Ели Видева

Запознах се с Йордан Пеев на един от поетичните маратони “Доброслов”. Още на първото стихотворение буквално подскочих “Ей, това е поет!” После прочетох “Когато смъртта ми прогледне”. Докато се окопитя от толкова голям метафоричен свят, излязоха “Последният Адам” и “Пощальонът” - проза, в която поезията е вътък.

После авторът ми подари “Стъклена кожа”. Присетих се, че поетът е човек, който споделя духовните си трепети със света и е връзката му между материя и Бог, между вътрешни усещания и Космос. Той “топли в шепи късия живот” и “Сънува тишина. Мълчи от вятър.”

Така помага на думите да осмислят вечните неща - животът като тържество над смъртта, любовта като интимност, себеопознаването като вид интровертно съзерцание, страданието като душевен катарзис, самотата като начин на смирение, творчеството като сила да смениш графичните щрихи на душата с пъстър шал като в “Мигове” и “Някой”.

Поезията на Йордан Пеев е хармонична и цялостна, пропита от чувства, топлина и мощ. Зад това се крие грижата за човешката душевност. Той не спира да се пита къде са основанията за доброта и добродетелност, любов и състрадание, споделеност и съпричастие.

Защото поезията е начин да превърнеш идеалите в идеи, които приветстват свободата дори “След края на света” и в “Чудо”, изпълнени с метафори до Възбог!

Стиховете на този автор се раждат от неспокойствие, неудовлетвореност, търсене на отговори и желание да споделя с околните. Те са като огънче, защото са честни и истински. Не всеки може да заяви: “Ние сме несбъднати глаголи на тишина, мечтала да е вик.”

Светът е незавършен без Поета с неговата противоречива и болезнено ранима душевност, който има талант да разкрива времевите връзки между пресечките на пространствения континиум: “рана да си днес е тежък грях” и “умножената тъга едрее и скоро ноктите й ще са груби”.

Ясно и естествено той оголва първопричините на съществуването си, демонстрира абсолютна откритост, желание да обхване необятното и да притихне в стихотворенията “Седем дни Бог създава света” и “Сън”.

В поезията се сливат чувствено и свръхчувствително, завързани с нишките на психологическа дълбочина и тревожна изповедност. А там “животът ми е с чувство за излитане” или “животът е сребътна роза”, или “стихът е вик откъртен”. Така авторът носи рицарския кръст на честта и достойнството като преклонение пред Бога и Любовта.

Всъщност новата книга на Йордан Пеев е книга за копнения, но и за завръщане в светлите дълбини на сърцето.

Стихотворенията са композирани в четири цикъла - “Очите на камъка”, “Накъсани думи”, “Хоризонтално сърце” и Глухарчето Любов”. Заглавията очертават вътрешната логика на мисловната всеобхватност едновременно с проникване в дълбинните пластове на нещата.

Те са репери за интелектуалните и духовни търсения на поета из широкия свят и неговата многоликост в същината на съкровеното, за да се осмисли екзистенца, но и да се оттласне от него, да покаже различен прочит на усещането за дом, Родина и свят, където “адът е един престорен рай” и “върху глухите си рамене на не едно небе крилете мъкне”.

Чрез емоционалното богатство на словесната си Вселена и неизчерпаемата си енергия Йордан Пеев успява да удържи на рефлексията на специфичната си представа за същността на пространството и времето и да достигне до отговори за протуберансите на чувствата.

И го постига чрез невероятното си усещане за красота, нравственост, доброта, светлина и мъдрост, въплътени в стиховете от “Махало”, та до “Черешова задушница”.

Затова и зарежда вътрешния си порив с наглед обикновени отправки:

“да простиш е нужна сила,
а всяка сила е втвърдена слабост”,

или

“навикът е много тежък камък,
притиснал с яд ветрилото в крилата”

и

“смъртта ще може да прости
това, което не успя живота”.

И точно чрез тях достига до вселенските сили, определящи тайнството на живота и на изкуството, защото истинското изкуство е върховен Бог в храма на душата, там, където “изричах на глас тишината”.

Стиховете са тържество на любовта и доброто като път към спасението на човешкия род, те са отпечатък върху платното на вечността, а “хоризонта е небесна летва, която слънчевия скок копнее” заедно с “Танго”, “Любовта е разбито стъкло” и “Каквото и да кажа”.

Метафоричните текстове, докосващи се до екзистенциалните дълбини на магията “Живот” превръщат внушенията в лирика, за да я направят свидетелство за личния опит на лирическия глас, превърнал се в болезнено предупреждение: “късмета учи да бъдеш тих и да не искаш още” и още по-драстично - в “Кръв и вино”, “Късна есен” и “Буря”, където именно метафорите рисуват невероятни картини.

Йордан Пеев умее да игнорира декларативния език, за да остане в интонациите на естественото човешко говорене, чрез което Божественото е по-видимо, по-обяснимо и така ни връща към ония благи поетики, които не просто разказват истории дълбоко и искрено, а упорито дълбаят в смисъла, трупат поетични живописи от образи и ситуации в “Юли”, “Ъгъл в Несебър”, “Сърце”, “Жената със смълчаните очи”, “Горчиво вино”, “Среща”, “Сива”, “Песен”, “Факла” и “Къща”.

Книгата има прекрасно полиграфично оформление - хартия, шрифт. Графиките са специални, част от тях са рисувани със завързани очи и показват духовната близост между поета и художника Валентин Дончевски.

“Стъклена кожа” вълнува с лирическата си наблюдателност, със съкровеното, неподправено преживяване и стремежа към “Слънцето… изскочило от ризата на здрача”.

Тя е интуитивно следване на Пътя, който води до сливане с първичното, където пясъчният часовник на времето се сипе, колелото на живота се върти неумолимо, а границата между истинското и неуловимото изтънява.

Тя е свят, подарен ни от Йордан Пеев, който очаква нашия личен прочит заедно с насладата от споделените емоции.