Иван Д. Христов

Иван Вълев - „Лошо време”, ИК „Хермес”, 2015 г.

Иван Вълев е емблематичен пловдивски творец - поет и преводач. Заедно с Петър Анастасов и Николай Заеков още в средата на 60-те години на миналия век поставят началото на модерната пловдивска поезия. Той има вече половин вековна творческа дейност като поет и преводач от полски.

Завършил е полска филология. Работил е като преподавател по полски език, дългогодишен редактор в ДИ „Христо Г. Данов” - Пловдив, директор на Българския културен и информационен център във Варшава, книгоразпространител, преподавател по теория на превода в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”.

Издал е десет стихосбирки и един автобиографичен роман „Скритата градина”. Превел е дванадесет книги на известни полски автори. За литературната си дейност е получил много награди - три пъти е носител на наградата „Пловдив”,”Златен ланец”, „Орфеев венец”, на полската държавна награда „Заслужил за полската култура” за преводите на Ярослав Ивашкевич и на Ян Кохановски. Популярни са някои песни създадени по негови стихове: „Лято”, „Нито ден е, нито вечер”, „Обещания”.

Още в дебютната си стихосбирка „Скорост” /1967/, Иван Вълев дръзко и прозорливо заявява: „Намерих извора на сили/ и няма връщане назад”. Десетата стихосбирка на поета „Лошо време” /2015/ доказва, че той остава верен на творческото си кредо. В нея са включени нови стихотворения от последните десетина години след авторската антология „Високата трева” Книгата съдържа четири поетични цикъла: „Свидетелката”, „Животът си тече”, „Пловдивски блуз” и „Нови созополски сонети”.

С новата си стихосбирка Иван Вълев потвърждава, че неговата „тиха” поезия, без да е гръмка и патетична е израз на социална ангажираност, която достига понякога до публицистична острота на внушенията. В книгата доминират болезнени и трагични интонации и характерните за неговата поезия съкровен лиризъм и ненатрапчива изповедност.

Заглавието на една книга се определя от нейното съдържание.Само истинския творец може с една или две думи да посочи същността на това, което иска да каже на читателя. „Лошо време” е сполучлива метафора на днешната ни действителност.

Стиховете на Иван Вълев са лирическо отражение на мислите и настроенията на поета по време на трудния български „преход”. „Поезията има безпощадна памет” - споделя авторът. Тя се явява неподкупна свидетелка на събития, които някога ще се превърнат в история, макар че са много лични за отделния човек. В този аспект стихотворенията, най - вече от първия цикъл на книгата носят характерните белези на социална ангажираност, будна съвест и ясно изразена гражданска позиция. Особено актуални са стихотворенията: „България”, „Черната жена”, „Мащеха”, „В пустинята”, „Баща ми нищичко не знае”, „Народен представител” и други. Авторът е съпричастен към страданията и споделя тежката участ на народа си, въпреки че нарича родината си мащеха:

„Макар че нивите орем с магарета,
а хляба нашия отнася го потоп,
обичам мойта мащеха България
от Дунав до Егея бял. До гроб”.

Поезията на Иван Вълев се отличава с емоционалност, искреност и критичност към българската действителност. Формата й е в духа на традициите, но в същото време притежава оригиналността на съвременните поетически похвати.

Авторът използва както класическия, така и свободния стих. Естественият поетически изказ прави стиховете му достъпни и разбираеми.

Едно от знаковите стихотворения в книгата е „Черната жена”. То е едно от най-хубавите стихотворения в новата българска поезия. Такива стихове не се раждат всеки ден, а трябва да се съпреживеят и изстрадат ведно с лирическия герой. Те са плод на съпричастност към болките и страданията на отхвърлените от живота хора. Упрек към обществото и управляващите, които са глухи и слепи за печалната действителност - за гладните, бездомните и онеправданите, на които живота е по-лош от кучешкия:

„Черната жена в контейнерите рови,
а след нея седем кучета вървят.
Те я пазят, те на всичко са готови,
те са влюбени в човешката й плът”.

