БАЛАДА ЗА АНТИМОВОТО ХАНЧЕ
БАЛАДА ЗА АНТИМОВОТО ХАНЧЕ
Не идват вече старите кервани
и совите не викат през нощта.
Житарите, край вратника събрани,
не си разказват весели неща.
Над дървеното мостче се навежда
издънка от Антимовия свят -
прегърбен дъб сезоните подрежда
и чака своя късен листопад…
Нарамил стара дървена беседка
и стълба с подновени стъпала,
той буди заран своята съседка -
върбата с разкривените стебла.
Не ги разбирам за какво си шепнат.
За младата ханджийка ли тъжат,
която пъргава и достолепна
налива в чашите червена смърт?
Или броят звездите и си спомнят
за спорове, доказвани с ками,
за вълчи вой и кучета бездомни,
напуснали стопаните сами?
Расте денят от изгрева запреден,
раздвижен от крилцата на пчели.
През жълтите слънца на слънчогледа
надават вой товарните коли.
И само вечер, в сумрачния излак
изгрява старият Антимов рид
и ханчето изплува като призрак
с ковани порти и варосан зид…
РИЦАРЯТ
Безлюдна е градинската алея.
Денят отключва първите врати.
Един врабец на клонка се люлее,
чирика и главата си върти.
Какво очаква? И какво ли търси?
Орисано му е да бъде тук.
Крилете му са прекалено къси
за дълъг полет към далечен юг…
Чирика той. Немирен вятър шари
в перцата му и тъничкия пух.
Но този свят на бомби и пожари
за врабчовия глас остава глух.
Прехвърча сняг. Предчувствие за зима
над есенните покриви тежи.
А някъде, високо и незримо,
кресливо ято над града кръжи.
Чирика той, изпъчен като рицар,
разбрал, че тук, край родния му праг,
по-сладка е домашната трошица,
по-топло е гнездо с поръсен сняг!
Комичен образ! Рошав и несретен!
Опушен, грозен, пепелноръждив…
Но изгревът без него е безцветен.
Денят без него е студен и сив!
ЗМИЯ
Понякога в тревата лъкатуши
с изцъклени от страх очи.
Бои се тя от пръчка и ботуши.
Не съска често. Повече мълчи.
Еднакво пъргава и търпелива,
по цели дни за плячката си бди!
Така изкусно с храстите се слива,
че не оставя никакви следи!
Не е свирепа. Нито много стръвна,
дори подбира своята храна.
И ако някого случайно клъвне,
той носи неминуемо вина:
или опашката й е настъпил,
или докрай не я е доубил
и трябва след това да плаща скъпо
на болката от змийския осил…
Напролет кожата си тя съблича,
захвърля я на влажната земя
и става гиздава като момиче.
Но си остава винаги змия!
А сурне ли се в храстите отново,
страхът я прави гъвкава и зла.
Не я корете! Има тя отрова,
защото е лишена от крила…
ТАНГО ЗА ВЪЗРАСТЕН
Денят умира, все така насечен
от топли полусенки и лъчи,
и кротко идва
мургавата вечер
като мулатка с пламнали очи.
Играят светлините на Хавана
върху коси и нежни рамене
и мислите ми,
сякаш приковани,
стоят пред този свят на колене.
Забравени желания ме дърпат
под палмите с притихнали листа,
където всеки шепот
струва скъпо,
защото е начало на света…
Но аз навярно нямам вече право
на своя палма и вечерен час.
Стихът ми
празно място не остави
за късен шепот и задъхан глас.
Ах, как проклинам грешните години,
че толкова избързаха напред,
че в моето сърце
ще се разминат
внезапен огън и натрупан лед!…
21 октомври 1985 г.
Хавана
ЕСЕННА БАЛАДА
Капчица роса осъмна
върху прашен буков лист.
Пламна той едва разсънен,
нежен, есеннозлатист…
Топли тръпки го побиха
от нечакания хлад
и родиха майски вихър
в неговия късен свят…
Ненадейно, като изстрел,
го прониза тъжен страх.
Капката бе много чиста.
Как да я оваля в прах?
И от своя сън възкръснал,
трепна листът. Падна тя.
Той от клона се откъсна
и след нея полетя…
ЕДИНАК
Той срина от скалите сняг,
сниши се предпазливо и избяга -
настръхнал, зъл, с превит гръбнак…
Димеше козината му от влага.
Отмина глутницата в тръс
и тънка диря към върха остави.
А той - и опитен, и бърз, -
прехвърли опустелите дъбрави.
Не виждаше дори от глад
и запълзя през нивите направо,
ала не беше вече млад
и го боляха възлестите стави.
А може би настъпва край!…
Отнейде мирис на кошара вейна.
Но вятърът донесе лай
и светлина се мярна ненадейно…
Той спря на място. Полежа,
облиза бавно тежката си лапа,
срещу луната изръмжа
и някакъв откършен клон захапа…
КИПАРИСОВА СЯНКА
Живее под звездите кипарисът
със своята зелена самота.
Живее като сън и като мисъл,
несподелена с никого в света.
И сянката ну на тревата пада
пронизана от слънчеви петна.
