След прочита на книгата „Миналото на Средните Родопи” от Христо Гиневски

Ефим Ушев

“Миналото величие е днешното наше спасение!”, отбелязва лаконично един наш поет в паметната книга на музея за просветното дело в Златоград. Защото културни традиции трудно се поддържат, особено пък ако не се и начеват. Тогава времето отнася неумолимо всичко в небитието и обрича един народ на безпаметство, а оттам до неговото изчезване разстоянието не е голямо…
Това са мислите, към които ни води разглеждането на книгата “Миналото на Средните Родопи” от г-н Христо Гиневски – един изключителен труд за една колкото географска, толкова и духовна територия на нашата планина, събрал между кориците си огромен изворов материал за паметни лица и събития от далечния Рупчос на Павелско, Хвойна и Чепеларе, та до южните части на Родопите в Даръдере, Габрово и Еникьой, Ксантийско.
Но тази книга на Гиневски не е самотен остров в неговите научни търсения в родопската историческа тематика. Още с книгата си “Родопското възраждане” от 1994 г., той даде основание сред историческите среди да се заговори, че се е появил един нов изследвач в тази част на родината ни, достоен продължител на традициите в родопската историопис, сред които са такива имена като Стоьо Шишков, Христо Попконстантинов, Николай Вранчев и още цяла редица достойни люде, обрекли живота си на изследването и популяризирането на Родопите.
Със следващата си книга от 2001 г., обаче, фундаментален за края ни труд, според мен – “Родопската интелигенция през възраждането”, Гиневски ще затвърди казаното по-горе и ще докаже, че Родопите не са оня пущинак, за който често ни мислят в иначе интелигентски среди, а е твърдина, която винаги е имала своите духовни предводители, носили високо знамето на българския дух чрез къртовски и всеотдаен, много често недооценяван и дори подиграван от съвременниците изследвачески труд. В тази си книга Гиневски ни представя деятелите на именно такъв труд в планината, след който тя заживява своя живот на културно-просветно и духовно средище, обречено да ражда следващите поборници за едно достойно бъдеще в региона ни.
Новата книга на Христо Гиневски, е едно продължение на всички тези търсения, но вече с по-мащабния и обобщаващ поглед върху историческите процеси и събития в споменатия териториален ареал. И основното, към което ни води изследвачът, е: нищо даром не сме получили, нищо не са ни предоставили на тепсия. Цялото ни развитие е една непрекъсната борба за себесъхраняване, за да правим стъпка по стъпка своите духовни завоевания и победи, но и неизбежните падения в една враждебна среда, завоевания много често чрез дипломатически такт, понякога и чрез кръв и жертви. В основата на българското национално възраждане е борбата за духа и неговите темели. Такива за България, а и за Родопите в частност, доказвано и в книгата на Гиневски, са българското училище, българската църква, а по-късно и българското териториално етническо обособяване като необходим и неизбежен резултат от всичко предишно.
Без да изпада в романови разказвателни похвати, неприсъщи за строгото историческо изложение, в книгата са проследени доста картинно и живо жестоките борби на родопчани с едно нагло фанариотство, родило поредните падения на родоотстъпничество и гръкоманство в някои части на Родопите, следите на което като че ли и до днес не можем да изтрием.
Затова книги като тези на Гиневски са изключително нужни днес. Те са като фар на осъзнаването ни със силата на историческите факти. Днес, когато вече осем години управляващи партии и лица на България делят народа ни на такива и онакива и непрекъснато подчертават тези си усилия, за да могат чрез това разделение на хората по-спокойно да изграждат икономическите си и финансови обръчи и империи на основата на грабежа.
Сега отделям два момента от книгата “Миналото на Средните Родопи”, за единия от който вече загатнах и в бележката в Златоградски вестник.
Макар и достойно представен във всички трудове на Гиневски, смятам за не толкова уместно “Златоградски сборник” от 1852 г. да се нарежда до дамаскинарската книжовна традиция в Родопите. Възможно е и да греша, но този сборник е учителско помагало на местните даскали за светско просвещение и обучение на децата, съставян именно от светски лица. Всичките десетина изследвания на този сборник доказваха именно това. Докато дамаскините са писани предимно за религиозно обслужване, съставяни от религиозни лица, какъвто е случаят с Райковския дамаскин от 1859 г., добър познавач на който е и самият Гиневски.
Вторият момент е определянето на историческия родопски поп Глигорко като грък по националност. Вярно е, че авторът се позовава за това твърдение и на Стоьо Шишков, но трудно мога да приема такова нещо за логично издържано. Това е все едно да приемем твърденията на някои днес, че светите братя Кирил и Методий са гърци. Братята, за които и Ботев казва, че “…това са най-великите български гении”. Просто така, от любов към българите, гърците ни пращат свои хора да ни просвещават, ама на български…
Така и за поп Глигорко – по времето, когато са най-ожесточените борби на родопчани с гръцките попове за духовно самоутвърждаване, национално събуждане и осъзнаване, когато гръцката патриаршия хвърля огромни пари и интригантска мощ за завладяване на хорските души в планината, в която няма пукнат грък, просто така един гръцки поп идва в Устово и започва да работи и подкрепя българската кауза. И тук веднага ми идва онзи случай в Ботевия вестник “Свобода”, който поетът разказва гневно – един гръцки поп влезнал в Севлиевската черква и започнал да пее на гръцки, а богомолците веднага го хванали за гушата и го изхвърлили от храма, “…а една луда глава дори стреляла подир него, ама не улучил” – разказва Ботев и заключава: “Язък за куршумът!”. А преди това с присъщия си плам пита: “Но що щат тези фанариоти все още по нашите земи?”
Връщам се към нашия поп Глигорко, който по същото жестоко време на борби идва в Родопите и не е приет в Устово, тъй като не знаел български език. После отишъл в близкото село Момчиловци, където научил езика и се върнал и бил приет от населението… Наивно. Та нали и Момчиловци е също толкова чисто българско село, колкото и Устово, защо там е бил приет „незнаещият” български език Глигорко!
Съвсем друга е историята според мен – знаем, че българската етническа територия е силно насечена от диалекти, като всеки район или село си има своя диалект, много често полуразпознаваем в други райони. Поп Глигорко е родом от Беломорието, където естествено българите говорят своя роден диалект, който в отдалечените райони на Родопите не се разпознава. И затова устовци не го приемат. Тогава той отива за година в Момчиловци, усвоява местния родопски говор и се връща в Устово, където народът вече го приема и той започва дейността си. Така че за усвояване на местните говори става въпрос, а не за коренно противоположните във всяко лингво отношение гръцки и български език, които един гръцки поп едва ли може да се пречупи и да замени с някаква кратка школовка, та била тя и в Момчиловци. Още по-малко пък, ей така, лесно, да застане на български позиции.
Поздравявам сърдечно Христо Гиневски с издаването на изключително полезната му книга. Независимо че имаме право на своите въпроси и бележки, защото историята на родната планина ни интересува и имаме още много проблеми за изясняване.