Разочарован, обезверен и емоционално изтерзан автора възроптава и предупреждава: „да не попаднеш в лошо време/ на ужасно място” и „да имаш едно наум”, че може „да те настигне заблуден куршум” и в същото време с достойнство благодари на родината си за българското име.
В стихотворението „Народен представител”, поетът е вплел майсторски светлия образ на Левски и неговите укорни думи отправени към народното събрание и всички нас:

„Аз байовци, дошъл съм от бесилката тука…
Да видя божем святата република.
А пътем да изхвърля и боклука”.

Вторият цикъл „Животът си тече” е лирично продължение на първия. На читателското внимание авторът поставя екзистенциалните проблеми на личността. Иван Вълев има влечение към осмисляне на живота и неговите временно-пространствени граници - минало и настояще. Острота на мисълта, оригинална проблематика и сила на емоционалното преживяване са характерна черта на стихотворенията: „Недостроена къща”, „Гореща нощ в Севиля”, „Излишните крила”, „Събуждане”, „Звуци на разсъмване”, „Изгубени в тълпата”, „Животът си тече”. Поетът е носталгичен, но философски възприема променящия се свят. Лириката му е екзистенциална и разкрива вътрешния духовен свят на човека и толерантността му към другия.

В интимните стихове: „Събота - неделя”, „Покана за разходка”, „Тераса с изглед към морето”, „Днес”, „Ноктюрно”, авторът пресътворява неудържимите чувства и вълнения в поетични образи и метафори, които докосват сетивата ни. Интимната му лирика е социално обагрена. Чрез личното преживяване изразява обществено - политическото като обща житейска съдба. Авторът умее талантливо да одухотворява природата и органично да я вплита в образ, картина, настроение - стихотворенията: „Облак под моя прозорец”, „Глухарче”, „Завръщане в родния край”. Поетът в тях се връща към себе си, към своя селски корен, към социалното битие на хората около нас.

Песенно - интимния характер на стихотворенията в малкия поетичен цикъл „Пловдивски блуз” ги прави приятно четивни. Спомените изравят от паметта изживени в детството и младостта вълнения и емоции, и ги връщат с предишната свежест - стихотворенията: „Старият мост”, „Орта мезар”, „Птичи пазар”, „Сахат тепе” и други. Следвайки повелите на сърцето си авторът остава в лоното на житейския кръговрат, където в малкото се оглежда голямото. Поетът е земен и сърдечен. Това са негаснещи спомени за близките до сърцето му хора, за родния край и някогашния и днешен Пловдив, разкрит като съкровено интимно преживяване.

Импресивността на поета е безупречно постигната в четвъртия цикъл „Нови созополски сонети”. Те са композиционно стегнати, отличават се с точност, лаконичност на израза, пластична конкретност на поетичната картина и богат подтекст на съжденията. Вярваме на поета, съпреживяваме неговото чувство, покорявани от поетическата му искреност.

Финалният „Сонет от Аркадия” обединява авторовата идея на петнадесетте сонета в цикъла и техните духовни послания. Пастелно меките картини са нарисувани лаконично, със запомнящи се детайли, съвършени по форма и прецизен рисунък: „Тази сутрин слънцето е портокал,/сложен върху празна синя маса” или контрастната на нея природна картина: „Облаците над морето рано сутринта - изостанали от стадото камили”.

Обичаният от поета красив морски град Созопол, неумолимо ни примамва и привлича със своята романтика. Безбрежната синева на морето, рибарските лодки, старите смокини привели молитвено гръб на скалния бряг, носталгията по старите созополски къщи обсебват емоциите ни. Созополските сонети са поетична мозайка от различни усещания и настроения - едно пъстро многоцветие. Посланията на поета трябва да търсим не в конкретната картина или метафора, а в емоционално - смисловите им внушения.

Стихосбирката „Лошо време” ни прави по-чувствени, духовно по-възвисени. Лиричен, вглъбен и мъдър, поетът Иван Вълев знае какво да каже със стиховете си и как да го каже. Тази поетична книга ще допадне на всеки читател, който търси стойностното в съвременната българска литература, защото в лошо време се пишат хубави стихове.