Ивайло Иванов

ПОЕЗИЯ

Море от задължителни илюзии!…
И аз - удавник сред мастилената му стихия,
наместо спасителен пояс, нахлузил
водните кръгове около своята шия.

ДЕФИНИЦИЯ

Поезията - безпределно проста!…
Да разчетеш това прозрачно изречение,
затворено помежду скобата на моста
и призрачното нейно отражение.

ЛИВАДА

Тук е топло вечер. Любят се цветята.
Не плътта, а жестът тука е първичен:
Безтелесни пръсти… безтелесен вятър,
който страстно гали тръпнещите тичинки.

РЕКА

Дълбоки вирове като утроби!…
Съзираш ли през пенния им гребен
как бавно, търпеливо тя заобля
и гали камъните като бебета.

ПОТОК

Нима е мисълта ми тук била
насън поне? Праспомен ме пронизва!…
И водопадите превръща в стъпала
към Извора.

ПРОЛЕТ

Потръпват разцъфтелите акации
в предчувствие за мед. Къртици луди
орат пръстта, а между буците накацали
четирилистни детелини - като пеперуди.

ЗАСТЪПНИЦА

Сред хаоса на летните треви
едничка тя опира се в небето.
Камбанария е звъниката! Звъни
с ухаещи камбанки от цветчета.

ЛЕГИОН

Безброй жила нападнаха пчелина!…
И глас се носи в тревната обител:
- От днеска всяко цвете да си има
пеперуда - за ангел-хранител!…

ДЪЖД

Селцето - до колене в локви!…
За Ной небето май че спомни си.
И къщите разпъват покриви
като чадъри на бездомници.

ЛЯТО

Ливади, от жълтурчета запалени,
цял ден горят във маранята юлска,
а вечер се превръщат в катедрали
с трептящи полилеи от светулки.

ВЯТЪР

Край бостана нощем трепка нещо живо
и се носи образ обратим и лек:
На човек прилича старото плашило,
а пък на плашило - старият човек.

ЛОВ

Защо, ята, все скитате тъдява?…
Храна ли са зрънцата от слана?
- Пръв гръм! -
И гладните косове се засяват
в небето като шепи семена.

ПОВОД

Червеношийка стрелва се пред мене,
прогаря небосвода свечерен и
разсипва броеницата от думи:

Червеношийка стрелва се - нетрайна
като искра, изхвръкнала случайно
изпод жарта на есенната шума.

ПОЛЕТЪТ

О, графика е той, чиято хубост -
в огромния статив на необята -
със тънките си щрихи дорисуват
отлитащите въглени - ятата.

СПЕСТЕНИ ВЕЧЕРИ

Познавам ги по слънцето, което
в часа, когато мислите заспали са,
блести като изпусната монета
в бакърената касичка на залеза.

ЕСЕН

Кой изворите ти целебни пресуши?…
Кой угаси потоците-звънци?…
Върбата плаче и не може да се утеши
като Рахил
за мъртвите си младенци.

СТАРЕЦ

Върху лицето ти годините
със бръчки - черни пукнатини -
се разпълзяват. Чернозем

напомня твоето лице и
навярно скоро ще се слее
със черната земя съвсем.

ОСВОБОЖДЕНИЕ

Камбаната с метален глас отбива
пак нечий край. Но моя дух не трови:
Не виждам този, който си отива,
но чувам звън от хвърлените му окови.

МОРЯШКО ГРОБИЩЕ

Сред цветни витражи от папрат и мак
белеят се кръстове кротко.
И само могилките сутрин димят
като преобърнати лодки.

СЕЛСКО ГРОБИЩЕ

Пак със живота в диалог задочен,
сред мащерка, звъника и равнец,
бавно никнат мраморните плочи,
бели като зъбчета на младенец.

ОБРОЧИЩЕ

В пръстта - зараснал кръст! Небето пори
едно дърво, оглозгано от ветрове,
и сгърбено като бастун - опора
на престарелите славянски богове.

АЛЕГОРИЯ

Напразно във прозявка гладният врабец
разчеква клюн. Да би могъл да зърне
сам себе си в изцъкления си гледец,
какво ще види - наедряло зърно.

ЗИМА

От студа е осинял просторът.
Запустяла къщата - вдовица!
И врабчета се чернеят в двора.
И вали снегът като трошици.

ВЪЗНЕСЕНИЕ

Със стъпчици, по-къси и от сричка,
подскачаше по плочника врабчето.
А после клъвна сухата коричка.

