НАЙ-ДОБРИЯТ ЧОВЕК
НАЙ-ДОБРИЯТ ЧОВЕК
Той се връщаше вечер от нива
със цървули, пълни със пръст
загорял, със сплъстена грива
и брада един пръст.
Тя постилаше на хасъра,
във паницата сипваше боб
и го гледаше как сърба
мълчалив като гроб.
Той се вдигаше от софрата
и вървял подир плуга цял ден,
върху чергата на кревата
рухваше уморен.
А сърдит ако бе, за поука -
на юмруци не бе скъп -
той й удряше два юмрука
и й даваше гръб.
Тя лежеше без сън във мрака
до заспалия смръщен мъж,
ала нито веднъж не заплака
и не го укори ни веднъж.
Кон го стъпка веднъж на хармана,
цяла есен не беше добре,
цяла зима съвсем не стана
и я викна един ден:
- Ще се мре.
Ти прощавай, бях лошав, верно.
Колко пъти те бих до кръв.
Не че беше сърцето ми черно -
животът ми беше такъв!
И изгледа я дълго-дълго.
Не я беше гледал така.
Тя ръка му целуна мълком,
той целуна й мълком ръка.
И с ръцете, дето я биха,
с тия, същите тежки ръце
той пръв път я помилва тихо,
просълзен,
от сърце…
Изведнъж тя заплака и екът
на плача й поде надалек,
че сега си отиде човекът!
Най-добрият човек!
1957
У ДОМА
Дойдох си капнал, седнах в къта,
така обичан отпреди.
И мама, старата, зашъта,
в джезве ракия подслади,
пред мене в стоплената соба
търкулна кръглата софра
и замириса сладко боба,
самуна с розова кора.
На въглените за минута
чух наденица да цвърчи,
дъхът на чушчицата люта
опари моите очи…
И тате шарената купа
надигна - посивял, суров…
Сърцето ми така затупа
пред тая хубава любов,
пред къщицата ниска, стара,
със дъх на чубрица и мед!
Тук всяка дума е подарък,
след труд за радост има ред,
тук подир всякоя разлъка
сърцето мълчешком боли
и всеки труд, и всяка мъка,
и всяка обич се дели…
И топлите очи на мама
съгряха моето сърце,
тъй както хубавият пламък -
измръзналите ми ръце.
1957
ПРИКАЗКА ЗА ОДЪРА
Беше то веднъж през пролетта.
Той я грабна като вълк от брода,
стори я жена, а сутринта
сам скова от груби талпи одър.
Всичко помни одърът - по здрач
как си лягаха с любов голяма,
как веднъж внезапен тънък плач
проеча над златната му слама.
Взе мъжът ръбатата тесла,
одъра със нови талпи стегна
и жената меко го постла -
малкият да има где да легне.
Одърът започна да расте -
силна беше младата невяста
всяка пролет писваше дете,
искаше да му направят място.
Местеха се другите полек
настрани по меката му слама,
за да може новият човек
да лежи до пазвата на мама…
Сетне той престане да расте,
позатихна, взе да опустява -
всяка есен някое дете
от гнездото нейде отлетява.
И остана одърът широк
празен като шепата, която
седем гургулици на възбог
пуснала е в синевата.
1958
НОЩУВКА В БАЛКАНСКО СЕЛО
Висок и жилест, със цървули,
със сухи като кремък скули -
той ме въведе в своя дом.
Жената стана мълчешком.
- Добря дошле! - и се потули.
Зашета. Сипа във паниците.
От сплитката откъсна лук
и го размачка със юмрук.
Донесе хляба и лъжиците.
Избърса първата за мене.
Покани ме със топлота.
Разтри в солничката солта
и сви до малкия колене.
В превара сърбаха децата.
Той спираше от час на час -
да чукне кучката, която
клечеше
с поглед, вперен в нас.
Привърши, без да разговаря.
Дордето тихата жена
раздигне -
вън на хладина
почерпи ме една цигара.
И сетне в стаята позната
с деца,
на коленете сложени,
от клетката на апарата
ловеше втренчено ятата
на новините разтревожени.
