ДЕЦАТА НА РОБА
Небето гърчи мрачни вежди -
пак бурна нощ ще ни залее, -
в капчуците дъждът си пее
и тъжно, горестно нарежда…
Седим край старото огнище,
главните топли сълзи ронят,
навън виелици се гонят -
съдбата черна везба нищи…
Къде ли татко се забави,
къде го бурята издебна?
О, майко, майко моя бедна,
пак страх гърдите ми задави!…
По пътя зли се хора крият -
за смърт прострели черни мрежи -
човешка кръв те хищно пият
и кръв им дирята бележи…
О, Боже, Боже, бди над тате
и хищниците ослепи ги,
вкови ръцете им в вериги
и гръм небето да им прати!
Сираци малко ли сториха?
Една ли къща се почерни?
безчислени забрадки черни
вси майчини очи покриха.
Деца, ний все горчила пием,
душите ни без слънце гинат, -
и тъй ли дните ни ще минат,
все траурни венци да вием?
Небето сгърчи мрачни вежди -
пак черна нощ ще ни залее.
В капчуците дъждът си пее
и тъжно, горестно нарежда…
в. „Добруджа”, бр. 81, 26.02.1929 г.
