Боян Ангелов

Вниквайки в материята на литературно-критическата историография, непредубеденият изследовател ще остане учуден от проникновената систематичност, с която писатели и учени съпоставят времето, в което живеят, със своите убеждения и увлечения.

В историята на човешкото общество са съществували идеологии, отразяващи дадена социална ситуация едностранчиво, в контекста на своите виждания и субективизмът е водещият атрибут за анализ на медиативните и интуитивни дискурси. Как бихме могли да оценим творчеството на личности, живяли и творили преди век, а, след реалността на милениума, и в екзистенцията на новото хилядолетие.

Времето със своята спираловидна неумолимост не прощава връщането назад без оценката на диалектическите парадигми и техните констативни предопределености. Времето обезсмисля труда на онези, които искат да възкресяват, без да придобият чувството, че са новатори, пионери, проникващи в неозареното пространство на бъдещето.

Ако разгледаме от такава позиция делото на българския естетик и философ д-р Кръстьо Кръстев, ще е необходимо да се проследят релациите между предосвобожденския период от развитието на родната ни литература и създаването на идейни позиции в условията на относителна политическа и личностна свобода.

Д-р Кръстьо Кръсев /1866-1919/ е не само явление в обществената мисъл след Освобождението. Той формира друг естетически кръгозор, отличаващ се от наивистичните възрожденски ретроспекции, съпоставим с интелектуалния аристократизъм на немската посткласическа естетика, която по онова време формира литературния вкус на Европа.

Зависимостта на западноевропейската феноменология от руската литературна традиция притежава и обратен знак. Различието се базира не само на исторически, географски и религиозни причини. То е заложено в индивидуалния поглед към действителността, но процесът на влияние е двойнствен.

Славянската култура и в частност българската /поставена векове в политическа, духовна и религиозна зависимост/ притежава виталната креативност да формира образци, базиращи се не само на религиозна основа, но и върху етнически, митологически и езически мотиви.

През седемдесетте години от ХІХ в България губи плеяда велики имена, свързани с интелектуалното и революционно преосмисляне на отечествената съдба: Васил Левски, Христо Ботев, Нешо Бончев, Любен Каравелов, Павел Бобеков… В България е трябвало да се появи критик, който да даде обективна научна оценка на състоянието, в което се е намирала литературата ни, за да намалеят опитите на бездарници, самозванци, продължители на “даскалската” поезия и проза…

В такова време се завръща от Лайпциг двадесет и две годишният Кръстьо Кръстев като доктор по философия, защитил дисертация на тема “Метафизическото схващане за душата според Лотце”. Младият философ е назначен за директор на Казанлъшкото педагогическо училище, а на сцената на местното читалище “Искра” поставя няколко преведени от него пиеси на световни автори, участва и като актьор.

Друга насока на дейността му е издателската. Най-напред започва да излиза “Литературно-научно списание на Казанлъшкото учителско дружество”, а през следващата - 1891 година - и списание “Критика”. От първото списание излизат шест книжки, а от второто - дванадесет.

В “Критика” д-р Кръстев се доближава по убеждения до идеите на Лесинг и Белински. В статията “Интимни бележки” и на други места той прави определения на естетически категории, като форма и съдържание в изкуството, художествен образ, красиво, естетично и пр.

В списанието са преведени за пръв път на български изследването на американския философ Джон Дрепер “История на умственото развитие на Европа”, “Философия на изкуството” от Иполит Тен, трудът на Куно Фишер “Лесинг като реформатор на немската литература”…

1892-а е рождената година на създаденото от д-р Кръстьо Кръстев списание “Мисъл”. В него се отделя повече място за литературни, политически, естетически и философски материали.

Основателят на “Мисъл” прави опити да привлече за съидейници крупни фигури от българския културен хоризонт като Иван Вазов и Христо Г. Данов, но без успех. Вазов публикува в третата и четвърта книжка от първата годишнина на сп.”Мисъл” стихотворенията “Нощно пътуване”, Твоите очи” и “На един скръбен приятел”, подписани с инициали. Патриархът на родната ни литература отказва сътрудничество поради възникналите естетически различия между него и д-р Кръстьо Кръстев.

Във фундаментален философски план д-р Кръстев остава на неокантиански позиции. В своя “Курс на философията” /1891/ младият български философ излага познатата теза, че в човешкото съзнание са положени доопитни, априорни основи, еднакви за всеки субект и обуславящи всяко индивидуално познание. В кантовата философия пространството и времето са чисти форми на чувственото съзерцание, но те едновременно са и трансцендентални, и емпирични, доколкото са свързани с опита.

Формата, макар и безсъдържателна, е активна и внася порядък в пасивното и лишено от структура съдържание. За неокантиеанеца д-р Кръстев материята, времето и пространството за форми на сетивното съзерцание. Кант описва три степени на познание: съзерцание, разсъдък и разум. При д-р Кръстьо Кръстев степените на познание са две - представи и въззрения.

Формирането на философски позиции за един немски възпитаник не е лесен и еднопосочен процес. Д-р Кръстев изпитва влияние не само от кантовата философия и разновидностите й в теоретичните системи на Вилхелм Вундт, Освалд Кюлпе, Йоханес Фолкелт.

В началото на кариерата си българският учен се отнася с респект към редица френски, английски и американски мислители. В много от своите трудове той се позовава на “Изкуството от социологическо гледище” на Ж. Гюйо, на “Произход на великите хора” от преподавателя във Висшето училище в София Алфред Оген.

