БЪЛГАРИЯ
БЪЛГАРИЯ
Дъх първи, силен и единствен, та последен, вечен мирис
на огнище, на скала, на жито,
вода на живота ми, трибезначална светлина в душата ми,
възел на вселената,
босилек върху дланта ми, който трябва да пренеса през
всички бури, кълн и рало съм в браздата ти;
съначалие от наковалня и от слово, едноутробие от пот,
насилие и кръстопътност,
гръд на мъката ми и шир на радостта ми,
в твоите ръкопашни букви аз ставам многократен до безкрая
и сред твоя щедър въздух аз искам някой ден завинаги
в твоето небе ничком да падна.
ЖЕЛАНИЕ
Тъй люден, шарен е светът, човеците са всякакви, пък аз съм българин.
О, как уместен и потребен се чувствам в кожата на българин,
как искам дълго-дълго-дълго да съм българин,
винаги, и все, и пак, на тоя, оня свят да бъда българин,
мигар много искам, желаещите едва ли се тълпят,
нима една-единствена възможност ми е дадена да бъда българин,
как искам да ме е имало и преди в деянията български от Алтай до Охрид,
та със задна дата бързам нещо за България да сторя, пък съм бавен, немощен,
чак се задъхвам от недостига на време, животът ми изтича неудържимо и нахалост,
прости ми, Господи, аз не знам как бих живял, ако не съм българин,
разбира се, греша, но съм такъв, такива са и майка ми, баща ми, прадядовци, прабаби
откак българското българува и как щастлив съм, че съм като тях,
че отвъдието не ме привлича, защото там няма българи, та ще река и кажа:
не ме е страх, че ще умра, мъка ми е, че не ще съм българин.
ДА БЪДЕ
Аз съм от Мизия.
Стиска тесто от бездънните мизийски нощви, аз съм от Мизия.
Тук небето е най-синьо дори когато е с цвета на мъката
защото и майка ми е от Мизия,
тук раменете ми са от Тимок до Черно море,
защото и баща ми е от Мизия,
тук хълмовете са най-силни,
защото и сестра ми е от Мизия,
тук душата ми лети най-високо та дълбоко
защото и до неведомо коляно
прадядовците ми по майка и баща са от Мизия,
тук огънят най топли
защото и жена ми е до памтивека все от Мизия,
тук въздухът е най-свиден,
защото и синовете ни ядоха пръст от Мизия
и ме побиха още по-надолу, отвинаги и завинаги насред Мизия,
тук не ме е страх от смъртта
защото отземи донебеси кръвта ни е от Мизия,
та всичко тук ми казва: от Мизия си и на Мизия ще станеш.
МАРИЯ ХАЙЛАЗОВА
Колкото повече се смаляваш, ставаш толкова по-едрозначна:
на хоризонта сте само ти и слънцето.
Безмълвна, но с крещящото безмълвие на рана, и не стара,
а красиво старовита, стоиш на превала.
В нозете ти свършва материята.
Какво почва оттам: духът или нищото?
Къде е нищото: на небето?, на земята? Или на небето
и земята, тоест в нас?
Материята ли се сляга или духът се извисява?
Втленява ли се времето?
Слепи сме дори и на превала.
Но те питам, защото слепите най-добре знаят какво е слънце.
Хиляди хора протягат ръце към твоите ходила
да те задържат на тоя свят, в който си ги довела с твоето бабуване.
Аз те сграбчвам отдалеко, но не усещам тялото ти,
то е вече мирис на босилек.
И безпомощно те гледам как се давиш кротко във високото.
И само ти се покланям бавно доземи небето.
Майко.
МАРИЯ ХАЙЛАЗОВА НАВЪРШИ ДЕВЕТДЕСЕТ ГОДИНИ
Право се пладне изправи над круша китуша, па литна нова пчела, йой.
И тъй не е, все недостойно е за тебе, но от мен малко, от Бог много.
И от тебе много: твоите ръце обродиха три хиляди деца: и се грижиха за тях.
Пръсна ги насъщният, забравиха те, изпомряха: ти все кораво и неистово работиш: не за теб.
Що съдби, събития и мъки минаха през теб в небитието, а ти стоиш, непоклатима като времето,
отдясно на живота и царствена във скромността.
Как бистра си, дълбока, та опорна сред безпорядъка на битието, как силна си и в старостта,
как горд съм с тебе, какво повече да кажа: три хиляди деца и деветдесет години;
как искам да те заслужа, как тесновати са ти всички изкази, освен:
Не ми било ясно слънце, най ми била свидна майка.
МАРИЯ ХАЙЛАЗОВА ПОДКАРА ДЕВЕТДЕСЕТ И ТРИ
Каква несигурност те дебне
при всяка твоя крачка,
каква опасност крие.
