Георги Карадобрев

РАЗПЪНИ ЗЛАТНА АРФА, ПОЕТЕ

Разпъни златна арфа, поете,
в ден и час на спяща надежда.
Запей и не бързай,
със сладки слова да я галиш, полека,
на нежните струни гласа да отпиеш…

ЗАВРЪЩАНЕ

Да преброди пътникът
Деня,
и да
спре
пред портите на Здрача.
Да почука
в тиха самота,
със мандалото
на времето полека.

Да открехне
прашните врата,
да нахлуе
хлад… в секунда вечност!
Да политнат
тежки сенки
към нощта,
в бяг към
звездните полета.

Да огрее скришом месец тъжен,
стар,
да откъсне сълзи
облакът надвесен над
дувара,
да прегърне
вятър
ронещите се листа,
и чемширът да се сгуши
към земята.

В калдъръмен унес
да пропее есента,
и животът
да се скрие
във тревата.

Да пристигнеш някога.
Сега.
Пътят си поел
безкраен, вечен,
със Началото и Края
под ръка.

Да попиташ
в бездиханна тишина:
Победил ли си?
Живял ли си?
Човеко?

ВЪПРОС

Когато в облаците полетя,
към светли небеса-простори,
поглеждам слънцето, невинното,
посягам хоризонта да прегърна.

Под мен земята се върти
с незнайна сила,
наранена,
разпънат макрокосмос на очакване.
Като от стара лента там заничат
пространството и времето,
секундите на миговете там си губят,
и няма сенки и видения…

Тогава, в тишина,
в кристален блясък,
аз виждам и усещам,
зная,
че да съм тук,
аз трябва да съм повече от къс небе,
от облаци,
земя и хоризонти,
от птица - полет,
слънце и безкрай.

Моя душа,
дали ще разбера?
Коя си ти?

СРЕБЪРНА ПЪТЕКА

Сребърна пътека сътвори
в тишината скришна и потайна.

Ти докосваш.
Усетът не бяга.
Скрил се е във нежните ти длани.
Спрял се е дъха, и той не спи,
претоварен от желание…

Бягат тежките стрелки
търсят път сред самотата,
лунните реки текат
и се крият във безкрая.

Миг.
Въздишка.
Празнота.
И очите се понасят в белотата на нощта.
И сълзата е гореща…

Сребърна пътека сътвори
в тишината скришна и потайна.

УСТРЕМЕН

Устремен, навит на пружина,
тиктакащ механизъм - човек,
препуска, бърза, не спира,
умът му е в вързан във кучешки впряг -
лети по припряна пъртина,
към някакъв важен финал.

НА ЮГ

На юг звездите са узрели диаманти,
изникнали след топлия дъждец
във безпризорните небесни океани.
Търкаля се край тях колата на нощта,
със повея на вятъра се носи,
сред крясъците бодри на щурци
и бляскавите рокли на светулките.

О, дивен мрак, в прастар и вечен повик,
към царството на вечна самота,
ти каниш своите чада:
на юг, на юг ходете към безкрая!

***
Като малки житни семенца,
покълнали в добрите почви на живота,
слънце ни гали, вятър, вода,
земята ни крие в дълбока си пазва
додето покълнем.
И дойде ли време да принесеме плода?

ИЗВОР

Моят дар ти дарявам
и нищо в замяна не искам.
Поседни на облия камък, странниче,
моята песен поспри и послушай!