Д. Б. Митов

Вестниците съобщиха една светла новина в трагичните дни, които преживяваме заедно с целия свят. Един български народен учител от Ловеч, Васил Димитров-Вишневин е изпратил спестените от оскъдната си заплата петдесет хиляди лева на Съюза на българските писатели, за да се учреди една литературна премия за поезия.

Този велик пример е може би единственият от ред години в нашата страна, защото скромната сума, която подарява народният учител се равнява на едно грамадно духовно богатство, неизмеримо с обикновената мярка за ония, които разполагат с благата на този свят.

И още повече се радват българските писатели на този дар, защото той иде пак от средата на ония самоотвержени работници и мъченици на българската култура, които никога не са обидили човека на изкуството, никога не са връщали книги или списания с унизителния надпис „не желаем да ги получаваме”, а винаги са отделяли от мизерната си заплата, за да подкрепят изтерзаната родна книга.

Едва ли в света някъде има хора тъй самоотвержени и с тъй благородни подбуди като българския народен учител, който е една от най-големите ни национални гордости.

Благородният почин на г-н Вишневин за лишен път доказва, че примерът на нашите велики учители от предосвободителната епоха, на идеалистите „даскали” непосредствено след Освобождението продължава да бъде следван от много още скромни работници, които извън пряката си задача да учат на четмо и писмо нашите деца, намират сили да подкрепят духовните ценности, свързани с велики жертви от българския писател. И право да си кажа, от години насам не съм чел по-трогателни слова от ония, които скромният дарител придружава своя подарък:

„Джобовете ми се изпразниха, но душата ми се напълни…”

в. „Литературен глас”, г. 14, бр. 521, месец октомври 1941 г.