Денка Илиева

Гробът на Самодивата…
Беше в края на гората. Всеки път, когато си отивах на село, минавах покрай него. Малка купчинка пръст, обрасла с трева… Кръстът отдавна бе почернял и изгнил - един камък стоеше вместо него, червеникав, каквито са скалите наоколо и замрежен с лишеи. Сетне купчинката напълно се слегна, наобиколиха я храсти. Едно вироглаво борче дори бе стъпило върху самия гроб и закриваше с клоните си камъка. Парчета от керемида, с която някога са прeкадявали гроба, се въргаляха из тревата.
…Спомням си всичко.
Всяко лято мама, братчето ми Славчо и аз прекарвахме на село. Къщата на дядо - маминия баща - беше на края на селото, почти в гората. Ниски жилави храсти се бяха наредили край оградата и заничаха с клоните си в двора - дядо водеше непрекъсната борба с издънките им. Два едри горуна се издигаха в горния двор, една скоруша разпростираше сянката си до хармана; старият орех се ширеше зад къщата. От двора се спущаше една пътека към дерето - там беше най-зашумено. Сред тунела от преплетени треви и избуяла ракита слънчеви лъчи почти не проникваха. Между лигавите, набъбнали от влагата коренища се приплъзваха мокрици и голи охлюви; можеше да се види някоя водна змия как се провира сред тревите…
Най-често баба ни спираше да не тичаме към дерето. Тя беше яка, държелива старица. Запомнила съм я със стегнат около шията чембер - само когато беше много горещо или имаше работа, разхлабваше краищата му и се виждаше набръчканата й шия. Въртеше цялата къща. Нейно задължение беше също така да ни се скара, ако аз и брат ми сторехме беля, да направи забележка или да ни поучи кое е добро, кое не…
Дядо беше каменоделец - запомнила съм го с чука на рамо да излиза от къщи. Караше ни се и той понякога - особено като ни видеше покатерени на крушата. Иначе беше веселяк. И ставаше още по-весел, като пийнеше чашка ракия. Баба, разбира се, се сърдеше, като го видеше да посяга към полицата, където стоеше шишето, но на нея това й беше работата, да се сърди и да мърмори. “Пиян Петко”, свиваше тя презрително устни. Това трябваше да е обида за дядо, че го сравняват с Пияния Петко. Но дядо изобщо не се засягаше, напротив, започваше да се смее - едрото му лице чак се зачервяваше от смях. Накрая баба пустосваше с ръка и го оставяше да се “налива”.
Разказах за всички - за баба, за дядо, за Пияния Петко… За Пияния Петко - какво? Цялото село го знаеше какъв е. У дома идваше често - да си изпроси пиячка. Понякога дядо и баба го караха да свърши някоя работа - да нацепи дърва, да прекопае в градината или да накоси сено. Петко, като знаеше, че ще го почерпят, хващаше се на работа. Сетне с чиста съвест си искаше пиенето.
За мама нищо не съм споменала. „Венчето все мълчи”, казваше баба. Наистина мама поне да викнеше да ни се скара, когато с брат ми правехме най-различни щуротии и обръщахме къщата наопаки. Нищо сякаш не забелязваше… Готвеше, переше, чистеше и подреждаше стаите, и рядко съм я виждала да се усмихне. Мисля, че изпитваше някаква вина към мене. Баща ми беше търговски пътник и често отсъстваше от къщи. Когато го нямаше, аз спях понякога при нея. Една нощ пак тръгнах към спалнята, но вратата беше заключена. Учудих се, защото мама никога не заключваше. Заудрях силно с ръце по вратата. Мама отвори - стоеше на прага в тънката си нощница. Промуших се под ръката й, която стискаше дръжката на бравата и влетях в спалнята. Възнамерявах да се мушна в леглото. Но в леглото имаше мъж. Той ме гледаше в здрача на нощната лампа. Беше с големи, черни мустаци…
Отместих се бавно. Потърсих очите на мама, но тя гледаше някъде надолу. След това побягнах от стаята.
Мама дойде при мене. Прегърна ме.
- Сега не мога нищо да ти обясня. Ще пораснеш и ще разбереш всичко. - Гласът й беше тих и виновен.
Не казах нищо на татко, като се върна. Не знам защо премълчах.

