ЧЕРНА ОГЪРЛИЦА
Стихотворения в проза
СИРАЧЕ
Вън прехвърчат бели пеперудки. Те се гонят, прелитат до прозореца на нашата бедна къщичка, кацата върху стъклото - усмихват ми се и се разтапят в една мъничка сълза.
- Мамо бе, защо се превръщат белите пеперудки на сълзи?
Мама, седнала до огнището, в което пеят две главни, върти куките в сухите си ръце и без да се обръща, ме пита:
- На сълзи ли? Какви сълзи?
- Като твоите, мамо, също като твоите, когато дойдоха ония мустакати и страшни хора, с големи-големи пушки и отведоха татко през нощта. Помниш ли?
- Помня, помня, моето момче - отговаря мама и гласът й такъв тъжен, тъжен.
- Ами защо е бяло навсякъде, мамо?
И мама ми разказва. Господ, който е хе-там горе, зад облаците, изпраща всяка година на земята по един ангел, който разперва белите си криле над нивите и ги топли. Топли ги да не измръзнат. А когато дойде пролет - той разперва крилете си и си отива на небето. Тогава над нивите се издигат тежки зелени класове и като море ги люшка на вятъра.
- Ами белият ангел дали знае къде е татко, дали ще го стопли под крилата си?
Мама клюмва главата си над коленете и стаята се изпълва с нейния плач. Главните в огнището престават да пеят и само белите пеперудки кацат по прозорчето и се разтапят в мънички, мънички сълзи, които се сливат една с друга и се превръщат в една голяма сълза, която премрежва прозореца и сякаш прелива в стаята…
РОБ
Аз не помня кога са оковали ръцете ми във вериги, но знам, че те ми тежат още от оня ден, когато за пръв път моите детски устни извикаха „мамо”. Аз не помня кога в бащината ми къща е влязло страданието, но знам, че откогато затичах в палава игра с безгрижни акрани - то стоеше на всеки кръстопът и ме гледаше с големите си, страшни очи. Аз не знам откога е легнала такава черна и тежка мъгла върху родната земя, но знам, че е по-безкрайна от пъстрия килим на нивите, разлюлени като златни люлки хей-докъдето погледът ти стига. Знам, че ако пришпоря белия жребец, на един дъх ще стигна там, гдето небето и земята се целуват, но и знам, че и цял живот да препускам, не ще извървя безкрайната мъка, която е удавила моята родна земя…
ВЕРИГИ
Хубава е родната земя, по-хубава от галено любе, което прекрачва прага на млад жених.
Да мога - ще я грабна в прегръдките си и ще я целувам, ще я целувам, догдето отмилее.
Разлели се буйните ниви - плискат, плискат, като златни талази - сякаш ще удавят цял свят. А небето бистро, бистро като сълза и синьо, като гердан. Като бели гълъби се гонят по него облачетата, а сенките им пълзят като големи-големи пеперуди над полето.
Да посегнеш и ще ги уловиш. Но улавят ли се те - дяволите!
По синорите нацъфтели алени, алени като момински бузи макове, бели като сняг маргаритки.
И сякаш ти думат; не ни жали, наведи се и свий венец за свидно любе!
А там - по зелената ливада - се пръснало вакло стадо, запели палави и безгрижни клопатарчета, кръстосал крак връз крак млад овчар и засвирил с писан кавал. Свири уж на радост, а песента му тъй тъжна, тъй тъжна - сякаш не песен, а сълзи капят на сърцето ти.
И аз се спирам, слушам тъжната песен на овчаря, спират се на небето и белите облачета, смълчава се и разлюляната ръж, заглъхват клопатарчетата, млъкват и волните чучулиги и сякаш изпиват всичката светлина на слънцето.
И виждам над цялата китна родна земя, над безкрайните ниви, над грохналите като старци бедни къщурки на селото да се извива като огромна черна земя една верига, една тежка кървава верига…
Тежката кървава верига на робството…
——————————
в. „Добруджа”, г. 5, бр. 80, 16.02.1929 г.