Калоян Блажев

Фабулата на романа се развива на фона на Възходящото Средновековие, но той не може да се нарече исторически, макар че притежава и такива характеристики. Писателят умишлено избягва историческата конкретност, защото иска да надскочи времевите граници и в този смисъл Средновековието му дава творческа свобода.

В “Една работна нощ” Хесе пише, че новата творба се заражда в него в момента, когато започне да вижда образ - постепенно той изкристализира в съзнанието му и става носител на преживяванията, мислите и проблемите му. Това е образ - концепция, образ - символ, около който писателят изгражда творбата си.

По принцип историческият роман описва истински личности и събития, като са включени и измислени герои и картини. В него се разказва за императори, крале, царе и други владетели, за изтъкнати пълководци, за политически и военни действия и др.

Главните герои в “Нарцис и Голдмунд” обаче не са конкретни лица от историята, т. е. писателят използва средните векове като културен фон, като вплита във фабулата и важни белези на тази епоха. В нея, за разлика от повечето исторически романи, липсват батални сцени.Освен това, пак в потвърждение на факта, че става въпрос за образи-символи, никой от героите в романа няма фамилно име.

Отправка за датиране на действието в книгата е споменаването на “краля на Бохемия”, управлявал Свещената римска империя по това време, а от историята знаем, че това е една от титлите на Карл Четвърти, властвал през 14 век. Става дума и за войната в Италия - в средата на века той предприема поход до там, като в Милано е коронясан за крал, а в Рим за император. А мястото на действието, макар да не е посочено от автора, според описанията на населените места е Южна Германия.

Пътуването на Голдмунд започва от средновековния манастир “Мариаброн” /такъв действително е съществувал в Швабия/, като са описани и други манастири, църкви и параклиси. Католическата църква присъства осезателно в книгата не само чрез манастирите и църквите, многото християнски символи и образите на духовниците, но и чрез цялостната атмосфера.

Средновековната църква като еталон за духовност отговаря на визията на Новалис за нея в есето му “Християнството или Европа”. Параклисът, храмът, катедралата са центровете на духовния живот в средновековните градове и села, а свещеникът, монахът, епископът са висшите духовни авторитети.

В описанието на живота в манастира в романа писателят използва впечатленията си от престоя си в училището в “Маулброн”: “В килиите и залите на манастира, между кръглите и широки прозоречни сводове и стройните двойни колони от червен камък, се живееше, преподаваше и изследваше, властваше и управляваше; различни изкуства се изучаваха тук и поколения ги унаследаваха едно от друго…”

Манастирите са един чисто средновековен феномен, те са главните религиозни и културни центрове с добре уредени стопанства. В тях се преписват и създават книги, развиват се средновековната наука и философия. Към тях функционират училища, тъй като църквата отговаря за образованието през Средновековието.

В средновековното общество манастирите са място за духовно и интелектуално развитие и израстване, за служение и за творчество, една по-възвишена реалност на просветената духовност, в която съществува истинска хармония.

Защото там господстват редът и спокойствието, които обитателите са възпитани да спазват. Връзката между манастира като идилична обител и природата също е хармонична и е представена чрез кестена, описан в първите страници на романа.

Манастирът осъществява връзката с Бога като със съвършеното битие, затова и единството, към което и Хесе, и героите му се стремят, съществува само там. Изключително важната му роля в романа е изразена чрез обстоятелството, че действието започва и завършва в него.
Трябва да се отбележи, че манастирът в романа няма общо с манастира в “Името на розата” от Умберто Еко, например. Тук няма тъмни страсти, противоборства и мистериозни убийства. “Мариаброн” е умело ръководен от абат Даниел, когото монасите и учениците смятат за светец, въпреки че в интелектуално отношение и във владеенето на науките младият учител Нарцис превъзхожда всички.

Игуменът е не само образцов християнин, от когото юношата Голдмунд се възхищава и на когото желае да подражава, но и благороден душегрижител с тънък психологически усет, който добре познава обитателите на манастира и деликатно ги коригира и ръководи и така поддържа реда и баланса в отношенията. Неговият авторитет е неоспорим и тази традиция на ръководство на общността е достойно продължена от Нарцис като абат.

Хомосексуалните отношения тук са недопустими, защото през Средновековието, за разлика от Античността, те се възприемат като смъртен грях и са подложени на осъждане. Точно поради това Нарцис проявява такава мъдрост в отношенията си с Голдмунд и не допуска приятелството им, в което в началото се проявяват и хомоеротични елементи, да се развие в неправилна посока.