На мен постлаха на кревата
до трите бузести деца
със трите звучни сърчица.
Те се завиха на земята.
Нощта бе миг. На утрината
аз се събудих - вече сам.
Хляб като слънцето голям
изгряваше върху софрата…
И към катанци неприучена -
по нравите на бедността
стоеше тежката врата
гостолюбиво незаключена…
… Балканът дишаше горещо.
Аз крачех весело, понесъл
едно усещане за песен
и още нещо,
още нещо…
1961
ЕСЕНТА
На Рима
1.
Вън шуми
безутешният есенен вятър,
носи сухи листа
като сгърчени старчески шепи,
носи глухия рев,
яростта на прибоя безсънен,
носи мъртвия студ
на безлюдния есенен пясък.
Свършва лятото.
Идва ранната есен.
Пада късния плод,
напоен с гъста слънчева сладост,
бавно стине земята,
заспиват в бърлогите мечките,
като черни стрели
се забиват в простора ятата…
Птици-пътници.
Птици-пътници, вечно щастливи -
те отлитат към топлия юг,
щом ги лъхне прохладната есен,
те живеят във вечното лято.
А пък аз -
аз съм тук,
гдето вече отива си лятото.
В тази идваща есен
аз съм тих
като горска хралупа без рой,
аз съм чист
като цялата тая
безкрайна и синьопрозрачна вселена.
И през мене блести
това хладно залязващо слънце,
и през мене минава
безутешният есенен вятър…
2.
Ти ми трябваш сега.
Дълъг път ме очаква напред.
Тежък път.
Есента.
Все по-малко приятели.
Все по-малко желания.
Все по-малко илюзии.
Все по-малко лета.
Есента.
Ти ми трябваш сега.
Аз съм толкоз самотен без теб
в тази идваща есен,
в тази празна и синьопрозрачна вселена,
във която сърцата се сбират
две по две
със предчувствие ясно за студ.
Ти ми трябваш сега.
Дълъг път ме очаква напред.
Тежък път.
Есента.
1963
ИЗСИЧАНЕТО НА ЛОНГОЗА
През осени, прекрасни в свойта старост,
с туптящи ноздри,
сини от дима,
секачите настъпваха със ярост,
че беше глад,
а нямаше земя!
Ечаха крясъци, пращяха оси,
остени святкаха като стрели,
прорязваха дълбоки коловози
със трупи претоварени коли…
Със трупи?
Не!
Със трупове!
Мъзгата
от всеки пън димя като мъгла
и рухваха замлъкнали гнездата
и птиците с опърлени крила!
Лесът велик
умираше
полека.
И срязана от пътища на кръст,
от огъня все още топла, мека -
оголваше се плодородна пръст.
Пъстрееха като престилки ниви,
препускаха бразди през пън и трап,
валяха като дъжд зърната живи
с мечта за хляб,
за хляб,
за хляб!
И само тук там осени вековни,
окастрени без жалост и сърце,
изправени над ямите гробовни,
молитвено издигаха ръце.
Не бе могла секирата всеяда
да прогризе коравата им плът…
Стърчаха те - недогоряла клада, -
стърчаха те, за да узнай светът,
че в дни на бедствия и мъка свята,
че на глада под удара корав
човек посяга
и на красотата -
и страшното е в туй,
че той е прав!
1963
***
А колко мъничко ми трябва днес!
Да се завърна в къщицата ниска
във двора, цял обрасъл със лайкучка,
да се простра по гръб, ръце разперил,
да замълча, заслушан в тишината,
да гледам облаците снежнобели,
да знам, че майка ми е още жива
и кръстът смачкана трева под мене
е просто кръст, оставен от дете,
богато и щастливо със незнание…
1965
***
Годините не ми отнеха
до днеска белега от сърп
и не една модерна дреха
умря на селския ми гръб.
Пред каси оперни съм чакал,
във транс от джаза съм крещял,
ала единствено съм плакал,
когато плакал е кавал.
С компании различни пиех
и уж бях техен, свой бях уж,
а ми говореха ни вие,
и аз от тях си тръгвах чужд,
а аз без мъка ги оставях,
отивах си неогорчен
и мигновено ги забравях…
А те - те помнеха за мен!
