Иван Д. Христов

Признавам, че аз, неговия ученик от Чепеларската гимназия, се чувствам длъжник спрямо Филип Марински и неговата талантлива проза и поезия, която отдавна следя и познавам. Спомням си ранните му литературни публикации в сп. „Родопи”, подписани с псевдонима Давид Геланов, които четях с интерес. Днес Марински е автор на четиринадесет книги, от които девет прозаични, една с есета и стихове и на четири стихосбирки.

Последната му книга със стихове „И нося земния си кръст” /2015/ представлява авторска антология. В нея той е събрал и обединил в десет поетични цикъла най-доброто от своя поетичен свят. Според Пенчо Чернаев, Филип е изградил своя „златен мост през годините”.

Това са думи на литературния критик, казани по повод на друга негова книга с разкази, които споделям изцяло. Прозаик и поет, на когото Родопа планина е в кръвта му, от първата книга с разкази „Като стрък от коило” до последната му поетична книга.

Винаги съм считал, че поезията е дар Божи. Сред многогласния хор от поети, се откроява със своята индивидуалност и силния поетичен глас на Филип Марински. Той носи върху поетичните си криле тайнственото и съкровеното от планината на Орфей, вълнуващо човешката душа. Истинската поезия не е само любов и щастие, но и страдание, взети в триединство.

Стихосбирката на Марински „И нося земния си кръст” е една равносметка - изповед за изминатия житейски път, за нравствените търсения и падения, за разочарованията и оскъдните радости, за вярата и безверието. Стиховете ни покоряват с нежната си лиричност, чистота и искреност на чувствата. Авторът търси потребност от доброта, красота и човечност в отношението между хората.

В десетте цикъла са подбрани и десет тематично разнородни стихове в тях. Те са равносметка на криволичещия стръмен и трънлив житейски път, на извървяното и преживяното през годините, художествено преосмислено от поета.

Стиховете са неподправени и искрени, дълбоко смислени и емоционално затрогващи. Авторът носи нелекия си земен кръст, но гордо заявява: „Воювам за достойнство и чест”. Дал поетичен израз на своите духовни терзания той създава стойностна образно - емоционална поезия, написана в класически стих.

Още първите стихове: „Наследник”, „Селска кръв”, „Нося кръста си”, показват че това е много земна поезия, наситена със силни носталгични чувства. Поезия, разказваща „за селяни, изтръгнати из корен,/ на залез присадени в града…”

Миграцията при него не е гола риторика, а лично преживяна и изстрадана болка. Тревожи го обезлюдяването на селата, където запустелите къщи очакват „да се върне стопанина и запали в огнището огън”. Стихотворенията: „Жалба по осиротялата къща”, „Обезлюдяване”, „Завръщане” и други, разкриват рушенето на родовите и семейни ценности, там където Господ е наспорил земята и има всичко - „само хора няма”.

Особено се откроява стихотворението „И ето ме Гела” - написано с голяма обич към родното село Гела и зова на родовата кръв, както и с плахата надежда и утеха изразена в поантата му: „завинаги ще ти остана верен -/ до гроба на мама и на тати/ и аз ще се завърна в пръста ти!”

Малкото интимни стихове като „Магия”, „Ще бъда само обич”, „Сънувах те” и други покоряват с нежната си лиричност, чистота на порива - сърдечни изблици на любов и разочарование. Съкровените изповеди докосват най-нежните струни на човешката душа, защото „едно е обич, друго е любов”.

С „Моята България е храм” Филип Марински сякаш разкрива отново пред нас и света този вечен храм, които въпреки историческите повратности - потъпкван и въздиган отново е нашата духовна опора, нашите корени, чрез които се вливат живителните ни сили да продължим напред - стихотворенията: „Моята България”, „Земята ни”, „Упрекът”, „След години”, „Разговор с Вапцаров” и други. Болката и упрекът за днешния ни незавиден хал като държава и народ звучи гротесково и с чувство на гражданска отговорност в стихотворението „Вик”, чрез зададените риторични въпроси от поета:

„Нима напразно Ботев падна в бран
и Дякона увисна на въжето?
От кремък бил уж стария Балкан,
Българийо, къде са ти мъжете?”

Това е една искрена поезия, реагираща на човешките драми и социална неправда. Авторът негодува срещу бездушието и недостойното в нашия живот. И в това без духовно време на разруха на ценности, творецът с умиление споделя: „Мен ме топлят детските очи/ от едно училище в Родопа”.

Склонността към метафорично виждане на автора е подчинена на смисловата дълбочина, с която прониква в социално - психологическата проблематика на нашето сложно съвремие - стихотворенията: „Присъда”, „Равносметка”, „Диалектика”, „Писмо до Ивайло Балабанов”, „Писмо до Валери Петров” и други. Просто и по човешки споделя своите съкровени и изстрадани истини.

В стиховете на Марински има психологизъм и драматизъм, съчувствие, повече болка, по-малко радости. Поетът се движи по пътищата на миналото и настоящето, на автобиографичното и гражданското, на светли спомени и изстрадани истини, на преживени болки и тревоги, радости и горчивини в живота.

В някои от текстовете му се покрадва и темата за самотата и тъгата по близки до сърцето хора - стихотворенията: „Благодаря ти господи”, „Рожден ден”, „Старост”, „Мъничко съм тъжен”, „Земно битие” и други. В тях струи неподкупна чистота и нравственост, излъчват нежност и хуманизъм. Родната - Родопа планина за поета е „майчин скут” и „пристан тих”. Той се счита неин син. Когато пише за нея авторът се стреми фразата му да бъде цветна и пластична, за да приглася като родопската каба гайда.

Със стиха „Аз се връщам при тебе, Родопа”, поетът призовава хората, да се върнат отново при корените си и родното място, на което принадлежат. Пантеизма породен от неповторимите природни хубости, ни пленява, но нестихващата миграция и обезлюдяване тревожи душите ни. Красивата планина е дар Божий, но какво е без хората, които е одухотворяват?

В стихосбирката е поместено едно по-дълго стихотворение „Старият родопчанин”, което има лиро-епическо звучене. То е една вълнуваща поетична картина на живота в миналото - овчарството,гурбетчийството, тъжните и радостни мигове от живота на родопчанина и неговите премеждия през годините. Планината е одухотворена като жив свидетел и неразделна спътница в житейската съдба на хората.

Какво ли няма в лириката на поета: родната планина, детството, майката, любовта, природата, родината, тревогите за днешното време - цяла поетична вселена, в която се оглежда света през очите на поета.

Строфите му са класически строги и носят неповторима лирична атмосфера, звънят като родопски чанове. Той не ни води единствено по пътя на емоцията, а ни кара да се замислим, да съпреживяваме, обичаме и страдаме ведно с него.

Стиховете на Филип Марински се леят като бистър родопски извор и омайват жадната ни за поезия душа. Отпили веднъж от него ние се връщаме да утолим отново жаждата си. Повярвайте ми - щом съпреживеете поезията му, с която авторът носи през годините своя земен кръст, ще бъдете духовно възнаградени.

Филип Марински, „И нося земния си кръст”, изд. „Фараго”, София, 2015 г.