Христина Стоянова

МАЙКА

„Аз зная, зная, ти плачеш, майко…”

Аз видях, ти плачеше, майко злочеста,
и воплите чух на безименна скръб, -
загледана в скути на скръбна невеста,
към рожба немила на сина си скъп.

И спомни си, зная, честита си била,
ти някога с майчина радост в ръце,
и в сън и на яве по рожбица мила
е трепкало радостно твойто сърце.

И не за неволи ти песни си пяла,
кънтял е гласът ти безгрижно тогаз;
ни сълзи за черна разлъка си ляла,
над детската люлка увиснала в плач.

На скръб безутешна въздишките скрити
безмилостно късат днес твойте гърди,
по твоя лик бледен сълзи неизтрити
чертаят тъгата ти с нови бразди.

Аз зная, ти плачеш, о, майко злочеста,
за сина погребан в незнайна страна;
оплакваш и дните на скръбна невеста,
и рожба немила на зла съдбина.

ГРИЖИ

Аз всяка заран тихичко отварям
на твойта стая белите врати,
и струва ми се, пак ще те заваря
заспала в сладък сън като преди.

Спокойно като спящата царица
тъй хубава бе, рожбо, ти тогаз.
Аз гледах през прозореца звездите,
и после тебе гледах до захлас.

И да запазя все тъй до безкрайност
безгрижността на твойте ранни дни
и младостта, и хубостта ти с радост
стояла бих над тебе до зори.

Но може би над свойта малка рожба
безсънна като мен ти бдиш сега
и не едничка майчина тревога
лицето ти ще врязва със бразда.

А грижите ти ще растат със дните,
с годините на твоите чада.
Ще спомняш, рожбо, нявга със тъга
под майчина закрила младините.

НА ЧУЖБИНА

Далеч от твойте радости и скърби бях,
но тебе, миличка родино, не забравих,
какво ми даде ти, какво аз ти оставих,
че само с теб и твойта мъка там живях.

И помня първи път с безименна любов
аз твоя пленница се сетих, майко свята,
и не веднъж безумно търсих ти земята,
и не веднъж в забрава слушах твоя глас.

Очи ми ненаситно диреха те вред,
за тебе ден и нощ се свиваше сърцето,
и все по-мрачно ставаше на юг небето,
когато устремена търсех призрака ти блед.

Тогаз от мойта мъка всеки ден и час
пред мен преграда се издигаше страхотна
и все по-чужда на света и по-самотна
без тебе, майчице света, се сещах аз.

О, колко дни и нощи аз далече бях,
но тебе, мъничка родино, не забравих,
какво ми даде ти, какво във теб оставих,
че само с теб и твойта обич там живях.

МОЯТА ПЕСЕН

Моята песен, скитница немила,
на сърцата мъката, с скръбта,
като черна птица се е вила,
гдето в кръв обляна е пръстта.

И на скъпи рожби в сетни мъки
шепнала е галени слова,
стискала е в майчини прегръдки
огнената кървава глава.

А в зори над изсъхнали полета,
покосени с яростна коса,
сълзите на всички майки клети
ръсила е в бисерна роса.

Като скитник вятър те е вяла
над самотни стрехи през нощта,
и над детски люлчици е пяла
на съдбата страшна песента.

А на пруста, де се майка свила
цяла нощ да чака и реди,
сетнята утеха е крепила
в майчини измъчени гърди.

В мойта песен, скитница безбродна,
песента на вечната печал,
ще познаеш, майко моя родна,
твойта скръб свещена че възпях.