Иван Карановски

Из „Моменти от вечност”

Ах, почакайте, смълчете се за малко - да чуя кавалерийските тръби! Медни, силни и пронизително-остри звукове, в които ехти трепетът на зловещието и високата печал, изпуснати от тъмната далечина на падналата нощ, изведнъж изпълниха и потопиха в мъгливо възпоменание моята душа.

Вие питате защо съм толкова бледен?

Аз ще ви разкажа вечното възпоменание, което се събужда в мен, когато чуя кавалерийските тръби:

Бях на четиринадесет години. В моята душа току-що се зараждаше неопределеното спокойствие и копнение на младостта; сърцето ми не беше познало, освен малките скърби на живота, които с една скрита и неудържима сила търсеха да се излеят в нещо.

В това време на скрито копнеене и първо неспокойство попаднаха ми се да прочета стиховете на един млад умрял поет. Спомням си тъжните страници. Аз за първи път тогаз плаках над четена книга. Пред мен сякаш се откри онова, което дотогаз не знаех: безграничната тъга на живота.

Медните, силните и пронизително-остри звукове, в които трепери гласът на зловещието и високата печал, идещи от тъмната далечина на примрялата нощ, изведнъж се прекъснаха и отсечено потънаха и се удавиха в околното мълчание.

Вие питате защо стоя аз с наведена глава?

Нима не разбирате високата печал, изпълваща вечното възпоменание, което се буди в мене при ледените и зловещи звукове на кавалерийските тръби?

Младият поет, в чиито песни за пръв път срещнах безграничната тъга на живота, умрял много рано, и неговите песни, неизвестни дотогаз никому, случайно намерени, бяха отпечатани след неговата смърт върху малката книга, върху страниците на която паднаха моите първи сълзи.

Аз запомних неговата скръбна съдба, защото тя не беше нищо друго, освен един малък печален епизод от безграничната тъга на живота, която той възпя. Неопределеното неспокойство и копнение на моята душа със скрита и неудържима сила ме повлече към тежкото призвание - да стана поет на тъгата на живота.

Медните, силните и пронизително-остри звукове, в които ехото на зловещието и високата печал се отдалечи сякаш нанякъде, изскочиха още еднъж след малка пауза в тъмната далечина на нощта, удариха се в мълчанието околовръст, проечаха и замлъкнаха съвсем.

Вие питате защо се замислям аз толкоз при звуковете на кавалерийските тръби?

Защото, ведно с бледния образ на умрелия млад поет, пред мен се открива тогаз и безграничната тъга на живота.

сп. „Листопад”, г. 1, кн. 6, 1913 г.