Петър Хаджинаков

Проследявайки цялостния жизнен и творчески път на писателя Константин Дуфев, художествената му еволюция при богатата творческа активност на двадесет книги в няколко основни жанра /исторически, народопсихологически, етнографско-етимологически, медвиастичен, съвременен, космическите изследвания и пр./, успях да си създам по-пълна представа за автор, познат ми задочно от доста време, както с част от книгите и журналистическите публикации, така и от документално-публицистичните поредици за хубавите, специфични и неповторими като архитектура български къщи, а също и от драматургичните експерименти, поставените му пиеси и т.н.

1974 г. -„Достолепие българско” - психография на българското строителство през вековете.
1976 г.- „Обречени на безсмъртие” - очерци
1978 г. - „За свободата достойни” - есета
1983 г. - „За Асен, наречен още Белгун-Мъдрия” - исторически роман
1985 г. - „Нова повест за истинския човек” - документална публицистика
1986 г. - „Трънлив е пътят към звездите” - посветена на космическите изследвания, с награда от Съюза на българските журналисти.
1987 г. - „Там горе на трихълмието”
1987 г. - „Истината на село Дряново”
1988 г. - „Върхът над нас, в синьото се белее”
1989г. - „О, сладка дума Свобода”
1990 г. - „Достолепие българско”
1987 г. - „Безподобният апостол - опит за психография на Васил Левски /документална публицистика/. За тази книга, свързана с освобождението от турско робство получава награда от Съюза на българските писатели.

И така, препрочитайки през последните дни отново книгите на писателя си дадох сметка, че това е наистина един изключително талантлив и проникновен, оригинален и квалитетен автор, с богата ерудиция и интелект, притежаващ висока професионална подготовка и за щастие доказващ и демонстриращ своето творческо кредо /амплоа / в тематичния диапазон на родолюбивото, патриотично българско народопсихологическо начало.

В този смисъл са неизбежни аналогиите и асоциациите със стилистиката (2 пиеси +10 радиопиеси), естетиката и културата на други български автори, постигнали впечатляващи завоевание в тази жанрова проблематика. Това са Тончо Жечев, Симеон Янев, Николай Хайтов, Атанас Славов, Ефрем Карамфилов, Серафим Северняк и др.

Той има ярко изразен афинитет към историята и документалистиката, както и към кинодраматургията, като е автор на сценарии в поредица от десетина документални филма, които възпитават в родолюбие и патриотизъм - свещени чувства, за които работят по-късно и творци с поредици в телевизионни и киноверсии - Андрей Пантев, Божидар Димитров, Николай Хайтов, Марко Семов, Димитър Луджев, Петър Константинов, Боян Биолчев, Любомир Захариев.

Работи последователно в регионалните телевизионни центрове на Русе и Пловдив, а като оперативен кореспондент-журналист и в Москва. Той работи с изключителна интензивност на потенциала и интелекта си, като навлиза и в четвъртото, невидимо измерение на триизмерните категории-контури, детайли, светлосенки, полутонове, нюанси, абстракции, конкретности - прави и обратни перспективи. Той винаги търси творчески и попада в същността и сърцевината на нещата, които водят до смисловите есенции.

Явното му пристрастие към историята, архитектурата, дърворезбата, бита и етнографията, намират художествен израз в документалните му филми от поредицата на БНТ - „Достолепие БЪЛГАРСКО”.

Текстовете на писателя са умни и проникновени, написани с любов и вдъхновение се превръщат в истински уроци по морал и достойнство, в ролята си на послания към подрастващите поколения.

Заглавията на книгите му са ефектни метафорични символи, носещи както в контекст така и иносказателно многоаспектната и многоизмерна информация като вид внушения.

Той притежава романтичен художествен стил на изказ, пречупен през призмата на патриархално-идиличното начало, извисяващ и облагородяващ духа на непосветените и непросветените.

В този аспект книгите му, посветени на българската история, имат универсална полисинтетична функция - те са както забавно и увлекателно четиво, така и своеобразни и специфични учебници / буквари / по родолюбие,учещи на достойно мислене и поведение.

Този синкретичен художествен стил органически съчетава в едно единно цяло няколко основни начала - документално-автентично, историко-публицистично, философско-психологическо, естетично-лапидарно, морално-дидактично.

Този пъстър и разнообразен коктейл от разнородни съставки води до много позовавания, препратки, асоциации, аналогии при различните източници. К. Дуфев доказва, чрез творбите си, че при талантливите автори могат да се съчетават артистичната фриволност на мисълта с академичната прецизност на строгите научни изследвания и исторически категории.

Последното произведение на автора - „Отче Паисие”, е посветено на 275-годишнината от рождение на Паисий Хилендарски и на 235-годишнината от написването и появата, на най-българската книга, на „История славянобългарска”.

