Недялко Чалъков

Беше навалял голям сняг, който скърцаше под краката ни, затрупал великотърновското гробище. Наскоро тук бе погребан поетът Николай Колев, мой състудент от Великотърновския университет. Съжалих, че не бях на погребението, защото късно разбрах за неговата смърт.
На 40-я ден се събрахме десетина негови приятели и почитатели и дойдохме тук, за да се преклоним пред паметта му. От тях научих, че е бил настанен в лудницата в с. Церова кория, където е починал.
След дълго лутане в дълбокия сняг, открихме гроба. Разровихме снега, пръстта бе прясна и неулегнала. Времето беше тихо и мрачно. Студът щипеше, ръцете изтръпваха, а сърцата ни бяха свити от болка. Поднесохме цветя и коленичихме пред гроба на поета - самотник. И дълго мълчахме. Беше 2003 г. Оставаха още няколко месеца на Николай, за да навърши 60 години. Уви, съдбата не му даде тази възможност. Той бе роден на 19 септември 1943 година в с. Добромирка, Севлиевско - родното село и на поета Пеньо Пенев. Имаше нещо общо между тях. Може би талантът и страданието, сблъсквайки се със суровия живот.
И до днес не мога да забравя този зимен ден.
Нямаше никакви хора на гробището. Пълна тишина, каквато вероятно е желал поетът. Само черни гарвани прелитаха в ранното утро. И техният грак усилваше безкрайната ни болка. А слънцето леко открехваше лице зад мрачните облаци, сякаш ни съчувстваше в скръбта.
С Николай Колев-Поета, завършихме университета през 1967 година. Бяхме в една група с Калина Ковачева и Янислав Янков, които днес имат своето място в съвременната българска поезия.
Като студент Николай беше тих и скромен младеж, малко затворен в себе си, но добър по характер. Първите му стихове четях като отговорен секретар на студентския вестник. Те се отличаваха от останалите по своята поетическа образност, философска мисъл и определено, с тъгата си. И може би по това ми допадаше много. И аз го обичах като поет и приятел. Той участваше с мен в литературни четения и срещи. Но този, който му подаде пръв ръка, за да издаде стихотворенията си в книга, бе академик Иван Радев. Николай нямаше много публикации в печата: в. „Народна армия”, „Борба”, „Литературен фронт”, алманах „Янтра”… Изданията се брояха на пръсти.
През 1990 година излезе първата му стихотворна книга „Спасена памет” (предговор и съставителство Иван Радев), Пловдив, изд. „Христо Г. Данов”. Втората - „Лирика” (предговор, съставителство и редакция Иван Радев), Велико Търново, издателство „Слово”, 1999 г.
В предговора на „Спасена памет” акад. Иван Радев отбелязва: „Велико Търново си остана неговия пристан, скритите удари на житейското в съдбата му - тласъци към опора единствено в стиха и в безкористната загриженост и отзивчивост на близките му по душа. Той ги намираше. Пък и те го търсеха - по рециталите и литературните четения, в кръчмите, в квартирите, по пейките. Отпреди години е стихът: „Ако от чувства няма полза, от скучен разум няма дваж!”
За поета това не бе декларация. Нещо повече - не бе и клетва. То си остана просто непоколебимо верую, което с неумолимата си логика се вгради в човешката му и творческа драма.”
Завършвайки университета, всеки от нас пое своя кръст и своята съдба. Николай известно време работи като учител и възпитател. По-късно, когато се установих да живея и работя във Велико Търново, често се срещахме по улиците на града. Винаги бе замислен. Казвахме си по едно „Здравей, поете!”, без да разменяме много думи. Обикновено ми искаше по едно левче за цигари. Давал съм му и повече. Николай знаеше едно мое стихотворение наизуст. И при всяка среща ми рецитираше две строфи от него.
Разделяхме се като приятели. Самотният поет, с наранена, чувствителна душа, вървеше сам по улиците на старопрестолния град. Често се спираше и се радваше на прекрасната му хубост. Но много хора не го разбираха. Смятаха го за луд. А той се надсмиваше на простотията им:

Защо говорят, че го няма?
Бай Ганьо си е тук, живее,
яде и спи, краде и мами,
хвалебно новите идеи
с ръчищата си аплодира…
Бай Ганьо просто не умира!
Бай Ганьо безсмъртният”

Веднъж в библиотеката си открих неговата първа стихосбирка „Спасена памет”. Неочаквано видях автограф от поета Николай Колев: „На скъпия ми колега…” И един стих от стихотворението ми „На гости в моята стая” - „Две легла със топъл дъх застлани” - търси ме в този стих и няма да сгрешиш!” Може би сме били в някоя кръчма, но аз не си спомням тази наша среща. Оттогава минаха много години.
Посмъртно, издателство „Български писател”, под редакцията на поета Радко Радков, отпечата стихосбирката „Неподозирани шедьоври” през 2005 г. За стихотворението „Картина” Николай Колев бе удостоен с почетно звание „Принц на поезията”, присъдено му от Френската академия на изкуствата.
Не зная как е попаднал в психиатричната болница в Церова кория. Дали това е било най-доброто място, за да му се осигури прехрана и лечение. Аз все още не съм убеден в това. Там, той написа едни от най-хубавите си стихотворения. Той не бе луд, но живя и твори сред луди. Като потвърждение на всичко това е стихотворението „Лудница”:

Ах, лудница непоносима!
Къде съм аз? Какво съм аз?
Забравих вече свойто име,
забравих своя глас…

Още ми е мъчно за този поет. Такава ли трябваше да бъде неговата съдба? И защо го оставиха там да умре? След смъртта му се чуха гласове, че бил един от големите поети на България. Но кой приживе оцени това? За Николай Колев лудницата бе последният му пристан. Отиде си един талантлив поет, сътворил прекрасна, вълнуваща поезия.