Стефка Тотева

Размисли, споделени на срещата-разговор с Георги Ангелов и Ваня Душева в читалище „Алеко Константинов” - Пловдив на 27 май 2016 г.

ВАНЯ ДУШЕВА

***
Костеливи дървета
протягат
почернели пръсти
да разбият стъклата,
да изтръгнат душата ми
да я запратят по вятъра.
А тя -
отчуждена
върху зъбера на тъмнината,
се държи за клоните
като гнездо
във буря.

ГЕОРГИ АНГЕЛОВ

***
Край пътя
в жегата непоносима
работи гладен, изтерзан народ.
И няма кой
да го свали
от Кръста.

Малко е да кажа, че ми е трудно да говоря и пиша за двамата - Ваня Душева и Георги Ангелов, но е много невъзможно и да не го направя. Защото ги познавам и съм ги приела като в онзи стих на Емили Дикинсън „Душата си избира свое общество…” Аз съм ги усетила и заобичала. Не се притеснявам да направя това признание, животът е толкова кратък и понякога безмилостно неочакван. Затова считам, че добрата дума трябва да се казва. И то навреме.

Защото добрата дума храни повече от хляба, радва повече от виното и помага повече от парите. Ваня Душева и Георги Ангелов заслужават добрата дума, те са истински, талантливи, честни и добри.

Връзката ми с тях - по-точно с Георги Антелов е врачанска - приятелите ми от „каменяко”, където известно време живях и работих в театъра, ме насочиха към него. Бях изумена, когато за първи път отворих „Литературен свят”. Името напълно оправдава съдържанието. Това е свят на литература, на автори и произведения - някои позабравени, някои съвсем нови, някои - сега случващи се. И то стойностни.

Може би първото, което усетих и то може би е водещо - прецизност. Георги Ангелов е перфекционист в най-хубавия смисъл на тази дума - не сухар и заядливец, а точен, ясен, изчистен от превзетост и фалш - такъв е той и като автор, и като създател на тази духовна територия, наречена „Литературен свят”. И е с яростна нетърпимост към предателството. Ето доказателство в стих:

***
Не вярвах на очите си
този беше докарал инфаркт на поета,
бе го удавил в капка.

Пак остроумничеше,
гледаше отвисоко,
раздаваше автографи
върху книгата си за другия.

В нея обясняваше
какви приятели са били.

Не падна гръм. Не се отвориха небесата.
Публиката учтиво аплодираше.

А какъв Човек е Човекът до него, до Георги Ангелов. Ваня Душева е Човекът. Ето стихът й:

***

Като запалени са очите ми.
Сякаш невидим огън гори.
Дори студените длани
не го укротяват.
Но от огъня се ражда светлина.
Ако ще се съмва в душата ми,
ще издържа на болката.

Ваня Душева - за общия им път:
„Избрали сме тесният път, по който вървим, по широкия се върви лесно, но не се расте. Ние сме като огъня, горим в един пламък, от него сгряваме себе си, пък се опитваме да дадем топлина и за другите….”

Човеколюбието, смирението, прошката, жертвата, милосърдието, справедливият гняв - всичко това го има в този техен път, в живота им, в творчеството. Тя е духовният партньор, тя е Жената, тя е Човекът до другия Човек. Отскоро в тяхната малка Вселена има още едно същество - малката Мария.

Така сякаш картината е пълна и цялостна, но със сигурност - незавършена. Тя тепърва ще се рисува и дообогатява всеки ден с чисто човешки преживявания, тревоги, радости и надежди. Така го е усетил в стиха си Георги Ангелов:

***
Животът грее в простите неща,
кавал да свири, вятър да скрипти
в замръзналите клони, огън мек
да се превръща в дух изпепеляващ,
водата да разпуква брегове,
да слушаш тропот на коне - безкраен,
докато в нощта заглъхва бавно…

И още - като „огледален” е следващият стих:

***
Каква загадка е да срещаш утрото,
да вдишваш слънце
и да слушаш птиците,
които все едно не са заспивали
и все едно
нощта
не е била.

Ваня Душева така ще продължи темата за простите неща, с окото на жена и майка:

***
Изведнъж
избухна пролетта.

Животът ми
лумна в зелено.

Дъщеря ми
хвърля трошици
на врабчето,
което кацна до нея.

А ето как възприемам аз Ваня Душева - ето такава, чрез този неин стих:

Тя пееше
тихо

по-силно

много силно

болката - звук

звукът - по бърз
от светлината

жена с криле

И искам към края на това мое писание да се спра и на „Светите скитници” на Георги Ангелов - една изтръгната изповед, непремълчана истина - за нас, за времето, в което живеем и което ни преобръщат, често ни мачка и унищожава, но ги има тези „Свети скитници”, те са горчивина, но и упование и са като малкото стръкче трева, за което се хващаш, за да не полетиш в пропастта на отчаянието.

„Светите скитници” на Георги Ангелов - това е споделената болка, която ти дава сили да продължиш, защото виждаш, че не са Мъртви Думи Думите, в които и ти самият вярваш. Ето кратки откъси:

„ „Днес в България няма поприще за честните.”
„Всички партии лъжат.”
„България се намира в средните векове.”
„Нашата интелигенция се занимава с педерастика.”
„За пловдивските литературни дъждовници няма милост, няма срам, искат те име, слава и авторитет.”
Защо ми се струва,че пишещият тези думи Захарий Стоянов ни е лишил веднъж и завинаги от удобния изпит на умилителното сиромахомилство?”

„Нашият народ подивява, полудява, умира. Генофондът му е невъзстановим. Не ме утешава това, че „небето е пълно с живи поети” - гробищата са пълни с мъртви българи.”

И „пловдивска следа” - за уроците на поезията:

„Една от тайните на занаята, споделена ми преди доста години от поета Николай Гюлев: стихотворението не трябва да се накъсва, да бъде на отрязъци, а да се движи от началото до края единно, без прекъсване. То трябва да влече като теглич към поантата, към финала.”

Тези уроци следва Георги Ангелов, те раждат и този стих:

***
Има различни молитви.

Едни са разцъфтели ябълки,
други се ронят по заскрежената земя,
трети са стиснати зъби,
тъмни стаи,
дрънкащи ключове.

Моята молитва е стая,
която се страхувам да отворя.

Баща ми шепнеше своята
уверено, вглъбено и спокойно,
както забиваше
лопата в пръстта.

А Ваня Душева ще възкликне:

Всяко нещо, до което се докосваме,
ни дава частица от себе си.

Всяко нещо, до което се докосваме,
взема частица от нас.

Съществуването е равновесие.

И тъй като тази среща е среща на приятели и с приятели, ще завърша със стихотворението на Георги Ангелов „Портрет на приятел”, посветено на художника Никола Вичев:

Той така умее да мълчи,
че без думи всичко ще ти каже
и фалшивия ще различи
даже да се слива със пейзажа.
Хъш наглед, той Тютчев ще чете
в тясната, забравена квартира,
ще рисува, както спи дете
и насън говори със Всемира.
Колко гняв и низост ще презре
но щрихът ще бъде чист и честен,
а в земята щом се прибере
за несведущите - неизвестен,
знам, не го очаква онзи път
свършващ със неведомата кота -
потърси го, пътниче, отвъд -
в Истинската книга на живота.