БЪЛГАРИЯ – ТОВА Е БОТЕВ
БЪЛГАРИЯ - ТОВА Е БОТЕВ
Родината наша безстрашна във боя
строши най-накрая хомота.
Страна на чутовни мъже и герои -
България - това е Ботев.
Родината наша живя и разцъфна.
Възхвали тя гордо живота.
И радостна песен над нивите звънна.
България - това е Ботев.
Родината наша роди и отгледа
народ търпелив и работен.
Днес цялата земя към нея гледа,
България - това е Ботев.
КОПРИВЩИЦА
Навлизах вече в свойта зрелост-
не бе детинщина, ни старост, -
бях петдесетгодишен аз.
Тогаз в Копривщица летувах,
на стари къщи се любувах
и ги разглеждах във захлас.
Но с мен се случи нещо странно
и любопитно, и забавно:
просмука в мене този град -
със свойта древност ме обгърна
и без да съм желал, ме върна
с едно столетие назад.
Замираше от смут дъха ми.
Разходих се по калдаръми
и вдишах сладост и покой.
А сутрин чукаха в стъклата
и ме събуждаха цветята -
латинки, пламъци, шибой.
Аз слушах сладка реч звънлива -
не вестникарска, а красива -
със думи като цветенца.
Не срещах мутри хулигански
от улиците софиянски,
а чисти и добри лица.
И пред музея на Бенковски
помислих в порив философски,
обхванал с две ръце глава:
- Щом тук, във този град предишен,
се чувствам почти стогодишен,
реално значи е това.
Това е истинско безсмъртие!
А вероятно това пътя е
и да достигнем вечността…
Но мислите ми се смутиха,
щом моите очи откриха
рой курортистки във града.
Те бяха хубави и стройни,
подвижни, някак неспокойни,
с походка плавна на сърна -
с очи, които обещават
на тези, дето заслужават -
сърдечност, ласки, топлина…
И философската проблема
престана да е важна тема
и си признавам със тъга:
- не съм аз петдесетгодишен,
ами съм тридесетгодишен
и съм далеч от вечността.
ПРОЛЕТНА НОЩ
Кой чука неспокойно по стъклата?
Навън дими и диша влажен мрак;
И облаци разкъсани се мятат
по тъмния небесен похлупак.
Ослушвам се: по хълмовете голи
потоците размътени шумят.
О, туй е дълго чаканата пролет
със разтуптяната и волна гръд!
Аз скачам и разбивам с гръм стъклата.
Светкавиците блясват като нож.
Във стаята нахлува силен вятър
и сладката благоуханна нощ.
Задъхвам се във черната й грива,
прегръщам мекия и топъл мрак
и като младо вино ме опива
долитналия отдалеч южняк.
В недрата на земята лава дреме.
Един могъщ инстинкт сега зове.
И всичко се върти в любовен шемет
без граници, без ум, без брегове.
О, тази нощ! О, тази страст безумна,
преляла от природата във мен!
Аз знам, че утре радостно ще лумне
един зелен и цъфнал слънчев ден.
РОКЛЯ
Твоята рокля в града шумоли
и пеят твоите крачки.
Теб всичко те радва и весели:
погледи, думи, закачки.
Ти си тъй млада и недокосната
от болка и от любов.
С весели багри пред теб се е проснало
пъстрото земно кълбо.
Който те види, щастливо се смее,
спомня си той туй, що бе…
Твоята рокля в града се люлее
като лазурно небе.