И хлябът се възнесе към небето.

КУЛМИНАЦИЯ

„О, знам поне, че краят ще е весел!…
Тояжка ми е този лъч. Да тръгваме!”
… И падащата капка се обеси
във примката на водните си кръгове.

ЕПИЛОГ

О, думи, с вас еднакво сме слуги
пред Взора, който вечно ни следи.
Каквото тук напишем - като през индиго -
изписва се върху небесната ни книга.

СЪБУЖДАНЕ

Пропукват се клепачите, подобно
черупки на яйца, изпод които
писукат - голи - питащите пиленца
на твоя току-що целунат поглед.

ЗНАК

Сърце върху дървесната кора
изрязах - и забравих после бряста.
Дойдох подир година и разбрах,
че любовта ни бавно се разраства.

ПРОВИНЦИЯ

Ах, тялото ти - гара, на която чакам
престоя си. /Минутите са вкусни!/
И моите целувки се проточват като влакове
по релсите набъбнали на твойте устни.

НИРВАНА

Осъмнали в лилавия сумрак на кафенето,
отпивайки от чая, мълчаливо да следим
как слънцето в прозореца пониква като цвете
върху стъблата от тютюнев дим.

ДОМ

Като камбанки твоите очи звънят.
И с гонга им щастлив привикнал вече,
аз се прибирам в теб и тази вечер.
Там, дето пред портала на сънят,

като камбанки твоите очи звънят.

ФЛОРА

Луната ни загръща мълчаливо
и под чаршафите на светлината бяла
като брашлян аз цяла нощ обвивам
зида на непристъпното ти тяло.

УГАР

Сред тебе кацам. Рохки са браздите.
Лицето ти - подгизнало от влага.
Очите ти - зърна пшенични, към които
на любовта ми клюнът се протяга.

ЯВЛЕНИЕ

А в полунощ, над мен извила гръб,
ти като някаква дъга в небето си.
И белотата на вълшебната ти плът
разпада се пред мен на цветовете си.

АКОСТИРАНЕ

На любовта след веселия празник,
с морето твое призори сбогувам се.
Но дълго подир мен, макар и празна,
на устните ти лодката вълнува се.

ДЪЩЕРЯ

Във свойта двегодишна красота,
по-малка ти си даже и от сричка.
Но точно ти ме учиш да чета.
Учителко, целувам ти петичка!

ПУКНАТИНА

Вратата се отвори. „На Щастливеца
със друг ще бъда идната неделя.”
…И в стаята се просна дълга ивица
от светлина, която ни разделя.

УПРЕК

Безсмислено е! Длани не протягай.
Напомням аз на охлюв - не разбра ли:
В черупката се свивам се веднага,
насила щом решиш да ме погалиш.

РАЗДЯЛА

Аз съм удавникът, който отхвърля
сламката в твойто око.
И бавно отплува, и бавно отплува,

възседнал гредата във своето.

ТЪГА ПО ЖУЛИЕТА

Топи се твойто име на дните под дъжда!…
Надвесвам се над него - и в нощите корави
премръзнало до кости, едно самотно Ж.
като невръстно паяче в дланта ми припълзява.

ЛАБИРИНТЪТ

От огледалото ме гледа безответно
лицето мое - лабиринт от ребуси.
Дали ще го избродя, за да светне
пред мен светът, или до дните сетни

все ще мълча, застанал срещу себе си.

МЪРТВА ТОЧКА

До костите съм сринат!…
И ето ме пред вас:
по-нежен от коприна,
по-скръбен от атлаз.

Навред съзирам схватка,
и всичко ме гнети.
Разтваряй вече, Татко,
предвечните врати!…

ПРЕДРОДИЛНО

В леглото свит съм като ембрион.
И всяка седмица подменят ми чаршафите.
И знам, че няма никога да се родя,
понеже самотата ми е мащеха.

КЪМ ЛЕКАРИТЕ

Ах, прегледите нови за какво ви са?
Навярно вече почнал е разпадът,
щом чувствам се подобно кръстословица,
графите на която не съвпадат.

ЗАРЧЕ

Аз зная в самотата как нагарча
животът на несбъднатите цели.
Усещам се като затворен в зарче,
с което вечно някой друг печели.

ULTIMA VERBA

Отдавна никой в тебе не се цели,
единствено от себе си се криеш.
Не си поставяй по-високи цели
от тази - да не се самоубиеш.