Тази малка книжка от стотина страници е най-доброто както за цялостния творчески актив на писателя, така и знаменателно явление в контекста на съвременната българска литература и написаните художествени произведения, свързани с тази проблематика - „Хилендарският монах” от Д. Талев, Ст. Дичев, Сл. Донков, Ц. Родев, Ст. Чирпанлиев, Ат. Теодоров и др.

Това е книга-ОРЪЖИЕ, съвсем навременно и необходимо явление в контекста на днешните нрави. А може би сега точно е моментът на прагматизма, цинизма и безскрупулността да се противопостави като своеобразен контрапункт.

Точно такъв тип художествено произведение, което би изиграло ролята на коректив като възпитателна мярка и функция. А възпитанието е пример и в тази книга /опит за психография/ на Паисий Хилендарски.

Доминиращ е есеистично-лапидарният стил с елементи на издържаното и извисено притчово-сентенциозно мислене, при което във вид на мозаечна композиция органически се съчетават историко-документалното начало с есеистично-публицистичното и философско-екзистенциалното в синхронен диахронен план.

Изхождайки от базата на емпиричния материал писателят изгражда своите хипотетични модели, схеми, инвариантни системи, в които решаващ характер имат импровизацията и интерпретацията.

Основните идеи на автора са концентрирани в периода от 1722 до 1773 г., т.е. обхващат датата на рождението и смъртта на Паисий, както и кабалистичната същност на 1762 г., годината на написването на „История славянобългарская”.

Тази именно година е условна, но и достатъчно ясна и видна водоразделна за две знаменателни епохи: Краят на Средновековието и началото на Възраждането, а също така е и знаменателна и с преломната си същност, която намира израз в цялостната естетика и философия на произведението, изиграло и играещо ролята на светото Евангелие в гражданското общество на България.

Този опит за романизована биография /животопис/ на неканонизирания български светия притежава реставраторски, аксиоматично-хипотетичен характер. Много честата, директната намеса на автора и неговото активно творческо присъствие в текста чрез /лирико-философски отстъпления /аналитико-синтетични анализи и обобщения, бележки, преправки, цитирания и позовавания/ рефлектират и в нашата съвременност във вид на въпроси, постановки и прогнози.

Произведението съдържа четири части /„Път на непрогледното”, „Пресътворяването на България”, „Пожар в преизподнята”, „В Станимака, оттатък Чая”/, като в първите две части се акцентира на общонационални, политически, икономически, исторически и социални проблеми, а в трета и четвърта глава писателят отделя внимание най-вече насъщността, живота и делото на Паисий.

До голяма степен произведението може да се тълкува и като задълбочено и компетентно историографско изследване в жанра на академичната студия (монография), като великолепна илюстрация на това са многократните ретроспективни екскурси на автора към такива фундаментални постановки като тези на проф. М. Дринов, академик Хр. Христов, проф. Хр. Гандев, акад. Н. Тодоров , акад. Иван Дуйчев , проф. М. Арнаудов, Н. Драгова, проф. В. Пенев, Е. Карамфилов, Б. Ангелов, Е. Георгиев, К. Иречек, а също и писателите К. Константинов, В. Друмев, Ст. Шишков, Н. Хайтов и др., като проф. Н. Генчев, проф. Й. Иванов, проф. Вл. Топенчаров.

Дори любознанието и професионалният интерес достигат до Кълъмбъс, Охайо, САЩ, при небезизвестния проф. Матея Матеич. Така че ние, читателите, интуитивно предусещаме, че именно в тази луксозна като оформление книжка и точно от този автор ще получим най-точната и обективна информация.

Възпитателен, поучителен и изключително интересен е този екскурс с талантливия автор, запознат перфектно с проблемите на медиевистиката през пикантното Средновековие, също и с българското Възраждане. И той ни води внимателно от голямата и древна Самоковска епархия /Банско/ през Атонските манастири - Зограф и Хилендар, Сремски Карловци, Бачковският манастир, Амбелино/Станимака, Котел, Пещера, Пловдив, Пазарджик и десетки още древни Святи български селища, в които мистичната и митична легендарна история на Паисий оставя слънчевото си сияние.

На апостолско-прометеевската роля на Паисий, са посветени десетките вдъхновени страници, в които писателят демонстрира завидно оригинално мислене на базата на сравнително-типологичния анализ, в който впечатляват висотата на политическите, социални, икономически, духовни и културни анализи.

Авторът вижда угрозата от асимилация не само в дивата и прозрачна отоманска агресия, но най-вече в префинената, перфидна гръцка дипломация. Съществен, решаващ фактор при оформяне постановките на писателя имат произведенията на Цезар Бароний, Мавро Орбини, на Микаел Себастияци - „Спомени”.

Така книгата „Отче Паисие”, се превръща в изключително интригуващо четиво, което се чете на един дъх. А това вече е критерий за бестселър (шедьовър), или най-малкото на квалитетно произведение на модерната българска историография, което интригува както специалисти, така и масовата читателска аудитория.