синевата, която целуваше кръгозора и, широко отворени, горяха с огън, далечен и чужд за овчаря.
В широката къща на баба Ранковица е тихо и безрадостно. А някога - веселие и глъч кънтяха по всеки ъгъл. Болярска, чорбаджийска къща - охолство и безгрижие са царували в нея. Но къде са вечни щастието и радостта?
След смъртта на баща си и майка си, Ганаила остана сама. Самотните дни протекоха под грижите на старата. Тъгата и мъката по загубените, под напора на младостта, бавно отстъпиха. В сините очи, в сърцето на Ганаила, се върнаха пак радостта, волността и веселието на майката. Извила кръшна снага, с игриви, умни очи на снежнобяло лице - тя растеше дивно хубава. От заран до късна вечер широкият двор кънтеше от песните й, а буйният й и неудържим смях трептеше над високите стрехи и, разпилян, замираше далече в синевата…
Самотният живот, през годините на тъга и плач, потисна много желания и чувства у нея и роди нови - смътни и чужди за другите. Ганаила копнееше по друг свят, не по тоя свят, сред който минаваха дните й; жадуваше радост, която не трябваше да бъде радостта на дружките й, на всички; очакваше появяването на нещо силно и буйно, което щеше да грабне сърцето й, да я преобрази и да я пренесе в друг мир… Тя вярваше в това, и чувствуваше приближаването му по лъха в сърцето си, - та беше весела. Смехът и песните не секваха, а дните й минаваха в трепет и очакване.
И чудото не закъсня.
В първите дни на пролетта в селото се върна Жейно. Преди три години - момък с едва наболи мустачки тук-там по грейналото лице, той напусна бащина стреха, запиля се далече по Камчията и повече се не чу. Ганаила го знаеше оттогава. Харесваше го, радваше се, когато той спираше дълбоките
си черни очи върху нея и лицето му засияваше с чиста усмивка. И сега - когато по калдаръма от Могилата се чу конски тропот - в сърцето на Ганаила нещо трепна. Тя не знаеше кого ще види, но бързо прибяга до голямата вратня и прилепи око на дупката. И когато пред погледа й премина на хубав кон Жейно - тя неволно изхълца и отпусна ръце. Едва не падна. Колко хубав й се стори! Той обърна очи към вратнята, зад която стоеше тя - и след този миг - Ганаила виждаше само очите му - големи, черни, усмихнати. Годините, преживени далеч, бяха го променили. Не беше наедрял много, но особено бе променено лицето му: закръглено, обрасло в буйна, черна брада, то излъчваше сила и увереност. Но, всичко у него бяха очите. Големи и дълбоки - те горяха с огън, който веднага преминаваше у този, върху когото се спираха; разкриваха светове, мамеха и увличаха.
Ганаила същата вечер срещна Жейно. Усмихнат и весел - той протегна ръка, сграбчи нейната и я задържа дълго. След това се разбъбра:
- Не зная дали очите ми гледат инак, защото не съм те виждал отдавна, но станала си хубава, Ганаило!.. Лицето ти, сякаш, никога слънце не е виждало.
И дълго бъбра. Ганаила го слуша, като унесена, не можа дума да продума, а само се усмихваше и тръпнеше. И колко дни и колко вечери така!
Пролет целува стръковете, шуми в листата и праща сладък сок по всяка жилка… В сърцето на Ганаила е друга пролет - по-буйна, по-увличаща и лиха… Като буен поток бушува тя в гърдите й, помита наслоеното там - а на негово място никне и цъфти друго - жадуваното и чаканото през много дни и нощи…
Но Жейно не остана дълго време в село. Свободният и волен живот, макар и далеч от свои, го привличаше и той не устоя. В здрача на топлата вечер Ганаила чу думите, за които никога не беше помисляла и които замаяха главата й. И както при първата среща - тя не можа нищо да продума. Не разбираше какво става с нея. Усети само ръката си в неговата, потръпна и с тихи стъпки се изгуби в широкия двор.
На заранта - все така весел и хубав - Жейно премина по калдаръма и тежките стъпки на силния кон отекнаха в сърцето на Ганаила, забиха се там като стрели и угасиха радостта му. Когато и последният звук на конския тропот заглъхна - тя се строполи на земята пред вратнята. Едва сега смътно долавяше тя, че чудото беше дошло и отминало… Чувствуваше, че нейният празник е свършен и никога нова, истинска радост не ще залее дните й.
От тоя ден Ганаила се промени. Усмивката и веселият смях изчезнаха, песните отлетяха далеч, много далеч… Тъга, като тежка мъгла легна на лицето й, помрачи погледа на сините й очи, разкъса душата й.