Отец Бонифаций, пред когото Голдмунд се изповядва в един храм на път за града, също е пример за действената Христова любов - научил за извършеното от него убийство при самозащита, отецът, добре познавайки човешката природа и психологията на скитничеството, не го проклина, а го наставлява.

В ранното творчество на Хесе вечният свят на духа не е институционализиран в нещо повече от едно неясно общество, както е в “Демиан”, или в “държавата на безсмъртните”, както е в “Степният вълк” - там в едно просветлено пространство са Моцарт и Гьоте, но и Пабло и Хермине.

По-късно обаче духовната общност е представена чрез манастира в “Нарцис и Голдмунд, чрез духовния орден в “Пътуване към Изтока” и чрез Касталия в “Играта на стъклени перли”.

Манастирът е фокусът, който символизира не само духовната общност, но и разума, реда, равновесието и установеността. Той е мястото, където духът е завършен в себе си, въплъщение на аскетичната духовна подреденост и на яснотата на душата и съзнанието.

Символът на манастира, както отбелязва изследователят на Хесе Петер Баер Гонтрум, е противопоставен на символа на вълка, който често се среща при автора и доминира в “Степният вълк”. Вълкът олицетворява животинската, необлагородената от духа човешка природа и се появява и в началото на “Нарцис и Голдмунд”.

Още при пристигането си момчето забелязва на стълба на свода на манастирската стена три каменни кучешки глави. Те са направени от същия материал, от който е изграден манастирът, с което Хесе изразява единството и двуборството между духовното и сетивното в човека.

Победата на духа е възможна единствено чрез вечния ред на манастира, затова героят накрая се връща в него. Това е един мирен, закътан и обърнат към духовното свят, в който дори смъртта е предадена в нежни тонове и няма нищо общо със страшната насилствена смърт, с която Голдмунд се среща по време на пътешествията си.

А статуите на ангелите, апостолите и мъчениците в него, родени от стремежа на хора от отдавна изчезнали поколения да се противопоставят на тленността чрез творчеството, са неподвластни на смъртта.

Средновековният град, наречен от Хесе”седалище на епископа”, в който Голдмунд остава известно време да учи скулптура, според някои изследователи е Вюрцбург. Хесе е описал обширните лозя в района - още през 8 в. в един текст за града се споменава за лозарството, а и до днес той се слави с прочутото франконско вино.

Епископството Вюрцбург е основано в 741 г. от св. Бонифаций, мисионер и покровител на Германия. Към този град Голдмунд е насочен от свещеник от манастирска църква в околностите, когото авторът, може би за да подскаже името на града, е нарекъл Бонифаций.

Голдмунд върви към града, преминавайки през редица средновековни села и следвайки реката / в случая река Майн/. Както в “Под колелото” и в “Сидхарта”, тя се явява като символ на пътя на героя към неговата съдба.

Градът е обрисуван със стърчащите над градските стени кули, издяланите от камък гербове, боядисаните херадлики над портата, с рицарите на коне, с колите и каляските по улиците, с представителните домове, боядисани или украсени с пластични изображения.

А когато по-късно Голдмунд наблюдава отдалеко града, вижда тържището, рибния пазар, мостовете, църквите, кметството, замъка и “гордия палат на епископа” и всичко му изглежда красиво и дружелюбно.

През 14 век в Германия има около 2000 града, като населението в някои от тях достига до десет хиляди души. Нарастват и укрепват търговските гилдии, увеличават се професионалните организации, наречени цехове и се създава градският патрициат, включващ търговци, лихвари и занаятчии. Както пише немският историк Бено Хубенщайнер, монахът е бил владетел на десетото и единадесетото столетие, рицарят - на дванадесетото и тринадесетото, а в 14 век се появява гражданинът /бюргерът/.

Името бюргер възниква още през 9 век и означава жител на крепост или укрепление - на старонемски “борг”. С развитието на занаятите и градовете бюргерите се оформят като заможна прослойка и придобиват все по-важна роля в средновековното общество, като дори започват борба за влияние с местната аристокрация. Именно към тази прослойка принадлежат майстор Никлаус и неговата дъщеря Лизбет.

Голдмунд отива в града, за да помоли майстор Никлаус да го научи на занаят.Той е възхитен от изработената от него статуя на Света Богородица, която вижда в църквата при отец Бонифаций, и осъзнава желанието си да стане скулптор.

