Елена Алекова

Никола Радев. Писател с безкомпромисно честна и могъща дарба. С отворено, грижовно сърце за хората. С вгледани в правдата очи; не правдата въобще, а конкретната правда за конкретния човек, за всеки от нас, според както изповядваше - „литературата е призвана да защити преди всичко унизения и оскърбения”.

С точно сетиво за героичното, възвишеното и самопожертвувателното в човека, но и за лошото в човека; за тъжното, но и за смешното в живота. Добродушен и добър. Жизнерадостен. Справедлив. Пословично скромен. Мъдрец. И дете. Предан съпруг и баща. Ласкав приятел. Очарователен събеседник и сладкодумец.

Роден на 23 декември 1940 г. в с. Левски, Варненска област. Завършва Литературния институт „А. М. Горки” в Москва. Седем години кръстосва световния океан като първи помощник капитан във Военно-морски флот и Параходство „Български морски флот”, а седем по седем, че и повече години - дебрите на българската книжовност: веднъж като ваятел на словото, автор на 12 великолепни белетристични книги, претърпели не едно и две издания; друг път - като журналист и книгоиздател, дългогодишен директор на „Профиздат” и издателство „Земя”. От 1999 до 2003 г. председател на СБП. Носител на държавни отличия и авторитетни литературни награди, национални и международни.

Невъзможно ми е да кажа „БЕШЕ”. Затова казвам „Е”. Защото той вече се пресели в оня свят, в който временното отпада и остава БЕЗСМЪРТНОТО. И се пресели от живота - в сърцата ни.

А тук, на земята, остават неговите книги: „Матроска обич”, „Не се сбогувай”, „Няма мъртва земя”, „Седем ключа на вода, „Истина без давност”, „Залезът на морските вълци”, „Спасете нашите души”, „Седмото весло”, „Когато Господ ходеше по земята” и др.

Остава неговото слово - да ни топли, вълнува и повдига, когато падаме; да ни свестява, когато загубим вяра; да ни възкресява, когато мечтите ни са прекършени. Слово пророческо и човечно, правдиво и праведно:

„За жалост - писа преди време, - светът, както и човекът в него се промениха -престанаха да спазват природните закони, отвърнаха очи от Бога и издигнаха в култ материалната облага и парата, измамно повярвали, че с тях могат да си купят здраве и охолство, слава и престиж. Но забравят, че вдъхновената човешка душа е ненаситна за хубост и доброта, за справедливост, смирено печална и състрадателна”.

Без хора като Никола Радев светът осезаемо става друг, различен. Става по-сиротен. Той живя, когато Господ ходеше по земята. И си тръгна от земята заедно с Него в дните на Неговото Възнесение.

А може би по-точно ще е да се каже:  Господ си го взе в Своето Възнесение - за да му разказва притчи и весели истории от славното време на младостта, на ходенето им по земята. И така се изпълни казаното за човека, който върви в Господните пътища:

„Загдето той Ме възлюби, ще го избавя; ще го защитя, защото позна името Ми. Ще повика към Мене, и ще го чуя; с него съм в скърби; ще го избавя и ще го прославя, ще го наситя с дълги дни и ще му явя Моето спасение” (Пс. 90:14-16).

С Богом, Никола!

С Богом, приятелю!

Почивай в мир и светлина…

19 юни 2016, Петдесетница