Катя Маринова

ТИШИНАТА НА ТАТЕ

Ръцете ми са тъжни и валят.
В капчуци ги събира тате -
когато ме споходи във съня,
да се усмихвам, да е лято.

По дългите пътеки на нощта
той слиза бавно… Бавно слиза,
облякъл се за срещата с една,
изкърпена от мама риза.

И се усмихва, и е много млад.
Във дворчето присяда кротко.
Варя му чай от липовия цвят,
а той брои калинки в троскота.

Налива от чешмата тишина
и под прозореца засажда я -
когато бъбрим двамата с деня,
да я разказваме, да ни разказва.

ТЕ НЕ БРОЯТ ПОБЕДИТЕ

Съхне времето, пожълтява -
стар тютюн в лулицата дядова,
хляб и ябълка на перваза,
селска спирка, изпратила ангели.

Те отдавна лепят по луната
своите благи усмивки -
здрач въздъхне ли, да ги познаем,
да запалим за тях огнището.

Не броят и отдавна победите,
нито птиците по дърветата.
Само бавно събличат времето.
А то,
простряно в небето, свети.

СИНЯ НЕДЕЛЯ

Денят е син - коремче на светулка,
преди във танц любовно да засвети.
Покълнал дъжд в ръцете на мравуняка
опъва шатра и крои небетата.

И сякаш вятърът потъва бавно
в изпразнената пазва на неделята.
Денят е син под рамото на камъка,
във който кротко се прозява времето.

Денят е син, по-син от тишината,
надвиснала над сънените клони,
а те рисуват себе си, рисуват сякаш
денят ще свърши, без да ги догони.

ДЕТЕ РИСУВА ПОРТОКАЛ

Един пътуващ портокал
изсипва пълната си раница
във кошницата на деня
и се търкулва в човката на птица.
Шивачът на нощта
издърпва нишка от косите
на извора,
бълбукащ във съня,
и я тропосва в пасбището за звезди -
зелена страст
преди да се превърне в дъжд.

Дете сънува,
че небето е виенско колело
и си играе с него
на пораснали мечти.
Дете сънува…
И рисува портокал.