Ненчо Илиев

Стихотворение в проза

Някъде далеч, откъм величави планини повя вятър могъщ и топъл. Той запя възторжена песен…
И мъглите забягаха уплашени!…
Слънцето се показа усмихнато и гордо! То загря и засвети. Неговите огнени лъчи нежно милват пустинните полета и оголените от зимата гори и зоват почернелите дървеса, изчезналите цветя отново на живот…
И как то бързо ще застели полята с китна морава! Планините ще покрие с мила зеленина! Градините ще изпъстри с красни цветове!
Природата мълчи. Тя е спряла за миг дъха си и със своето мълчание напомня на човека за нещо незнайно, велико и чудно!… В нейния тайнствен и дълбок живот трепти горещото й желание: да види човека доволен, щастлив!…
А той от векове все тъй залисан, измъчен се лута из тая печална земя!
И неизвестността е неговият път, а безцелността - неговата цел…
И слънцето от векове свети…
О, дивно светило! Ти в кратко време превръщаш земята от ледена гробница в райска градина! А човека от толкоз векове не можа да преобразиш!
Дали ти си безсилно или човекът е по-студен от гранитните скали, които ти увенчаваш с горски здравец и бръшлян?
О, гордо слънце!
По-силно ти свети, човека събуди!

сп. „Художник”, г. 1, бр.12, 1.03.1906 г.