Според Ралф Николай този майстор е реално съществувал през 14 век дърворезбар от Вюрцбург, а създадената от него готическа фигура на Света Богородица се намира в Мариенкапеле в града - най-старата църква в Германия, създадена в началото на 8 век.

За героя на Хесе градът се явява притегателен най-вече в творчески план като част от пътя му към себепознание и себереализация. Но желанието му да учи дърворезбарския занаят изисква той да изостави скитническия живот, да се интегрира в едно от средищата на цивилизацията по това време и да го опознае в неговото многоцветие, ” с всичките изкуства, със стотици приятни игри и картини…”

Градът и работилницата му дават възможността да се научи да претворява чрез материята родените в съзнанието му образи, но опознаването на света на бюргерите не поражда желание да стане част от него.

Тук той може да се реализира частично, но не може да бъде удовлетворено желанието му за възвишен живот чрез изкуството, тъй като отношението към него е комерсиализирано. Бюргерите се оказват една просперираща в материален план, но деградираща в духовно отношение прослойка.

Те живеят удобно и сигурно, защото работят, трупат пари и робуват на физиологичните и битовите си нужди. Но Голдмунд усеща изтляването на духовното в уседналостта на филистерската еснафско - занаятчийска среда и започналата духовна криза, която с времето придобива все по-големи мащаби.

Майстор Никлаус безспорно е талантлив автор, който при това открива големите творчески възможности на Голдмунд. Средновековната работилница е била място на усилен труд и на експлоатация на чираците, които били наказвани и с бой, но Голдмунд е привилегирован, не е експлоатиран и не спазва реда и дисциплината.

Въпреки това отношението му към майстора е противоречиво - неговото първоначално възхищение постепенно се заменя от разочарование, защото вижда как работата по поръчки, както и изпълненият с материални блага живот, в който надделяват битовото и практичното, водят до загуба на творческата свобода и обездушават произведенията му. Затова той отказва предложението на Никлаус да стане уважаван майстор в гилдията, да се ожени за дъщеря му и да наследи работилницата му.

Голдмунд се ужасява от мисълта да стане като “дебелите бюргери”, защото разбира, че сигурният , но ограничен бюргерски свят задушава и унищожава свободата на индивидуалиста и го превръща в доволен средностатически еснаф.

Градът, още тогава, а още повече във времето на Хесе и сега, свидетелства за разпада на ценностите , защото там първичната сетивност започва да доминира над вярата и морала и плътта се цени повече от духа. Връзката с природата също е нарушена поради консуматорския характер на градския живот.

Работилницата се явява символ на творчеството, но в духовно отношение Нарцис превъзхожда майстор Никлаус, както и манастирът превъзхожда града, и заради това Голдмунд ги напуска.

И Нарцис, и майсторът олицетворяват за Голдмунд бащинското начало, но докато при майстор Никлаус, подобно на истинския му баща, то се състои в налагането на строги правила за подреден порядъчен живот, при Нарцис това начало се изразява във внимателна, нежна и постоянна грижа за духовното му развитие и израстване.

Във вечното противоречие между дух и живот силно повлияният от средновековния идеализъм на манастира творец, който не се стреми да работи за пари и да трупа материални блага, избира да продължи пътя си към свободата и към духовното, колкото и неудобства и страдания да му струва това.

Историческата достоверност е постигната и чрез представянето, пак като като част от културния фон, на образи от характерните за Средновековието съсловия. Според историците средновековните хора са разпределени в три социални групи - молещи се, воюващи и работещи.

Средновековните учени сравнявали обществената структура със стадо /селяните, обработващи земята, и занаятчиите/, което създавало материалните блага и изхранавало всички. То било пазено от кучетата /феодалите и рицарите/ и напътствано от пастирите /духовниците/.

Първата категория средновековни хора, молещите се, включвала свещениците и монасите. Тя е представена в романа чрез образите на преподавателите и монасите в манастира “Мариаброн”. Воюващите , т.е. феодалната аристокрация, присъстват чрез рицаря от замъка и имперския наместник граф Хайнрих. На работещите, селяни и занаятчии, също е отделено подобаващо място, тъй като странникът Голдмунд контактува най-много с тях.

Рицарите представлявали военното съсловие и живеели в замъци. Техните дейности били войните, ловът и турнирите, организирани от феодалите. Те трябвало да притежават добродетели като смелост, благородство, справедливост, милосърдие и щедрост, но и силно чувство за чест.

