Спомени от сина на поета Иван Мирчев - д-р Владимир Мирчев

Малко са поетите и писателите, останали безучастни към историята на своя народ. Техният поетичен отзвук не всякога е бил разбираем, тъй като средствата и начините на творческото пресъздаване на исторически факти за тях е сложен процес. Елементарният човек, прагматикът, историкът, та дори политологът и още по-малко партийно пристрастеният човек трудно си представят процеса на едно художествено пресъздаване на факти от живота, защото само истинският творец знае как става това и как се ражда творческият продукт. Освен това, политиката непрестанно мени своите тези по определени проблеми и творецът не е длъжен да знае как след време едно историческо или народно събитие ще се тълкува от следващите, дошли на власт. Така невежеството отне живота на поета Гео Милев, заради поемата му “Септември”. Много други творци бяха малтретирани по същите причини и загубиха службата си, здравето и пр.
Поемата “Балада на Освобождението” от Иван Мирчев се роди в един напрегнат исторически момент, когато на България някой възстанови част от историческата правда с присъединяването на Южна Добруджа и част от Македония, за която трагедията на Самуиловите българи ще вълнува винаги честния патриот.
Парковете и градините бяха препълнени с народ, който слушаше духовите оркестри, а по говорителите гърмяха патриотични слова и маршове. Народът се радваше и въодушевлението беше всеобщо. Баща ми ме водеше за ръка и чувствах тежкото му дишане, овлажнения му поглед, настръхналата кожа и мислех, че всеки момент ще заплаче от радост и умиление, но мъжествено се въздържаше поради присъствието ми. Доста хора си бършеха сълзите, прегръщаха се и се поздравяваха. Баща ми намираше това за изключително събитие, особено след двете предишни национални катастрофи, сринали България и самочувствието на българина. В тези сюблимни моменти нямаше политика, а дълбоко патриотично преживяване, народен подем, съживяване на националното самосъзнание, връщане на едно загубено самочувствие. Все едно, че на безнадеждно болен се вдъхва вяра за живот. Такава вяра за момента получи и българският народ, независимо от последвалите политически събития и оценки.
Този важен психологически момент и всичко останало вероятно е дало тласък на поета да напише поемата, независимо от лишенията: ядяхме соев и царевичен хляб, липсваха продукти от първа необходимост и въпреки високата цена на това събитие, то си оставаше голямо и неповторимо!
Спомням си, че по това време баща ми започна внезапно да пише нещо, стана неспокоен, понякога, се издаваше на глас с отделни строфи, разхождаше се нервно из дома и в двора ни, поставяше под възглавницата си някаква тетрадка, а понякога и през нощта пописваше.
Той вече имаше творчески контакти с литературния критик Владимир Василев, който се обаждаше с кратки писма и го подканваше да изпрати нещо за редактираното от него списание “Златорог”. Веднъж баща ми му изпрати писмо, в което го уведомяваше, че е започнал една балада за Освобождението на Македония, но е още в началото и в твърде “суров вид” за да бъде напечатана. Неочаквано Владимир Василев му отговори веднага, че иска всичко написано, макар и в незавършен вид. Така започна една няколкомесечна кореспонденция между двамата, която беше доста мъчителна за баща ми. От една страна той уважаваше много главния редактор на “Златорог”, заради неговите твърди принципи и позиции, но от друга Василев го принуждаваше да бъде все по-конкретен, което нарушаваше принципите на баща ми за изкуството, неподвластно на времето. По едно време започна да съжалява, че се е хванал с тази работа, защото неусетно трябваше да се пренагласява към изискванията на редактора, нещо, което никога не беше се случвало в творческия му път. Правеше непрестанни поправки в поемата, изпращаше ги, после отново получаваше други за нови поправки и трябваше да бъде все по-конкретен. В същото време му се внушаваше, че поемата е с добри художествени качества, което го окуражаваше и насърчаваше. Един от въпросите, който си постави за изясняване, беше кой освободи Македония и тук вече поетът-символист не можеше така лесно да се измъкне, без да намекне за историческия факт:

“Гледайте! Бързо се возят
люде невиждани: сини
очи, и лица като рози.
Морни отсядат машините…”
………………………………..
Сп. “Златорог”, кн. 4, 1943 г.