Че посред дим и смях насилен,
превил на стилно столче кръст,
не много стилен - много силен,
бях като едър камък в пръст.
…А мислех си, че се променям,
че съм такъв и онакъв,
но бавно всичко чуждо в мене
изми коравата ми кръв.
Започвам да сивея вече.
И мъничко поуморен,
аз се завръщам отдалече.
Такъв,
какъвто
съм роден.
1965
***
Ах, как умират селските жени!
От близки и роднини оградени,
дорде смъртта ги бавно ледени,
те замълчават в миг успокоени.
Със своите затихващи сърца
те някак си таинствено усещат,
че във кръвта на техните деца
кръвта им ще е все така гореща,
че жива ще е силната им плът
дори подир промяната голяма,
че те са вечни, че не ще умрат…
Мъжът такава
вечна сила няма.
С усмивка върху устните без цвят
разплаканите те успокояват,
въздъхнат,
потреперат,
замълчат
и само с поглед с всичко се прощават.
Полека скръстят восъчни ръце,
притворят клепки сякаш да придремят
и тихо своя дълъг път поемат
със просветлено от смъртта лице.
1965
БУМЕРАНГ
По цяла нощ сънувам бумеранги.
За половин живот
добре разбрах,
че всичко най-накрая се завръща.
Измяната се връща с ред измени.
Богатството се връща с нищета.
Замахването идва като удар.
Непроменена връща се усмивката.
И наранил, аз наранявам себе си.
Забравил някого, забравям себе си.
Зарадвал някого, аз радвам себе си.
Затрогнал някого, аз трогвам себе си.
Но и при вас ще дойда непременно -
подобно обич за дарена обич,
подобно мисъл за дарена мисъл.
подобно удар за получен удар.
И цяла нощ
сънувам
бумеранги.
1966
НЕВРОЗА
Я, горе свети слънце над Копитото?!
То значи - нейде вретенява житото
и блеят - живи! - агънца в кошарите,
не флейки и кебапчета по скарите…
То значи - някъде цъфтят черешите
и по изпръхнали поля горещите
мъже повеждат своите булдозери,
тъй както тука дамите - булдозите…
То значи - клепат някъде мотиките,
превива развигорен лъх бориките
и някъде животът удивителен
навярно е от радост ослепителен!
Ах, белозъби, весели, изкаляни
Буйновци, Яворово и Кокаляне!
А тука - мир въоръжен със бабата.
От къщи в стола, а оттам на работа.
Все някакво измислено събиране,
все тичане, все времененамиране.
Все нещо капе, пука се, разклаща се,
все нещо чака, неотложно плаща се,
все грохот, писък, улици и улички,
отровно-смътни думици и думички,
зализани профани и профанчета
и гении - от стола с пълни канчета,
критици - все несвършили науките,
жени писателски - богини в клюките,
наградите, туршиите и гъбите…
Усмивки, зад които скърцат зъбите…
Безсъние. И пълни с пушек дробове.
И невролакс по джобчета и джобове.
Безсилие. Погнуса. Бяс. И срам…
И в тоя свят си сам.
Жестоко сам.
1966
ПОСВЕЩЕНИЕ
Отивай си. Отказвай се. Преди
да е изпита чашата до дъно,
додето още в твоите гърди
сърцето бие диво и безсънно.
Отивай си, не чакай никой вир
дордето къпеш се, да се размъти,
преди да си склонил да сключат мир
позорен между тебе и врага ти.
Разкъсвай се. Но наведи глава
и тръгвай.
Посред нощ!
Нощта е синя.
Отивай си. Отказвай се. В това
се крие страшна, непонятна сила.
Умей да свършваш точно на върха,
когато още е неясен краят,
преди успехът да ти спре дъха,
преди похвалите да те замаят.
И ярък ще е всеки вкус и цвят
и твойте помисли ще са огромни,
и дълго ти ще помниш този свят,
и този свят задълго ще те помни.
1967
УВЕРЕНОСТ
На Иван Николов
Спокоен съм. Когато мине време
и станат тъпи острите проблеми,
прибират се по своите места
човещината или подлостта.