Много важно е било и изискването за християнска вяра и благочестивост. Такъв класически пример за рицар е бащата на Лидия и Юлия. Той приема Голдмунд в замъка си, осигурява му подслон и храна и му подарява хубаво облекло срещу помощта на младежа в съчинението за неговото поклонничество.

Този, както писателят го нарича, скромен и благочестив човек, предприел пътувания до Рим и Константинопол, за да изкупи греховете си от времето на военния и светския живот в младежката и зрялата си възраст.

Той е приветлив и добронамерен към Голдмунд и не спестява чувството си на благодарност и задоволство от помощта му, но когато усеща семейната си чест застрашена, го изгонва безкомпромисно и го заплашва със смърт, в случай че се върне. Така Хесе, без да описва подробно средновековните хора, остава верен на историческите им характеристики.

Граф Хайнрих е представител на висшата аристокрация /крале, херцози, графове, барони и др./ и е свързан с реални събития във Вюрцбург - известно е, че по време на чумата там е имало граждански размирици , евреите са избити и епископът е избягал.

Графът е “дворцов и военен човек”, изпратен от императора като негов наместник, който трябва да въдвори ред. Той е “добре сложен и смел, … със сивеещи коси и изписана на лицето загриженост.” Наместникът се проявил като решителен и с помощта на въоръжените си конници и войници възстановил реда в града.

Но той не е обичан от жителите, защото предявил някои несправедливи изисквания към тях, и те с нетърпение очакват заминаването му и връщането на “добрия”, както писателят казва, епископ. Като аристократ, чиято чест е накърнена от връзката на Голдмунд с наложницата му Агнес, графът проявява жестокост и го осъжда на смърт. Не е трудно да се забележи, че авторът не питае към аристократите симпатията, с която са описаните духовниците и селяните.

Аристокрацията, освен феодалите и рицарите, включвала и висшите духовници, а селските и градските свещеници и монасите принадлежали към плебса. Фактът, че абатът Нарцис е в състояние да отмени смъртната присъда на Голдмунд и да го отведе в манастира, говори за първенствуващата роля на духовенството в средновековното общество.

Групата на работещите в Средновековието е показана чрез описанието на селата, в които Голдмунд се отбива по време на своите странствания. Животът на селяните е прост и дори примитивен и преминава в труд сред природата. “…Всичко беше хубаво и добро, миришеше на храна и мир, на хора и топлина, на роден край…”, така възприема битието им Голдмунд.

Селяните, в чиито къщи гостува, макар и бедни, са гостоприемни и щедри. В тях няма високомерие и притворство и в компанията им Голдмунд си отдъхва от скитническите несрети и изпитания. Той е приет радушно и от един селски пастор, който му предлага подслон и вечеря с добро ядене и вино и дълги разговори. Любовта на селянките, с които прекарва по една-две нощи, най-често сред природата, е здрава и естествена, макар и в нарушение на средновековния морал.

Скитничеството, характерно за Средновековието, е представено не само чрез Голдмунд, но и чрез временните му спътници Виктор и Робер. Виктор е типичен пикаресков герой, псевдоучен и псевдоинтелектуалец, мошеник и престъпник , майстор на лъжата и на паразитния живот, когото Голдмунд убива при самозащита.

Роберт пък е представител на характерните за онова време поклонници, за които пътешествията до свети места са част от всекидневната им християнска практика. От дете той бил привлечен от църковната атмосфера с мириса на свещи и тамян и от духовните обреди и това става смисъл на живота му.

Голдмунд вижда неговата “повърхностна набожност”, но усеща и безгрешната му детска душа с нейната мечтателна съзерцателност и това поражда у него симпатия. Тези двама скитници се различни от Голдмунд, за когото странстването е начин да опознае света и да въплъти истините за него в творчеството си.

Едно от важните основания да отнасяме времето на действието в романа към 14 век е описаната от Хесе чумна епидемия. Жертвите на тази пандемия са 200 милиона души в света. Черната смърт, както е наричана още, се обяснява с последиците от Възходящото Средновековие, когато бурно се развиват търговските връзки с Азия. Епидемията е пренесена с търговски кораби от Египет и вилнее в Европа от 1346 до 1353 г., като обхваща Германия през 1350 г.

