ТРУЖЕНИЦИ
Наистина, чудно нещо. Дойде някой от чужбина, и името му по цели дни наред не слиза от колоните на вестниците. Същото е, и когато почине някой. В първия случай прехвалата вече стига неприличие, а във втория - жалбите и хленча могат събуди далечния покойник, та да го накарат от срам повторно да умре.
Тъй е у нас - за чужденците. Така не е у нас за нашите, за близките, за тружениците, някои от които, за личното дори наше духовно възвисяване струват много повече от кой да е чужденец. За личното ни въздигане, дори. Остави настрана колко много струват те за общия духовен народен подем.
Чета вчера хрониката във вестниците: починал Олчев. Христо Олчев, книжар и издател. Нашите съболезнования. И - толкоз.
Не е ли срамно, щом не можем да отделим пет-шест реда за живота и деятелността на един труженик, комуто толкова много дължи българската книжнина? Човека, който в дните на липса от какъв да е интерес към книгата, издаде части от съчиненията на Пенчо Славейков, на Яворов и други? издаде, с риск да затрапи капитала си, защото Пенчо Славейков го четяха десетици души само, а Яворов току излизаше, скромен и неизвестен, пред нашата просветена божем интелигенция?
Покойният Олчев откри и поддържаше с помощта на своя брат в Битоля една книжарница - гнездо на просветата.
Каква тъжна съдба, наистина, имат почти всички просветители у нас. Колко забравено и хвърлено навеки в мрака на времето е делото на тружениците, чийто наследник беше и Христо Олчев? Да споменем само х. Николова и К. Самарджиева с книжарницата им в Солун - големите работилници за просвета на цяла Македония; да си спомним за дяда Паничкова, с вечното му сиромашко тегло навсякъде из Влашко - дядо Паничков, първата опора на Христа Ботйов; да припомним и огромните заслуги на Христа Г. Данов, главният доставчик на най-добрите за времето си учебници за нашите училища.
Тях ли да забравим - първоучителите наши, хората, на които дължим ранните си стъпки в абето на знанието и просветата?
Тях ний сме ги забравили. И на стогодишнината от смъртта им надали ще ни дойде на ум за тяхното труженичество, надали и тогава ще произнесем имената им с почит и уважение, каквото заслужават.
И скромните труженици, незнайните, неизвестните, които най-много стигат до хрониките на вестниците, - след като са починали - разпространителите на нашето печатно слово, проводниците на българската реч, агентите на знанието и просветата, - тях ние отминаваме с мълчание и незачитане.
Защото сме, още невям недостойни за жертвата, която те сториха, когато ни даваха просвета, а заедно с просветата, и чувството на обич и надежда, която носеха в сърцата си за нас.
в. „Македония”, г. 1, бр. 95, 15.12.1926 г.