Наистина, Жейно й каза смело и уверено, че след година ще се върне, че винаги ще мисли за нея. Но това не бяха ли само думи, които всеки в навечерието на раздяла щедро изрича?
Ганаила знаеше и друго: баба й отдавна беше решила да я даде на Калиска. Може би - старата чувствуваше, че нежна и чувствителна, каквато беше - Ганаила, ще намери закрила и опора при едрия и силен овчар. Баба Ранковица не търсеше богат зет. Стига той да е кротък и разбран. Имане имаше за докато са живи.
И за Ганаила стана ясно, че сега вече, щом Жейно замина, тя трябваше да изпълни желанието на баба си. Да откаже - дори и не можеше да помисли. От дете беше пораснала при нея, като при майка.
Мъката й растеше. Сподавеният шепот в тихите вечери, преживени с Жейно, избликваше в паметта й, трепет пробягваше по цялото й тяло, а мъката стягаше все повече сърцето й. Всеки ден очакваше да се изпълни решението на старата. Но с по-голяма радост би посрещнала смъртта. Нямаше сили дори да помисли, че би могла да се противопостави. И страшното дойде. Сгодиха я, а настъпилите дни след това бяха пълни с болка и скрита мъка. Дни, които водеха бавно към смъртта.
Старата чувствуваше промяната. Заглъхна буйният смях, който разлюляваше заран клоните на дърветата и пробуждаше птичките, сгушени между тях. Песен не огласяше дългите стрехи. Потъмня, сякаш, къщата. Сините очи на Ганаила хлътнаха дълбоко, изтъни се още повече снагата й, а гласът й глъхнеше, далечен, непознат и замиращ. Калиско виждаше всичко, но знаеше, че е безсилен да промени това, което ставаше. Силата и храбростта му тук не помагаха. И той бавно се отчужди. Идваше все по-рядко, заживя пак сам в планината със стадото и разливаше мъката си из непребродните гори, по високите чукари и върхове. Мрачен, оборил глава - той се влачеше след овцете като пребит, по чужда воля сякаш…
Най-после старата не изтрая. Заговори настойчиво и открито.
- Защо тъжиш, Ганке? Защо думица не казваш? Калчо ли не ти е по сърце или нещо те влачи по други светове?
Ганаила се опита да премълчи и този път, но събраната от толкова дни и потискана мъка се издигна в гърдите й, тежка и голяма, и се изля с плахите слова на изповед. Ганаила прегръщаше старата, галеше сухото и набръчкано лице. Говореше през сълзи, като да беше пред гроба на бляна, дни и нощи галил сърцето й…
- Кротък и добър е Калиско. Грехота е, че го измъчвам, но знае ли граница сърцето? От дете съм расла тук - сред широкия двор, сама, но безгрижна и весела. Голямата къща, стаите на която никой не обхожда освен мене, дългите стрехи и дългите редове чемшири в двора ме откъснаха от хората, пробудиха в сърцето ми други желания - далечни, но скъпи и аз закопнях по нещо светло, макар и неясно, живеех тук, а мислите ми летяха зад сините простори, които поглед едва долавя… Сърцето ми тръпнеше в очакване. По какво - и аз не знаех, но то трябваше да дойде, да ме понесе леко и вечно да ме люлее и носи над всичко, над моя бленуван свят…
Старата, изумена, гледаше Ганаила, чувствуваше как угасващото й тяло потрепва, но не знаеше какво да отговори на тия думи - неразбрани, тъмни за нея…
А през сълзи Ганаила продължаваше:
- И то дойде. Чух тропот на кон - и когато вдигнах очи да погледна - срещнах две големи, черни очи, в които се отразиха моите…
- Но, къде е Жейно, чедо? Замина и вече се не видя. Хабер барем да беше проводил, а то…
- Късно е вече, бабо. И да се върне, няма да го видя…
Старата изхлипа. Впери поглед в Ганаила и зарида. Наистина - вече беше късно. Тя приличаше на човек, изчерпал съкровищницата на дните си. Слаба, почти скелет, с дълбоко хлътнали, угаснали очи и с глас, който идва изпод земята, сякаш…
Пролетта пробуди нови надежди, окрили много сърца; усмивки, широки и разлени като потоци, цъфнаха на много лица.
Сглъхнала е голямата къща на баба Ранковица. Немее. Дългите стрехи са повиснали още повече, а между чемширите в двора пробягва шепот - тъмен и страшен.
Над тежката вратня пролетният вятър люлее черен креп, прошумява над чемширите и пее в разтрозите на потъмнената къща.
сп. „Гребец”, бр. 6, 1935 г.
