Вера Бояджиева-Фол

Из „Добрия Дядо Господ” (приказки, 1928)

Като създаде земята, Дядо Господ не можеше да й се нарадва. Всичко му се виждаше хубаво. Той се оставяше на слънцето да го милва, позволяваше на вятъра да развява бялата му брада, не се сърдеше, когато червейчета полазват по лъчистата му дреха и птички кацат по раменете му.
От сутрин до вечер обикаляше и навред поучаваше и благославяше. На едни ще рече:
- Не се карайте! С добро живейте!
На други:
- Защо се оплакваш? Всеки трябва да работи!
А на орача думаше:
- Благословен да е трудът ти, орачо!
Ходеше Дядо Господ навсякъде, радваше се, че е тъй хубава земята. Затова рече всичкото време да бъде само ден.
- Да може всичко да се радва и весели!
И стана ден!
Слънцето не вдигаше очи от земята. Птичките постоянно виеха гнезда и снасяха яйца. Цветята държаха главичките си винаги изправени, а орачът не преставаше да оре. По цялата земя беше светло и хубаво.
Дядо Господ не лягаше да почине.
Светиите му думаха:
- Господи, почини си. Стига си ходил по земята.
- Как да легна, как да заспя пред тая хубост!..
Наистина, с времето Дядо Господ се промени. Не му беше тъй леко, както преди. Забеляза той, че и долу по земята нещо не върви на добре. Нямаше оня ред, който беше преди. Не се чувстваше радостта и не полъхваше предишният мирис от ливадите.
Един ден видя пътя от земята до небето почернял.
- Що е това? - зачуди се Дядо Господ и се наведе да види по-добре.
Най-напред долетя една пчелица и едва поемаше дъха си:
- Господи, праща ни нашата царица. Молим те, дай ни нощна почивка! Все работим! Загинаха много наши сестрички.
Прелетяха птички. Те не запяха пред Господа, а приплакаха:
- Дядо Господи, смили се над нас. Гърло не ни остана все да пеем и вече не можем криле да дигнем от умора. Дай ни сън и почивка и пак ще ти запеем и ще веселим всичко наоколо.
Допълзяха мравките.
- И ние ти се молим, Дядо Боже. Крака не ни останаха от работа.
Идваха и се точеха едни подир други всички твари.
Дойде и овчарят.
- Господи, трудя се и не зная кога захващам и кога свършвам. Вече не мога, изморих се. Дай ми почивка, а сетне още повече ще работя.
Дядо Господ попита едно цвете:
- А ти какво искаш?
- Искам да стане тъмно и да заспя!
Дядо Господ погледна към земята.
Върволицата нямаше край.
Тогава и земята се провикна:
- Господи, какво направи от мене? Хората ме изораха, птиците ме изкълваха, животните ме разровиха, а дърветата и тревите изсмукаха всичкия ми сок.
Изморих се! Не мога повече да ги храня. Дай ми почивка!..
- Да бъде! - рече Господ Бог. - Идете си!
И Господ раздели деня и направи нощта. Всички заспаха дълбок ободрителен сън. Почина си и Дядо Господ.
На другия ден земята му се видя още по-хубава и по-весела.
А птичките цял ден пееха и славеха милостта Божия.