Петър Карапетров

Големият дом бе осветен от долу до горе, от подземните стаи до таванския етаж. Две очи гълтаха светлината на прозорците му и глух глас каза високо:
- Той… той трябва да бъде!
И една сянка се проточи по стената на дома. Трепереща ръка улови дръжката на входните врата. Те бяха отворени. Стълбището бе осветено. Някой слизаше по него. Жена писна. Тя бе видяла на вратата застанал висок слаб мъж с черна брада и дълго черно палто. Но онова, което я изплаши, бяха очите му, големи очи, пълни с мрачен блясък. Странникът трепна и бързо избяга на заснежената улица, сви се в тъмния й ъгъл.
Мина автомобил и от него долетя женски смях. Смях имаше и в големия дом. Човекът го чуваше през дебелите стени. Там се веселяха. Танцуваха. Пееха. Пиеха. Там бе безкрайно весело. Той задебна сенките по прозорците. На втория етаж се завъртяха прегърнати сенки, прелитаха по завесите. А на третия се мярнаха детски глави. Две детски глави: на момче и момиче. Човекът вдигна ръка, сякаш искаше отдолу да ги досегне. После се огледа като престъпник. Спотаено се плъзна покрай стената, бутна вратите. Стълбището бе пусто. Закачва се. Задъхан спря пред вратата на третия етаж. Зачете името по картичката. И бързо допря пръст до копчето на звънеца. Разнесе се остро звънене. Вратата хлопна. Момиче запита:
- Кой е?
- Отвори! - бе сухият отговор. Прислужницата се колебаеше.
- Кой е, Марийо? - попита топъл женски глас. - Защо не отвориш?
Тя нещо избъбри за обяснение. Ключалката хлопна и човекът чу отново изплашен вик. Непознатият постави вътре крак, отблъсна изплашената прислужница и влезе в коридора, неочаквано се изправи пред стройна млада жена, устреми очи в изплашеното й лице.
- Елено!
- Ти! Върви си!
- По-късно…
Жената съгледа недоумяващата прислужница.
- Марийо, влез вътре.
Останали двама, хубавото лице на жената стана строго.
- Върви си! Какво искаш от мене?
- Децата!
- Никога! Махни се. Те не те знаят и никога не ще им кажа кой си.
- Елено, прости ми!
- Не! Безпокоиш ме, и то през тази нощ. Дошъл си да развалиш веселието на семейството ми. Ако искаш пари, ела след празниците, ще ти дам.
Двете жилести ръце на мъжа се дигнаха като пред удар.
- Пари! Никога! Не за това дойдох. Кълна ти се. Друго ме доведе…
- Върви си. Той ще те чуе.
- А… а… той… другият…
- Не те познава и не желая да те познава.
- И няма да разбере кой съм. Изслушай ме, Елено. Доведе ме… доведе ме през тази нощ мъката по тях. Ех, всеки има дом. Аз нямам. Всеки има близки. Аз нямам. Спомних си за децата… Не съм ги виждал години. Сега поне да ги видя. И никога вече не ще ги потърся…
Жената бе неумолима.
- Друг път ела. Децата с него при елхата.
- Пусни ме.
Нейната млечно-бяла ръка властно се вдигна.
- Ето вратата…
- Елено… смили се.
Мъжки глас екна:
- Лено, къде се губиш? Кой е дошъл? хайде, че те чакаме.
И два детски гласа се сляха в общ вик:
- Мамо, ела, ела…
Тогава пред слисаната жена се случи най-неочакваното: гостът смело прекрачи разстоянието до стаята и се намери лице срещу лице с друг мъж, елегантен, хубав мъж, с прошарени коси.
- Добър вечер - поклони се неловко непознатият.
- Кой сте вие и какво търсите в моя дом?
- Децата… исках да ги развеселя… Ето… сега - и той трескаво съблече палтото си и остана в някакъв изтъркан костюм на смешник. - Знаете, познавам госпожата ви. От деца се знаем. Съседи бяхме. и заради това…
Жената стисна ръката на мъжа си. Той отстъпи.
- Влезте.
Двете деца, момчето и момичето, впериха сини очи в госта. Той се засмя. И смехът му бе от най-веселите. Заговори бързо:
- Аз съм дядо Коледа, деца. Истинският дядо Коледа. Не такъв ме знаете вие. Но вижте, аз нося радост и смях. Ето, хоп - изправи се той на ръце - и хоп! Чуйте сега: звън, звън, звън… Ето, ще турна този нос - от картон е той, не е от захар.
Децата изведнъж се разсмяха. Те се спуснаха към неочаквания и смешен дядо Коледа. Хванаха му ръцете. Задърпаха го.
- Ела тука, при елхата… Какво ни носиш, дядо Коледа? Разкажи, какво има на небето?
Майката и бащата застанаха прави в дъното на стаята и мълчаливо гледаха онова, което ставаше. А тройката стана безгрижна. Децата изказваха високо одобрението си от приказките на госта. Той посегна, пусна радиото. Улови весел танц. Скочи.
- Вижте сега…
Грабна куклата на момиченцето, завъртя се с нея.
Майката и бащата бяха снизходителни. Те казаха на прислужницата да донесе нещо на първия коледен гост. Той изпи само виното.
Децата, уморени от игра, запъхтени, се хвърлиха към майка си.
- Мамо, мамо, защо не ни каза, че е толкоз смешен този Коледа?
Майката ги прегърна.
- Време в да спите. Кажете му: сбогом!
Те протегнаха ръчички. Момиченцето се повдигна на пръсти.
- Искам да те целуна…
Очите на госта овлажняха. С несигурни стъпки излезе в коридора. Облече износеното палто.
- Сбогом, деца. Дядо Коледа си отива. И никога… никога вече няма да го видите.
Двете отвърнаха в хор:
- Ние те обичаме. Ще те видим пак.
Майката хапеше копринената си кърпичка. Съпругът й бе стиснал пестници.
Гостът погледна за последен път децата, жената. Тръгна към вратата. Отвори я. Продума:
- Сбогом!
Вратата се хлопна зад него.
Жената отведе децата си в спалнята. Съпругът й пушеше цигара след цигара. Когато я видя, спря я.
- Това беше той, нали?
Тя поклати утвърдително глава.
Момичето и момчето заспиваха с усмивки на уста… Колко смешен беше този дядо Коледа!
А из заснежените улици на града един мъж се луташе.

в. „Литературен час”, 08.01.1936 г.