Най-много смърт тя донася в градовете, където жилищата са претъпкани и хигиената е ниска. В резултат населението на Европа намалява с над 30 процента, а селищата в Германия се редуцират от 170 хиляди на 40 хиляди.
Безспорно чумата е едно от най-потресаващите бедствия, сполетели средновековния човек, по-страшно и от кръстоносните походи и татаро-монголските и турските нашествия.

Един хронист от 16 век на име Яков Твингер пише: ” През 1349 година върлуваше най-голямата смърт, съществувала някога. Тя минаваше от единия край на света до другия; от тази и от онази страна на морето”.

Ужасяващите поражения на епидемията са описани от редица средновековни автори като Бокачо, Петрарка и др. В съчинението си от 1348 г. “За черната смърт” Бокачо пише: “Всеобщият страх беше толкова голям, че жена изоставяше мъжа си и родители изоставяха децата си. Мнозина знатни люде си заминаха от тоя свят дори без нито един свидетел.

Само малцина си отиваха съпроводени от сълзите на приятели. В редки случаи някой труп биваше съпровождан от десетина - дванадесет души и то ковчега носеха не знатните люде, а специално назначени гробари, които се наричаха “чумни ратаи”.

Някои издъхваха направо на улицата, а други залостени в къщите си, докато всепроникващата воня не покажеше на съседите, че смъртта е настъпила. Никой не даваше опрощение на умиращите и не проливаше сълза, тъй като нещата вече бяха стигнали дотам, че човешкият живот не струваше повече от една умряла коза.”

Хесе познава описанията на чумата от литературата, но има и лични впечатления от ужаса на масовата смърт по време на Първата световна война. Самата война е болест, бич за цивилизацията и нещо повече - антицивилизация. Затова описанието на чумата в романа е преход от романтичното битие на Голдмунд към темата за страданието, насилието и смъртта и към драматичната развръзка.

То започва с откриването на пет мъртви в една къща и продължава с поредица картини на кошмарната реалност в градове и села, сякаш чумата носи края на средновековната цивилизация. От населените места, които все повече обезлюдяват, излизат коли, натоварени с камари от трупове, които се хвърлят в общи гробове.

Болестта руши социалния ред и вече не се спазват никакви закони и порядки. Хората възприемат случващото се като Апокалипсис и започват да се отдават на вакханалии.

Болестта и масовата паника разрушават устоите и идилията на бюргерското общество, населението започва да губи човешкия си облик и да изявява най-низките си страсти: “Хората, които обслужваха чумавите и слугите в болниците властваха като палачи, грабеха из запустелите къщи на покойните, своеволно ту оставяха мъртвите непогребани, ту измъкваха от леглата умиращите, преди да са издъхнали, и ги захвърляха в колите с трупове”, разказва авторът.

Подивели орди излизат от градовете и започват да ограбват обезлюдените от болестта села. Безлюдна е и църквата, в която Голдмунд влиза да се изповяда, тъй като свещениците са избягали. В своята молитва той казва: “Видях къщи и улици пълни с мъртъвци, видях как богатите са се окопали в своите къщи или са избягали и как бедните бяха оставили техните братя да лежат непогребани, и как всички са подозрителни един към друг и как убиват евреите като добитък.”

Поради неразбиране на произхода и причините на болестта се появяват религиозният фанатизъм и гоненията в обществото. Част от средновековните хора си обяснявали епидемията като наказание за греховете им, затова някои се отдръпнали от светския живот и се самобичували. Те смятали, че болестта и гибелта са израз на Божия гняв и на Божия съд, предизвикан от бездуховността на бюргерското общество.

Повечето обаче започнали да търсят врага край себе си и да преследват малцинствените групи от евреи, чужденци, просяци, поклонници, хора с различни кожни заболявания и др. Те хвърлили вината върху другостта и не случайно епизодът за чумата започва със срещата на Голдмунд с група селяни с тояги и млатилки, които преграждат пътя на странстващите и ги прогонват от земята си.

Всичко непознато изплашените хора възприемали като заплаха и започнали жестоко унищожаване на другостта. Както пише Хесе, “В безумието на страха и ожесточението навред биваха убивани, изгаряни, измъчвани невинни”.

Антисемитските настроения в Европа съществували и преди чумата, но нейната поява изострила конфликта между християни и евреи. Въпреки че монархът Карл Четвърти провеждал политика на закрила на евреите, започнали да им приписват свръхестествени демонични свойства, като се явили и фантастични теории за алхимично извличане на отровата от труповете на жертвите на чумата, с която после те мажели вратите.