Лежи край него тя като засада
и като тиха ревност на жена.
Върти се, коленете му прегръща,
повтаря точно всеки негов клон.
Изчезва и отново се завръща
без никакво движение и стон.
И ту се удължава, ту смалява,
но винаги към него се стреми.
Уви! Не може тя да се изправи
или на вятъра да зашуми.
Изгрява кипарисът и залязва,
скован от собствения си покой.
Но сянката си все не забелязва,
защото гледа към небето той…
ЕДЕЛВАЙС
В студените скали като изсечен,
замислен, мъхав и далечен,
той в мека белота гори.
Виелиците го приспиват вечер,
събуждат го мъглите призори.
Катери се по камъните сини
над глухи пропасти и цепнатини.
Разпуква срещу вятъра листа
и в неотменна самота застинал,
умира с инея на есента.
Самотен. Цял живот по канарите
забива пръсти упорито,
отчаян, тъжен, но решен
да бъде близо до звездите,
да среща пръв изгряващия ден.
СТАРИЯТ БРЯСТ
На баща ми
Далече
от пътя е старият бряст.
Наоколо няма ни камък, ни храст.
Наоколо всичко е равно и тихо.
Гнездата си другаде птиците свиха.
Денят
е голям и досадно горещ.
И старият бряст
се топи като свещ.
През двата му клона небето прозира.
Редеят листата му. Брястът умира.
Навярно
защото е грозен и сам,
в смъртта си дори
той изглежда голям!
И никой не знае, че падне ли здрача,
невидимо облаче ще го оплаче.
НЕИЗБЕЖНО
Не обичам асфалта, любима.
Уморява ме гладкият път.
Гладкостта ме успива.
Тежи ми.
И боли ме от нея до смърт!
Ще пътувам през глухи рътлини
по килими от жълти листа.
Барикади от преспи ще рина
и купни от скали ще мета.
Чай от мащерка пътем ще пия
и от нейния дъх упоен,
ще вървя като древен вития
миг след миг, час след час,
ден след ден.
И навярно когато накрая
пропътувам живота си аз
и достигна до теб -
ще узная,
че стои старостта между нас…
ТАЛАСЪМ
Ненадейно
в моя сън
нахълта
сянката на великански плъх.
Хлъзгава и благородно жълта,
тя отне последния ми дъх.
Но защо
езика ми наказа
с гняв от олеандрова любов?
Аз не съм отвара за омраза,
нито демон мрачен и суров.
Господи,
спаси ме от кошмара!
Плъх, с опашката на скорпион,
мислите ми в пъкъла закара
и превърна думите ми в стон.
Стреляй
по омразата, полковник!
Стрелям точно: Мерник! Спусък! Гръм…
Но отпускам пръстите виновно.
Трудно се улучва таласъм…
ЦВЕТЯ ЗА ПРАЗНИКА
Няма друг като моя съсед!
На бастуна едва се подпира.
Престарял, полугърбав и блед,
той листа пожълтели събира.
И се лута назад и напред,
разтревожен, дали ще сколаса
от листата да свие букет
за рождения ден на жена си?…
Ала има ли ваза в света
за букети от жълти листа?…
ЕСЕННА КАЛ
Сам не знам, защо ме тъй привлича
тази жълта дрипла есента?
Може би, защото се съблича
гола пред очите на света…
Може би, защото голотата
се укрива в пролетна мъгла
и в простора, някъде оттатък,
зимата отдавна е дошла…
Есен е. Душата е заета
с мисли подир птичите ята,
с думи, че и жълтите павета
водят неизбежно към калта…
10 ноември 2014 г.
СТЕНОПИС ОТ КУРШУМИ
България -
по-древна от всяко предание древно,
по-млада от първия вик на дете!
Безоблачна ласка. Светкавица гневна,
която слънца по небето плете…
България -
душа разорана и звук от гъдулка.
Съдба на съдбините ни. Звън от метал!
Земя набраздена. Усмивка и люлка,
зараснала рана и боен сигнал!
България -
пшеница класила и печена пита,
босилково цвете и тежък юмрук!
Дъждовна дъга и звезда на звездите!
Въздишка на майка и сянка от бук…
България -
роса на челото и кървава дума,
капчук от сърцето и първо кокиче!
Горчив, но велик стенопис от куршуми,
пред който завинаги аз коленича!…
БУЗЛУДЖА
Тук много често метеори падат
и сякаш не нощта от клоните вали,
а изтънялото палто на Дядо
развява старомодните поли.
По изгрев тичат алени откоси.
Край храстите тревата вие плет.
На приливи във въздуха се носи
дъхът на мащерка и гороцвет.
Тук всичко е спокойно и примамно.
Дори листата иначе шумят,
когато августовски огън пламне
и клоните от жажда се сведат.
Пиринчено е надвечер небето.
От север плава мека резеда
и бавно се разлива там, където
изгрява в мрака първата звезда.
Тук облаците сенките си гонят,
а вятърът прелиства всеки ден
легенди и неписани закони
за свят от нова мисъл сътворен.
Връх Бузлуджа!
Единствен, който свети
в неотразимо свое тържество,
защото той е първият свидетел
на нашето червено рождество!