По-късно се разбра, че това е “непростим грях” на поета! Баща ми се пенсионира по съществуващия стар закон на 55 г. възраст, а аз започнах да следвам медицина. И тогава пенсиите не бяха големи, за да се отделя от тях издръжка на студент. Директорът на Радио Стара Загора покани баща ми да заеме длъжността програмист. Не мина и месец, когато директорът И.М. му съобщи внезапно, че от следващия ден няма да бъде на работа, без законното предупреждение и без право да получи парично възнаграждение за изтеклия месец.
Баща ми беше доста изненадан от тази незаконна проява, защото никой не му даваше обяснение. Подаде жалби до профсъюзите и до съда за търсене на правата си. След време, директорът на Радио Стара Загора го повика, плати му изработения месец и извинявайки се, му е казал, че е бил подведен от лицата К.К. и А.Н., които буквално са казали, че Иван Мирчев е “фашист” и няма място в Радиото. На баща ми му стана дори смешно от тези извинения, защото директорът И.М. беше искрен човек и като аргумент в своя полза е изтъкнал липсата на необходимото образование, за да познава поезията на Иван Мирчев, още по-малко това, че е писал за германците. Той бил поставен на този пост с партийно поръчение, а други му нареждали кого да назначава или уволнява!
Баща ми беше толерантен и незлоблив човек. Стоеше над подлостта и други низши човешки прояви. Той продължи да контактува с тези хора, които му бяха “подлели водата”. Случваше се да сяда на една маса с К.К. и др., пиеше кафе с тях, подаряваше им книги с автографи. На него му беше интересно да психоанализира притворството, лицемерието, подлостта и поведенческите превъплъщения в условията на народната власт. Дори имах чувството, че понякога се забавлява от тяхното присъствие. Държаха го за ръка, водеха го до дома, та дори вървяха в сянката му, само за да се представят за негови добри приятели. При появата на нова книга, те не скриваха злобата и завистта си, която се долавяше от опитното око на поета. Липсата на реакция ги правеше по-смели, по-нагли, но същевременно те загубваха усещането за собствената си разсъблеченост и срамната си голота!
Така “невидимата ръка” го зачеркна от ръководството на читалище “Родина” и от много други места, където са го предлагали заради творческия му авторитет.
В тези трудни години (60-те и 70-те) от неговия живот му беше протегната ръка от младите и талантливи поети Жеко Христов, Стойчо Стойчев, Таньо Клисуров, Неделчо Ганев и др., които откриха у баща ми “нещото”, заради което следва да се цени бай Иван Мирчев - както те го наричаха. Те върнаха вярата у него, че има за какво и за кого да се живее и твори.
След един дълъг поетичен застой на творчество, той отново се пренагласи първоначално към историческия сюжет, а после смело и неотклонно направи голямото “чудо”, като издаде поредица от книги, отразяващи реалния ни живот. Последваха чествания, юбилейни тържества, признание от нашата културна общественост, ордени за граждански заслуги и званията “Заслужил деятел на културата и изкуствата” и “Народен деятел на културата и изкуствата” още приживе. До последния си ден остана верен на принципите си за непреходността на изкуството, което трябва да извисява духа, личността, езика, поетичните форми и истинността - обективна и чиста.
Около пет години след смъртта на баща ми (почина на 14.04.1982 г.) внезапно бях повикан в Окръжния комитет на Партията - Стара Загора. Там ми беше показана една доста набъбнала папка, от която ми бяха прочетени извадки от изложение на К.К. и негов съдружник по перо - почти огледален образ на К.К. В него се твърдеше, че Иван Мирчев е буржоазен поет, винаги е бил в услуга на българската буржоазия и следва да се направи искане пред височайшите органи в София да му се отнеме званието “Народен деятел на културата и изкуствата”. Като доказателство пак бяха цитирани извадки от Баладата.
Каза ми, че работата е много сериозна и трябва в най-къс срок да представя доказателства, които да оборят това твърдение, иначе посмъртно бай Иван Мирчев ще бъде, както се казва, “развенчан”.
Трябва да призная, че за мен беше твърде трудно да застана веднага срещу елементарния начин на мислене, срещу пошлостта и невежеството и то в края на 80-те години, когато се твърдеше, че в Партията работят уж образовани хора. Поради професионалните се задължения бях се откъснал доста от тези среди, особено след смъртта на баща ми. Попитах само защо тези “другари” не направиха това изложение, когато баща ми беше жив, за да се защити. Но отговор не получих. Единствената ми морална удовлетвореност беше фактът, че тези жалки пишещи субекти НИКОГА НЕ СА БИЛИ ТВОРЦИ, А ВЕЧНО СА СЕ ЗАВИРАЛИ МЕЖДУ ТВОРЦИТЕ ЗА ДА ЗАЕМАТ НЯКАКВО МЕСТЕНЦЕ МЕЖДУ ТЯХ. ТА ДАНО ЗАСВЕТЯТ И ТЕ, МАКАР И С ОТРАЗЕНА СВЕТЛИНА, НО ВЪПРЕКИ ТОВА НЕУСПЕЛИ.
Тогава разбрах, че Дружеството но писателите в Стара Загора вече е взело становище в защита на баща ми. В редакцията на в-к ”Септември” имаше депозирани материали за отпечатване от същите субекти, но ръководството на редакцията геройски отстоява напора на Комитета, тъй като това би имало отрицателно въздействие върху културната общественост в полза на поета Иван Мирчев и във вреда на Партията.
По-късно случайно имах разговор с Лъчезар Еленков - тогава отговорен секретар на Съюза на българските писатели, и стана въпрос за случая. Той заяви: “Тези там във Вашия Комитет нямат ли си друга по-важна работа, ами се занимават с писанията на някакви си К. К. и Г. М. Първо: трябва да ни отговорят (за Комитета - Ст. Загора) кои са тези К. К. и Г. М., защото ние тук не ги познаваме и второ: ние добре познаваме Народния деятел на културата и изкуствата - поета Иван Мирчев, който е писател от национален мащаб. Това е нашият отговор!”
С това тази история тогава завърши, но сега, като чета писанията на някои, които си присвояват качествата на писателя Георги Бакалов и че работели по “Бакаловски” с отчаяните си опити да омаловажат творческата значимост на поета Иван Мирчев, дал всичко от себе си за културното израстване на нашия град, неволно правя съпоставка с думите на баща ми: “Г. Бакалов беше много етичен, фин и честен човек!”
Нека си помислят тези редакции, които предоставят трибуна на “подобни бакаловци”!