Всяка твоя стъпка могла би
да ти е последна:
препънеш се и…
Какво усилие полагаш за всякое движение,
как трудно е да превъзмогваш всеки миг
безброй невидими и видими препятствия
към всичко и във всичко:
напуснаха те люде, бодрост, редеят мисли,
изоставят те очи, уши, жили, мускули и кожа,
изпосталява паметта, обезчувствяват ти се сетивата,
как мъчно преодоляваш и умората,
как бавно търсиш и изтръгваш от забравата
потребната ти дума,
пристъпваш едва-едва, внимателна и предпазлива,
сграбила спасително тоягата,
пък аз те виждам да вървиш
по опънато въже над бездна,
едно люшване би било достатъчно да полетиш надолу
и аз се Богу моля да те съхрани
и ти под Неговата милостива длан
не спираш, все нещо правиш,
все кротко шеташ,
все душа със зъби стискаш
и си повтарям:
лесно е да върши някой подвизи
преливайки от младост, здраве и енергия,
друго е голямото геройство,
ежеминутното геройство на стария човек,
сам в един все по-чужд, непонятен и враждебен свят,
там след известна възраст всеки е герой
и каква радост, гордост е да те гледам,
че из него ти с почти надчовешка воля ходиш,
по-скоро прохождаш,
недоумяващо и плахо
дете на деветдесет и три години.
Д-Р БОРИСЛАВ СТОЯНОВ
Все по-бързо те застигам по надолнището
и все по-разбирам че не правя нищо друго
освен да те повторя другояче:
отворя ли уста, излиза твоят глас.
Понякога си въобразявам, че съм рало
та най силно усещам че ти си волът който го тегли напред.
Оловен вятър издухва живота и оставаш все по-сам.
Страх ме е: виждам как къташ вехтории и го знам вместо тебе:
искаш някой така и тебе да запази.
Не мога нищо да направя и оставам все по-сам.
Или: ти слагаш ред във всичко, за да спреш оная,
която завинаги ще го прекъсне.
И пак: не мога нищо да направя и оставам все по-сам.
Ти дойде от Голямата река да се грижиш за животните,
защото са най-близо до земята.
Сега се грижиш за растенията, защото са почти земя.
Но продължаваш твоя път към земята: вече трудно ходиш,
защото земята те вземява.
И все тъй ли вярваш че мирисът на прясно лико струва
повече от цялата отвъдност?
Че светът е безнебесен и коравоземен, а човекът е плът
и мисъл, без душа?
Че съществуваме дневно, а нощем просто спим, любим или четем?
Нима напълни къщата с книги за да си потвърдиш,
че земята е над всичко?
О, колко си телесен, дори и мисълта ти е телесна.
И толкова си здрав, че не сънуваш.
Но при пълнолуние не мигваш, прозяваш се като вълк
и скърцаш зъби: живота ли гледаш или смъртта?
И тая ненаситност за живот в твоите недовиждащи очи:
безброища овце, крави, биволи, кози, магарета, коне,
кокошки, патки, кучета и котки излекува:
така е ненаситен да се труди само оня, който вярва
че веднъж живее:
за теб спането е губивреме и предутрото е твоят силен час:
едва изтрайваш до видело
за да се нахвърлиш върху всекинощния си ужас от нетруденето
и да го разгромиш с безотказни ръчни способи:
изгребваш пепелта, носиш вода, сечеш дърва, търгаш боба.
(Но какво е трудът, ако не ненавист към празното,
тоест благороден страх от нищото?)
Ти позна блаженството на труда, от което дрехите ти лъхат
на обор и потта всекидневно те миропомазва,
и надви времето, защото осигури на хората несметни мляко,
вълна, кожи, месо и впрегатна сила.
Лечителю на животни и просветителю на хора,
дънерище от живот,
не правя нищо друго, освен да те повторя другояче:
отворя ли уста, излиза гласът на твоя внук.
БЪЛГАРИЯ
Където земята е по-стара и от въздуха,
където кръв е текла по-обилно от водата,
а времето извира от един босилек
и слънцето е отворена и блага книга,
където екавци и якавци са кратни на неделимо цяло,
където мъртвите не умират
и насред Балкана завинаги е стъпал лъв от светлина.
ЗЕМЯ НАША
Ти си колкото черна забрадка с оръфани краища.
Пролет в сини перуники за новородените момчета,
есен гересто червена и зиме сребърен водопой на звездите,
но лете, когато слънцето е огромен жълт рак и твоите
ниски ветрове стелят тишината на зрелите посеви,
обземаш ме тъй бистро, тъй светло, че не мога дума да продумам,
пети не мога да отлепя от тебе, юмруците ми
натежават, воденични камъни,
дърпаш ме надолу, иде ми да се заровя в тебе, да те
възприемам само с кожата си,
да усещам, че си направена да съществуваш бавно, яко и дълго:
от небе до небе, чернозем на мечтите ни, силно дело на
ръцете ни, висока смърт на дните ни,
пот наша, кал наша, земя наша.