В съзнанието на средновековните хора евреите въплъщавали диаболичното в обществото, особено по време на големи бедствия. Историците посочват, че във Вюрцбург през 1349 г., на днешния Зелен пазар, където се намира и Мариенкапеле, евреите били убити, синагогата им била разрушена и по- късно на нейно място бил построен параклис.

В епизода с чумата Голдмунд, който не се страхува от смъртта, се опитва да помага на другите, без да прави разлика между евреи и християни. Но младата еврейка Ревека, която той намира плачеща в полето край един малък град, където току-що са изгорени нейните роднини, отхвърля помощта му. Тя нарича християните “кръвожадни свине” и омразата към тях и болката и гневът й от агресията ескалират в желанието й и тя да умре.

Като хуманист и пацифист Хесе отхвърля и осъжда насилието. Но освен това с романа си “Нарцис и Голдмунд” той пророчески предсказва събитията в Германия по време на Втората световна война.

Аналогията между черната и кафявата чума /нацизма/ е толкова очевидна, че под натиска на властта немските му издатели му предлагат да премахне епизода с еврейката, с което той не се съгласява. В едно писмо без дата той пише: “Още преди да избухне войната и да се появи липсата на хартия, години преди това “Нарцис и Голдмунд” вече не можеше да бъде печатан в Берлин, защото в този роман се споменава за една еврейка, която разказва за извършените погроми срещу нея.”

В условия, когато другостта бива набеждавана, демонизирана и преследвана от нацистката пропаганда, порицаването на преследвачите не може да бъде търпяно. Но писателят предупреждава, че, отхвърляна или не, другостта съществува и отричането й може да бъде опасно, защото тези, които я отричат и унищожават, може да загубят човешкия си облик.

Такава позиция той изразява още през 1922 г. във връзка със статията на Вилхелм Михел “Предателство към германското”, както и през 1958 г. в творбата си “За антисемитизма”. Той смята, че обявяването на група хора за виновници за всичкото зло на света и за нещастията на немския народ е израждане от най-злокачествен вид.

Въпреки че Голдмунд, след толкова контакти с болни някак чудодейно оцелява, резултатите от епидемията са трагични и за него.

Майстор Никлаус, при когото той иска отново да се установи за кратко, за да претвори в образи видяното по време на чумата, е мъртъв, а красивата му дъщеря Лизбет се е превърнала в болна старица. Единствено в ръководения от Нарцис манастир пораженията са малки, защото, според Хесе, духовното начало е безсмъртно.

За разлика от Новалис, който идеализира, опоетизира и утопизира Средновековието, Хесе се отнася критично към него. Той представя това време като външна реалност -макрокосмос, непоетичният свят, и като вътрешна реалност - микрокосмос, представящ вечния свят на духа и на изкуството.

Тези два свята и през Средновековието, и в следващите времена са в конфликт, затова героите на Хесе са толкова неприспособими към външната реалност. Но единствено в “Нарцис и Голдмунд” героят извършва две убийства, с което писателят показва жестоките нрави, агресията и насилието в Средновековието.

Той не се колебае да разкрие негативните страни на живота през 14 век. Силно реалистични и дори натуралистични са и описанията на чумата, като в тях има и демонизъм, характерен за романтиците, и паралел с Първата световна война и времето на нацизма.

Така Средновековието е представено чрез яркия контраст между светлината и мрака - от едната страна са единството на църквата и изкуството като възвисяване, от другата - феодалният абсолютизъм с неговата жестокост, както и бюргерите с измамното равновесие в живота им /те са нетолерантни материалисти, които, вместо да потърсят морална утеха във вярата в тежкото време на чумата, се отдават на вакханалии и на погроми /.

А детайлът с празната църква съдържа дискретна критика и към духовниците. Но като цяло Хесе избира Средновековието като възможност да противопостави на бездуховността на живота голямата духовност, която излъчва католическата църква от онова време и която липсва в следващите епохи. В “Нарцис и Голдмунд” еротичното върви заедно с диаболичното, радостта от живота - с потреса от смъртта, но надделява триумфът на нетленната духовност и на изкуството.

Според П. Шрайер историческият роман цели или оживяване на спомени от една отминала епоха, или критика на съвременността, или представяне на извънвремеви обществени модели. При Хесе, доколкото в “Нарцис и Голдмунд” има исторически елементи, са валидни и трите горепосочени цели. Той ги осъществява блестящо благодарение на детайлното познаване на немското Средновековие.