ВТОРИ ЮНИ
ВТОРИ ЮНИ
И пак е Втори юни… Пак вали!
С оловни сълзи плачат небесата.
И мене пак сърцето ме боли
за вас, герои, паднали в борбата.
Сърцето ме боли, защото днес,
когато траурни сирени вият,
един разхожда тлъстия си пес,
а друг до Бога вдига олелия.
И вижте: като с призрачни коне
летят с коли мастити лилипути.
И нямат сили да поспрат поне
и да сведат очи за три минути.
Да, пак е Втори юни… Пак вали!
С оловни сълзи плачат небесата.
Но кой от живите ще се смали
над мъртвите борци за свободата?
Аз под дъжда от мъка търся брод
и мълком питам с болка сърцееда:
Кога ще станем истински народ?
И от кой от нас безродници отгледа?
2 юни 2000 г.
ЗИМЕН СЛУЧАЙ
Внезапен гръм. И всичко онемя.
Изневиделица ловецът стреля.
И кръстом върху снежната земя
разпери кървави криле орелът.
Случайна грешка - екна весел вик,
но сякаш нож разряза тишината.
Аз гледах. И мълчах. И в оня миг
огромен страх ми вледени душата.
И много дълго мислих след това
за грешките, които често правим.
Забравили закони и права,
какъв човешки пример ще оставим?
И кой, кажете ми, ще ни прости,
че някога на лъжебарикади
разстрелваме възвишени мечти,
а после ги възпяваме в балади.
Компромиси? Или жестока страст
на хорица, останали без сили?
Поне да бяхме чули нечий глас
от съвестта на братските могили!
Аз, знам, приятели, не съм най-смел
от смелите. Затуй така тъгувам.
И все сънувам мъртвия орел.
И себе си като ловец сънувам.
ЯРОСТ КЪМ КРАДЦИТЕ
Крадците не пожалиха и мен,
и мен вандалите не пощадиха.
И в пропасти потъна моят ден,
и вихри от безверия завиха.
Защо? Защо? Душата ми крещи,
пронизана от ярост и тревога.
И тегнат върху моите плещи
проклятия към дявола и Бога.
Нали и аз възпявам в стихове
светата доброта дори у звяра.
Какви са тези хищни зверове,
които ръфат крехката ми вяра?
Дали не са дошли от пещери,
или са изроди, от грях родени,
щом грубо са разкъсали дори
портретите на Ботев и Есенин?
Те са нахлули злато да крадат,
но моите съкровища от злато
лежат ей тук, под лявата ми гръд,
високо над мизерното им блато.
7 септември 2001 г.
ЖЕСТОКА ОРИС
В земята ни и хубава, и горда,
велика, плодородна и света,
като безумна и бездарна орда
отвред нахлува неграмотността.
Пронизани от болки и несгоди,
душите ни надават тъжен стон:
Забравихме ли Кирил и Методий?
Не помним ли монаха от Атон?
Да знаеше съдбата ни, Софроний
навярно би напуснал своя храм,
а Христо Ботев сълзи би отронил
и дядо Вазов би извикал: Срам!
Огромен срам, подобен на стихия,
бушува над села, над градове,
и българчета тръгват на просия
под плач на оскърбени векове.
Какъв позор! Каква жестока орис!
Крещим за исторически възход,
но кой на ясен глас ще отговори
какво ще стане с българския род!
Безропотен, безличен, безработен
с дълбоки мъченически черти,
той може би ще стане неграмотен.
А по-нататък?… Бог да го прости!
6 януари 2014 г.