И както негатив се очертава,
тъй истината гола се явява -
пределно точна, нежна или зла,
каквато всъщност вечно е била,
без крясъци, без блясъци и речи,
без намеци, отиващи далече,
без украшения, без ореол,
такава проста - като хляб и сол.
И става ясно кой е бил нечестен.
И става някой, ама друг, известен.
Изобщо тоя много лъган свят
разбира кой е кум и кой е сват.
Аз вярвам: вие ще ме разберете.
Ще прочетете вие в редовете
това, с което плаках и се смях.
А между тях -
което премълчах.
1967
ОТДАЛЕЧАВАНЕ
Когато много силно те боли,
недей посяга да мъстиш:
омразата изпепелява онзи,
който мрази.
Когато много силно те боли -
отдалечавай се. Отдалечавай се
през времето - от дребното,
от близкото, от болката, от писъка -
нали след десет хиляди години
в голямото безсмислие на Космоса,
сред здрача на Великата Прохлада
ще бъде все едно дали сте се целунали,
прашинки две, докоснати в безкрая,
нали ще бъде все едно
дали те е боляло?
Отдалечавай се. Потъвай в своето.
Със живата вода на свойта сила
наплискай живата си рана.
И любопитните да видят после там,
където е ударила стрелата,
как светят бистри капки златен клей.
И тъй, додето
златен
станеш
цял.
1968
НАДПИС НА КАМЪК
… Къс беше животът ми и мъчен беше.
Мъчех се да правя другите добри - лош бях за себе си.
Продавах евтино, купувах скъпо.
Радостта като нещо естествено прекъсвах още в началото,
позора изпивах докрай, за да се издигна над него.
Имах разни началници: от прости магаретари
до членове на великия синедрион.
Всички забравяха една проста работа:
че мъдростта на човека е като хляб -
за неколцина стига,
но всички не може да изхрани.
Всеки си има своя мъдрост, но не е Исус.
Обиквах постепенно и просто,
намразвах светкавично - заради някоя дума,
с която някой се саморазголваше случайно.
Прекалено бях сериозен във всичко,
не приемах играта. Грешка.
Много жени ме харесваха, малко от тях
бяха щастливи с мен.
Грешен съм пред тях.
Една четвърт от живота си съчинявах
закъснели отговори,
но не съм писал доноси.
Мисля, че обратното би било по-лошо.
Истината казвах с усмивка,
но на най-големите подлеци
(прости ми, господи, светата деликатност)
не посмях да я кажа: да не обидя човека.
Каква грешка, боже мой, каква грешка!
Две бяха мечтите на живота ми:
да подаря на жената, която ми беше определена,
хубава дреха
и да имам собствено ъгълче.
И двете не се сбъднаха.
И като нямах на какво да се радвам -
радвах се на децата си с простата радост на бедните.
Никого не съм унижавал.
Ненавиждам унижаващите.
Бих ги унищожавал физически.
Много пъти са ме обиждали незаслужено.
Нетърпимо болеше.
Кротък бях, но с тежка ръка,
рядко биех, но лошо.
Здрав бях и силен и никой не ми е съчувствувал.
Тежичко беше.
Не бяха мнозина приятелите ми,
но верни бяха.
Сладостта ми беше в труда.
Проработих живота си.
Труд. Труд. Труд. Каква грешка, боже мой, каква грешка!
Но птицата на съвестта ми е бяла като снежинка -
всичко съм изкупил.
И ако някой ме попита добре ли съм живял,
ще му отвърна с въпрос:
а нима това беше животът?
1968
ЗАЩО ЗАБРАВЯМЕ - СТРЕЛАТА!
И без това
аз непрестанно си отивам.
Не ме обиждайте -
и без това присъдата е ясна.
В мига на мойто раждане
една огромна и звънтяща тетива
е пратила по мен стрела звънтяща.
Аз дишам, спя, разхождам се, обичам,
а тя лети
през бездните -
тя търси мен.
Понякога аз нощем я сънувам.
Красиво е насън да си отиваш.
Сантиментално някак си е.
А тя лети през бездните
и ще ме стигне.
Сред пътя ми
ще ме прониже.