РОБИНЗОН

Кога ще дойдеш, плиснала вълна?
И вечно ли по тебе ще тъгувам?…
Издутите клепачи са платна
на кораб, който иска да отплува.

ПОКОЛЕНИЕ

Връстниците? Преглъщат ловко
успеха си на глътки чаени.
И как да бъдат по-дълбоки?…
Не са достатъчно отчаяни.

ЗИМНО ВЪЗКРЕСЕНИЕ

В гората вече ден четвърти,
откакто сипе се снегът.
Възкръсват костите на мъртвите
и скоро ще ги видя в плът.

ЗНАК

Едва ли аз я виждах пръв,
но първи аз не я отминах:
Калинка - като капка кръв
в снега на бялата пъртина.

ПРИРОДИ

Долу тътне градът в дим и стронций,
тук покоят е вечен. Дали?…
И погалвам аз първото клонче,
и дланта ми раздират бодли.

БЯЛО

Навяват тези преспи във сърцето ми!…
Във спомена напразно търся завет.
Невинните снежинки по лицето ми
валят и все по-трудно се стопяват.

ИЗХОД

И колкото духът да ме боли,
аз знам, че няма да умра, додето
над мене и над този свят вали:
Харон е глух. Замръзнала е Лета!

МОЛИТВАТА

Аз не намерих друг уют сред тези необятни,
и зъзнещи пространства на Всемира,
освен допрените ръце - колибката, в която
душата ми на топло се прибира.

СРАВНЕНИЕ

Душата ми - едно хлапе невръстно,
което в стаята на моите гърди мълчи.
И всеки ден повдига се на пръсти,
да стигне до прозорците на двете ми очи.

В ХРАМА

Не оглуша ли, Боже, в тази глъч
от стонове, сподавяни във питане?…
Трепти във храма кос небесен лъч
като прожектор, светещ във душите ни.

В ХРАМА - 2

В лъча - прашинки!… Семена са те.
Опрашва ме дъждецът им скрибуцащ.
И стръкчето на вярата расте
върху заседнала в гърлото ми буца.

ВЯРА И ПОЕЗИЯ

Разплискали обистрените ми зеници,
в мен влитат образите като хищни птици.
Кръжат… И грабят с грак свиреп
зрънцата вяра, пръснати от Теб.

СТРАСТ

Към Теб възнасям - на крила - делата си!…
Но овъглени, срутват се телата им,
щом само се докоснат до тавана
на жаждата да бъдат те видяни.

ЕДЕМ: СВЕТОВНА ПРЕМИЕРА

Дърво. Адам и Ева. И змията -
грациозната пъпна връв на греха.
Това е сцена, при която красотата
за първи път ще провали света.

ЕСХАТОС

В канавката край Пътя Млечен, зад чертата,
аз виждам: Иде колапсът на всички теми.
И листът бял е черната ми дупка, през която
пропадам в други слънчеви системи.

ВЪОБРАЖЕНИЕ,

не си ли мократа ми кърпичка, с която чистя
привидността от прах, запретнал лакти.
А вечер тихо се надвесвам върху листа,
за да изстискам сетните й капки.

ТВОРЧЕСТВО

Остър блясък - искри мимолетни -
после дълго във мрака пропадаш ти.
Като клонче, внезапно прогледнало
със окото на капката падаща.

АХЕОЛОГИЯ

Над този лист не сме случайни гости.
В пръстта му да копаем, чак додето
пред нашите очи се белнат костите
на императори, монаси и поети.

ПОЕТЕСА

Подобно на могилката над гроба
в корема ти изпъкнала и обла си.
Но в него вместо тленната утроба
ти имаш капка
и зачеваш образи.

ПОЕЗИЯ

Тя е орлицата приказна, дето
от бездната в горния свят ни изнася.
А ние, докрай да се сбъдне сюжета,
с кръвта я поим и я храним с плътта си.

ДУМИТЕ

Те тъждеството са на моите обятия със необята.
Те стълбище са, водещо към преизподнята на паметта.
И гъдел със перце върху петата, за която
Ерато ме държеше, потопен в Реката на смъртта.

РЕАЛИЗАЦИЯ

Будувайки във нощите си къси
над дългия си спомен, мълчешком
охлювчето намота върху гърба си
пътя си
и го превърна в дом.

ЗАВРЪЩАНЕ

Най-сетне в дома ти завръщам се, Татко,
затръшвайки вратата на ковчега.
Животът е вечен!… Изкуството - кратко,
но удивително предчувствие за него.

1992 - 1997 г.