До дерето не ни пущаха да ходим с брат ми, но в гората никой не ни забраняваше да се разхождаме. Само ни предупреждаваха да не се отдалечаваме, защото можехме да се заблудим. А беше хубаво в гората: зеленина, птици… По цял ден се шляехме със Славчо между дърветата, обикаляхме полянките, търсехме най-различни пътечки, по които да се промушваме и наблюдавахме как слънцето проблясва с лъчите си сред листата…
И тая тишина в гората!… Вървиш, вървиш - и стъпките си не чуваш. Вятърът е заспал някъде високо в клоните. Леко ще потрепне листо. И птиците сякаш се ослушват. Сетне отнейде глас ще прозвучи. Не можеш да разбереш на животно ли е, на птица ли? Вятърът се стряска като че ли, клоните се раздвижват. Нещо в гората започва да звъни, този звън се усилва - ето, все по-близо се чува. Звъни тишината, звънят листата. Не, това са пчелите на Панайот Пчеларина.
Ходила съм в къщичката на този Панайот. Една колиба, струпана от кирпич и дъски, сред продълговата поляна. Цялата поляна - изпъстрена с цветя. Сини, червени, жълти, розови - като в приказките…
Веднъж баба ме изпрати при Панайот да поискам паница мед. Брат ми се беше разболял - трябваше да му даваме чай с мед. Наближих поляната и нагазих между тревите. Никакъв човек не се виждаше наоколо. Пчелите жужаха край мене. Загледах се в една пчела, която беше кацнала в някакъв цвят и упорито мърдаше там. Цялата беше полепнала с прашец, задните й крака едва се движеха. Мислех си, че няма да може да литне, така натоварена. И докато наблюдавах пчелата, усетих, че някой мина край мене. Тревата просъска.
Беше Панайот. Носеше в ръката си телена маска - бе ходил при кошерите. Той ме повика в къщичката. Започна да вади от една делва мед и да пълни паницата.
През това време аз оглеждах колибата отвътре. Нищо особено. В стаичката имаше най-необходимото: дървен нар, покрит с шарено одеяло, маса, два стола… Някаква вратичка се виждаше, която водеше към друга по-малка стаичка. Докато чаках Панайот да напълни паницата, забелязах, че нещо се мярна зад вратичката. Нещо бяло… Погледнах мъжа, той беше наведен над делвата. Исках да попитам живее ли още някой в къщичката. Но не попитах. Нещо ме спря. Поех смутена съда и си тръгнах. Пчеларинът ме изпрати до прага. Обърнах се само веднъж да го погледна. Беше висок, не много възрастен човек. Имаше буйна черна коса.
Занесох на баба меда и исках да й кажа какво съм видяла в къщичката на пчеларя, но пак някаква мисъл ме спря като че ли. Изглежда съм проумяла, че някои неща трябва да се премълчават.
По това време се заговори, че някаква самодива се явила. Виждали са я в гората… С брат ми се бяхме заиграли веднъж в двора, по пътя минаха някакви хора, баба нещо ги нагълча от балкона, после слезе по стълбите и се спря да приказва с тях до оградата.
Бяха две жени и един мъж тия, дето минаха по пътя, носеха кошници, пълни с нещо. Едната жена почти извика:
- Вярно ма, видeли са я самодивата. Цялата в бяло. Нощем се движела. Не, направо летяла между дърветата…
- Ами…- не вярваше баба.
- Ама ти си приказвай - упорстваше другата, - а хората, които са я срещали! Един овчар си пасял стадото и тя…
- Кой знае на оня какво му се е привидяло. - махна баба с ръка.
Изправих глава от къщичката от пръст, която с брат ми градяхме, и за малко да извикам: „Вярно е, вярно е, и аз видях нещо бяло.” Обаче ония хора си тръгнаха по пътя, а баба се прибра вкъщи.
През целия ден си мислех за самодивата. Вече бях убедена, че съществува. Толкова приказки бях слушала за самодиви: били красиви и имали сборища, където играели своите самодивски хора… Това бялото, дето се мярна в къщичката на Панайот, какво е? Спомних си, че на миндера в стаичката имаше някаква дреха, която приличаше на женска рокля. Стъклата на прозорчето бяха излъскани, на огнището нещо къкреше…
- Абе, бабо - завъртях се аз из къщи, - самодивите могат ли да чистят прозорци и да готвят?
- Какво пък ти е дошло на ума? - скара ми се баба - Ха, върви си играй.
Но аз упорствах:
- Самодивите имат ли къщи?
Баба направо ме изгони. Да не съм питала за такива неща. Какво ме
интересувало самодивите какви са. Мама и тя не искаше да ми говори за това. Само дядо се подсмиваше. Смигаше с едно око и дяволито въртеше глава.
- Хайде и ти, бе - смъмра и него баба, - гледай си там работата.
Една вечер ловяхме с брат ми светулки в градината. Хващахме ги и ги лепяхме на челата си. Славчо много се забавляваше. Скачаше из тревата и виреше глава: „Како, виж ме, виж ме.”