Защо са
всичките боричкания?
Защо сме толкоз късопаметни,
защо забравяме:
стрелата!
1968
ГОЛЕМИ СНЕГОВЕ
Да стъкнем борови дърва във печката, това остана
да свършим. Клечица кибрит - и тя ще пламне разгоряна.
Ще бъде полуздрач и прелест, жар-птици с алени крила,
дорде леглото стелеш ти, ще затанцуват по тавана.
Единствено със здрачина наметнати, ще се прегърнем.
Изпуснатото в младостта ще искаме да си възвърнем
между признания горещи, във полусън, с полуслова…
Така ще отлети нощта, преди дори да се озърнем.
Когато станем сутринта, ще бъде ясност безпощадна.
От пепелта напразно аз искра ще искам да открадна.
Но и тогава с благодарност от все сърце, от все душа
аз ще целуна твойта длан, по детски тясна и прохладна.
Ще скръцне пътната врата, пред нас ще легне пътят снежен.
Все по-далеч и по-далеч, все по-студен и неизбежен.
Но в нас, невидимо за други, жар-птици ярко ще трептят
и боров дим, невидим дим ще ни приспива чист и нежен.
1970
***
Тя има множество лица и маски,
но иначе се казва просто смърт.
Помни я между чаши, между ласки,
бъди пред нея насмешлив и твърд,
ала пред неотменната загадка
не надвишавай скромния си ръст:
като въздишка любовта е кратка,
животът е като въздишка къс.
Теб могат даже да те величаят,
дори да те издигат до върха.
Наситят ли ти се, ще дойде краят
и ти ще се намериш пак в праха.
Но нека твойта мъка бъде сладка.
Стани! И време не губи за мъст.
Като въздишка любовта е кратка,
животът е като въздишка къс.
Че след едно неотвратимо лято
във есента прохладна нейде там
ще дойде оня страшен миг, когато
със себе си ти ще приседнеш сам
и в миг разлистил старата тетрадка,
ще сбираш стих по стих и къс по къс
една любов като въздишка кратка,
един живот като въздишка къс.
1970
ДЪРВОЯДИ
Ще се завърна в простата си къща,
когато над дола се спусне мрака.
Ще гледам весел пламък как прегръща
главните. И ще слушам, и ще чакам,
и ще си мисля: песента къде е?
Че във това мълчание стаено
щурчето може и да не запее,
но червеят ще скърца непременно.
Навън ще лъхне есенният вятър
и по дола нагоре ще възлезе.
И алената шума по земята
ще потече. Луна ще се оплези.
И от ветреца, който хладно вее,
ще тупат късни ябълки студено.
Щурчето може и да не запее,
но червеят ще скърца непременно.
Къде си, сине? Искам да се сгушиш
край огъня. И топлинката твоя,
дорде печем картофките, сред пушека
да ме облъхва тихо. Че в пороя
от тежки мисли, който смутно зрее
в сърцето ми, от милост осветено,
щурчето може и да не запее,
но червеят ще скърца непременно.
Ще легнем след това. И ще отплувам
полекичка в съня, в небитието,
и през съня си цяла нощ ще чувам
диханието топло на детето.
Но по неотмореното си тяло,
но по съня прояден - несъмнено
ще знам: в нощта щурчето не е пяло,
а червеят е скърцал. Непременно.
1971
КАПКАТА
Едва сега внезапно осъзнах,
че всяко запустение започва
банално -
по един и същи начин:
с отсъствие.
Отсъствуваш - на път,
в жена,
във стих
и някакво внезапно заледяване
забива клин
помежду плочите на твоя покрив,
и любопитен вятър сняг навява
и капка се промъква…
Ах!
Едва сега внезапно осъзнах,
че всяко запустение започва
банално -
по един и същи начин:
от капката съвсем случайна.
От капката.
От капката.
От капката.
Пред нейното неумолимо постоянство
и камъкът дори не устоява.
Жесток е
нейният съюз
с тревата!
