Димитър Шишманов

С Васил Пундев ни сближи съвместната работа в Съюза на българските писатели. Там на общите събрания той често вземаше думата и винаги, дори когато биваше възмутен от някоя проява, засягаща личността му, успяваше да се отдели от своите чувства и да постави въпроса върху правата му, принципалната основа.

Тая му способност можах още повече да оценя, когато влязохме и двамата в настоятелството на Съюза. Там Пундев беше всякога готов да се откаже от личните си отношения, да заеме най-примирително становище - стига само да беше убеден, че по тоя начин ще се принесе полза на общото дело и че няма да се даде преднина на някоя низост.

Срещу низостите той беше непреклонен и считаше, че никакви мотиви не могат да оправдаят едно примирение с тях. Напусто понякога го убеждавах, че тъкмо заради общото дело се налага в известни случаи повече снизходителност към колеги, наклонни заради лични интереси да поемат и криви пътища. Той енергично клатеше глава и с високия си теноров глас отвръщаше непреклонно: „Не, не и не!”

От друга страна у него кипеше постоянно желание да работи, да твори. Неведнъж, в дълги разходки из квартала, в който живеехме двама, ние сме говорили за създаването на едно „безпартийно” литературно списание, в което да вземат участие писатели от разните литературни групи.

Аз бивах обикновено скептичен и отричах възможността за подемането на подобно списание - не само поради липса на материални средства (такива можеха да се намерят в краен случай), но главно поради недоверчивостта на българина, свойствена и на писателя ни, към всяко обективно, надпартийно държание.

За жалост опитът ми даде право. Когато Пундев пое редактирането на „Литературни Новини” той не можа да получи подкрепата на всички писатели, които устно му я бяха обещали. И твърде скоро у него пролича разочарованието, макар че той можа в литературния вестник да напише няколко хубави студии и да открие път на двама-трима съвсем млади писатели, между друго на Емил Коралов, който днес се очертава все повече като един оригинален новелист и за чиято даровитост пръв Пундев ми говори.

Разочарованието от литературната работа, което Пундев рядко издаваше, но което близките му можеха лесно да забележат - онова разочарование, което е обзело всички наши по-добри писатели сред безпросветната тъма на литературните ни нрави, е може би косвената причина за Пундевата смърт.

Ако хората на перото у нас можеха да работят при горе-долу нормални условия, ако се отнасяха коректно един към друг, ако техният труд намираше поне морална подкрепа, ако съществуваше едно обществено мнение, способно да ободри със съчувствието си честния ратник в областта на изкуството, Васил Пундев може би не щеше тъй безогледно да се отдаде на политическите борби.

Но неговата натура не можеше да се примири с щапането в едно блато, дето всяка крачка напред струва огромни усилия, дето човек отвсякъде е дебнат от скрити подмоли, от загнездени в тинята хидри. Нему трябваше широко поле, дето да се развърти, дето рискът е поне явен. И затова той с такава отчаяна страст, която приличаше на самоубийство, се хвърли в борбата за своите обществени убеждения.

Там поне, мислеше той, делото му можеше да остави следа, да послужи за пример. Уви, с цената на живота си, той скоро постигна своята цел! Но ако днес той не е между живите, ако всички жалят за жертвата му, виновни за тая жертва са и ония, които не му дадоха да приложи интелектуалните си сили извън онова блато на литературния ни живот. Виновни са ония, които създадоха онова блато и го отвратиха от активната борба за родната ни словесност.

От няколко седмици насам Съюзът на българските писатели боледува. Разцеплението, което подравя целия ни обществен живот, го е обхванало и него. Разочарованият Пундев беше се присъединил към отцепниците. Но аз съм убеден, че ако той беше видял, че има още възможност за възвръщане, че едно сцепление ще послужи повече на общото дело, за което толкова радееше, той щеше пръв да се присъедини към една примирителна акция, за да се заздрави, да се оздрави Съюзът. Щеше да направи онова, що бе правил и друг път, когато работехме рамо до рамо в тоя Съюз.

Пундев падна жертва на едно тъжно разцепление между братя.

Дано непростимата му и незаменима загуба послужи за пример на литературните му другари към какви непоправими нещастия водят разцепленията.

Дано скъпата му сянка ги накара да се замислят над последиците от откритото избухване на вражди, да им вдъхне примирителност, та обезвереното ни общество да види, че поне писателят ни е способен да се отърси от личните си чувства и интереси, когато това е нужно за преуспяването на едно голямо дело!

в. „Литературен глас”, бр. 66, 15.03.1930 г.