В един момент погледнах към оградата. И я видях. Самодивата! Мина между дърветата. Беше облечена цялата в бяло. Мярна се за миг и изчезна. Отначало се уплаших и сякаш онемях. Стоях и гледах към пътеката. После дръпнах брат си за ръката и затичах с него към къщи, като с цяло гърло виках:
- Видях я, видях я… Мина ей там.
- Кого си видяла? - пресрещна ме баба.
- Самодивата.
Под асмата седяха дядо и Петко. Петко бе косил ливадата ни. През деня ние се навъртахме около него, той откри на Славчо едно гнездо с пъдпъдъчи яйца. А после плакахме със Славчо, когато видяхме как острието на косата
разряза няколко птиченца. Горкичките, шаваха в тревата… Предния ден Петко бе донесъл у дома една убита яребица. Имаше ловна пушка - баба все се ядосваше: „Кой е този, дето му е дал пушката!” Видях я яребицата, като я откачваше от колана си. Сивата перушина на гърдите й бе замърсена с кръв. Спомних си, че веднъж с баба се връщахме от лозето и на пътя забелязах едно семейство яребици. Възрастната бърза напред, а малките пиленца наредени след нея. Скриха се в храстите… Помислих си, не е ли това майката на малките яребичета. След това упорито отказвах да вкуся от супата, която баба свари от яребицата…
Седяха дядо и Петко под асмата и се черпеха. Дядо пиеше от неговата си чашка, Петко - направо от шишето.
Петко, като чу, че споменавам Самодивата, изправи глава. Очите му се спряха върху мене.
- Къде е тя? - попита ме той.
Бях много оживена и се канех да започна подробно да обяснявам какво съм видяла, но баба ме дръпна за ръката и ме прибра вкъщи. Но през прозореца проследих с поглед Петко, който стана от масата и леко залитайки, се насочи към пътеката, като преди това взе пушката си, която стоеше опряна на стената на къщата и я сложи на рамото си. Дядо се опита да го спре, размаха шишето и му извика, че има още за пиене. Но Петко дори не се обърна, стигна до вратата, отвори я и се скри в гората. Тъмнината сякаш го пое, между дърветата не се видя повече фигурата му.
Дядо отчаяно се защура, отиде до оградата и се загледа в тъмнината. Майка ми, баба - всички застанаха нащрек.
Мина доста време. Нищо не се случваше. Беше съвсем тихо. На небето се показа луната и освети двора, после заплува над клоните на дърветата. Бухал един се обади от гората. Нейде в селото залая куче. Последва го друго. Стана едно особено. И страшно като че ли. Уж беше светло наоколо, луната продължаваше да пръска светлината си, а нощта се изпълваше с тревога.
Много ли време стояхме на двора? Аз се бях сгушила до баба, братчето ми бе впило ръка в моята, мама стоеше на стълбите, а дядо се навърташе около оградата.
Стори ми се, че нещо пукна в тъмнината. Дали бях чула добре? Баба и тя трепна. Мама закри очи с ръцете си и се прибра в стаята. А дядо пак седна до масата.
После съм заспала. Помня, че баба ни заведе със Славчо до леглото, зави ни с одеялото.
Сутринта се събудих от някакъв шум в къщата. Трополеше баба със съдовете в кухнята. От отсечените й стъпки се тресяха дъските на дюшемето.
- Туй ли трябваше да стане, туй ли трябваше да стане! - чух я няколко пъти да повтори.
Изтичах боса в кухнята. Гледах баба очакващо, исках да разбера какво се бе случило.
- Хайде и ти, лягай - изгони ме тя от кухнята, - за какво си скочила толкова рано.
Едва по-късно можах да разбера: през нощта някой бе убил Самодивата. Видeли я на поляната: цялата в бяло, сред тревата. Едно алено петно имало върху ризата й, на гърдите.
Погребаха я Самодивата ей на това място. Малка бях още и нищо не знаех. Защо не я приеха в гробищата? Баба с подсмърчане ми обясни, че на, тъй било на село! Такива жени ги отделяли. И умрели не им прощавали.
Каква жена беше Самодивата? Сега вече ми е ясно. Като гледам слегнатия гроб и си спомням: поляната с кошерите, дърветата около нея и къщичката. Святкат стъклата на прозорчето. После нещо бяло се мярка…
С Петко тъй и не разбрах какво стана. Никога не попитах баба и дядо за него. Изчезнал бе той някъде. Отначало по-често си идвах на село, след това съвсем рядко. Накрая баба и дядо умряха.
А гробът си стои, ей там, между дърветата. Обрасъл е целият с трева и скрит от храстите …