И ето - ти се връщаш зрял и силен
след дългото отсъствие - от път,
жена
и стих
и стихваш занемял на прага:
къпина люта е оплела чергите,
два прилепа изпърхват през тавана
и от окото на портрета майчин
поглежда те разкошна бяла шипка…
1973
ОЖИВЕЛИЯТ ОТ ТЕРМОПИЛИТЕ
Един ден, прашен и окъсан цял,
ти ще се върнеш ослепял, без сили,
от своите далечни Термопили -
един сред всички мъртви оживял.
Внезапно ще се разнесе вестта.
Ще опустеят в миг градът и ридът
и ще се струпат всички, за да видят
дошлия от предела на смъртта.
Ще питат със учудване и срам:
„Защо си жив, когато всички твои
събратя са умрели честно в боя?
Защо и ти не си загинал там?”
Ще им отвърнеш, че си ослепял,
преди да паднеш като мъртва птица,
че в пек и прах, и кръв една седмица
без свяст сред труповете си лежал.
Че просто бог не ти е дал честта
от вражи меч да паднеш… Че когато
свестил си се, там само шумно ято
разнасяло на мъртвите плътта.
Но гласове ще креснат гневно: „Не!”
Тълпата погнусена ще се дръпне.
Ти ще заплачеш и със думи тръпни
ще паднеш гологлав на колене.
Но покрай теб ще бъде тишина.
Ти ще се блъскаш във стени студени.
Кръгът на мълчаливото презрение
ще очертава твоята вина.
И с нея ти ще крачиш мълчалив.
Докрай! Презрян, отритнат и без стряха…
Те бяха честни. Да. Но те умряха.
И ти си честен. Да. Но ти си жив.
1975
ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТИ МАЙ
Венето, ще ме чакаш дълго ти.
Но кратко аз ще те обичам, зная,
защото смъртен вятърът пищи
и близо някъде е вече края.
Над свойте думи още имам власт:
пред бездната на необята вечен
не ще дори да ти загатна аз,
че заминавам и че съм обречен.
Ще взема само твоите ръце,
без думи само аз ще те прегърна…
Владичице на моето сърце,
аз няма никога да се завърна!
Но ти ще бъдеш моята жена
пред вечността, земята и небето
и двете наши тъжни имена
ще бъдат заедно в небитието.
1976
ЗЕМЯТА НИ ОСТАВА ПОДИР НАС
Под синята дъга на ятагана
за плач и клетви не остана глас.
Мъже бъдете, братя, мрене няма -
земята ни остава подир нас!
Какво е нашият живот - звездица
връз тъканта на синия атлаз.
Гори човекът - стръкче, цвете, птица! -
Земята ни остава подир нас!
И всеки удар, всяка болка, мъка
как над душата наша нямат власт,
щом знаем, че след вечната разлъка
земята ни остава подир нас.
До края нейни в битката голяма
със всеки порив, всеки дъх и страст!
А туй, че няма да ни има - няма…
Земята ни остава подир нас!
1976
***
Край огъня полека ще приседна,
за да огрея своите ръце,
за да съгрея своето сърце
във тази есен, може би последна.
Луната тази вечер ще е бледна.
Във своя светъл белезникав кръг
тя ще прилича малко на жълтък
във тази есен, може би последна.
Глава ще вдигна и ще я погледна.
И в здрача мълком аз ще се простя
с Балкана меден, с късните цветя
на тази есен, може би последна.
Роса ще падне и ще бъде ледна,
но с огъня на разговорка аз
безмълвно ще седя до късен час
във тази есен, може би последна.
С шума на буковата шума медна
аз бавно ще се прибера за сън.
Насън ще бъда млад, ще чувам звън
във тази есен, може би последна.
1979
***
Когато много ме боли,
България си смислям. В нея
по върховете сняг вали,
по долините слънце грее.
Страдания и изпитни
тя винаги е надживявала
и пойни птици и сърни
на хората е подарявала.
Да, тя е бедна. Но е в нас.
И ние в нея. И обичаме
болежките й. Своя глас
и всичко свое й обричаме.
В големия й тежък ход
и аз до някоя година
единствения си живот
като през угар ще премина.
Миг само ще ме заболи.
Ще бъда като зърно в нея.
И дълго сняг ще ме вали.
И дълго слънце ще ме грее.
1980