През 1895 г. и д-р Кръстьо Кръстев е назначен там за редовен професор по философия, но много скоро е уволнен. Безпричинно! Или съвсем не безпричинно, защото участва в освиркването на Фердинанд пред Народния театър. До 1908 г. К. Кръстев е “командирован” да чете лекции в Университета като “извънреден” професор. През 1910 г. го избират за действителен член на Българската академия на науките.

Като немски възпитаник, д-р Кръстьо Кръстев знае, че е задължен да изложи обстоятелствено своите философски позиции и след това да обоснове естетическите, историографски, политически и литературно-критически си прозрения. През 1896 г. публикува в сп.”Мисъл” пространна студия, онасловена “Философските системи”.

Разсъжденията и изводите в нея са залегнали и в курса от лекции, които чете в Софийския университет. Д-р Кръстьо Кръстев определя съществения принос на немските философи Паулсен, Щрюмпел и Кюлпе към модерната класификация на философските системи. Сред тях най-значителен е приносът на Освалд Кюлпе, професор във Вюрцбург, Мюнхен и Бон, основател на вюрцбургската психологическа школа и един от създателите на критическия реализъм като направление в модерната немска философия.

Би могло да се твърди, че “Философските системи” на българския учен са “преразказ” на “Въведение във философията” от Освалд Кюлпе. Като представител на неокантианството д-р Кръстев иска да докаже несъстоятелността на материализма като отдавна отживял своето време: стар или нов материализъм не съществува, а е класифициран в три направления - каузално, атрибутивно и еквивантно.

Същността на света е непознаваема, намира се отвъд сетивното и всички опити за разрешаване на този философски проблем са обречени на провал. Необходимо е да се отбележи, че в края на ХІХ в. не само материализмът защищава идеята за познаваемостта на света.

Гьотеанистическата философия и антропософията като нейно творческо продължение застават срещу неокантианския умерен агностицизъм и издигат тезата за безсмъртието на обожествения и обожествяващ се човешки дух.

Д-р Кръстьо Кръстев не се “ограничава” в сферата на чистото философско познание. В сп.”Мисъл” той публикува и статията си “Религия и философия”, която характеризира българския учен като представител на метафизическото и реалистическо направление в неокантианството.

Д-р Кръстев повтаря постулата на Кант за превъзходството на практическия разум над теоретическия и критикува съвременниците му теолози, които, подобно на средновековните реалисти, смесват психическото с физическото.

Паралелно с това той нарича религиозното чувство “състояние на най-непосредствена увереност” и го определя като най-висша проява на активния човешки дух. Религията стои над изкуството, науката и нравствеността. Ала религията не като затвореност в някоя от християнските конфесии, а като вяра и път за достигане до тайните на битието.

Студията на д-р Кръстьо Кръстев “Естетиката като наука” е апология на немския субективистично-феноменологичен дух от деветдесетте години на ХІХ в. Естетическите произведения на Йоханес Фолкелт и Карл Гроос са издигнати в ранг на неопровержими постулати. Положителна оценка е дадена и на някои постановки в трудовете на Куно Фишер и Теодор Липс.

Разкриването на антиномията между хармония и съдържание води до необходимостта изкуството да извисява духа и да го освобождава от теглилата на живота. Българският философ и естетик приема не само като лош вкус, но и като антиестетично внедряването на намерението /тенденциозността/ в изкуството.

Статията “Един поглед върху нашата литература” е олицетворение на тези негови убеждения. Печалното състояние на българския народ, липсата на култура и гражданска съвест са следствие от недалновидна и корумпирана политика на властниците.

Тази статия завършва с възхвала на поемата “Кървава песен” и нейния автор Пенчо Славейков. “Социалните мотиви, - пише д-р Кръстев - за които единствено съществува известно разбиране, са у него /П.Славейков - б.м./ толкова нищожни, че нито могат да образуват какъв да е мост към другите, нито пък да дадат някакво представление за него. От патриотически теми няма помен, а националните, макар да изобилстват, са скрити с такава непроницаема за читателя обвивка, че той не може да подбере за какво се касае…”/сп. “Мисъл” 1906, кн.1, с.31/.

Творческото израстване и интелектуалната реализация на съставящите литературния кръг около сп. “Мисъл” дължи изключително много на д-р Кръстьо Кръстев. Пенчо Славейков, Пейо Яворов и Петко Ю.Тодоров са благодарни на своя литературен меценат. Осезателна е помощта, която известният български естетик и философ оказва на Кирил Христов, Михаил Арнаудов, Димитър Михалчев, Никола Алексиев…

А обичта на д-р Кръстев към обаятелната личност на Алеко Константинов е повече от възхитителна. И двамата мечтаят за либерална и демократична България. И двамата се борят за осъществяването й. “Бай Ганьо” и редица Алекови фейлетони са публикувани най-напред в сп.”Мисъл”. До края на своя живот д-р Кръстев пази в стъкленица на бюрото си сърцето на Щастливеца.

Горд със своето постоянство да проправя пътя на свободния немски дух в родината си, редакторът на сп.”Мисъл” дори прави аналогия между турското робство и съществуващата в освободена България действителност. Той констатира с болка, че тиранията и произволът не са изчезнали.

Идеалът на д-р Кръстев е създаването на либерална демокрация, закриляща гражданина-алтруист. В кн. 2 от 1893 г. на сп.”Мисъл” той публикува кратка рецензия на книгата “Долу оръжията” от австрийската писателка Берта фон Сутнер. Тази книга оказва потресаващо въздействие върху обществения живот в края на ХІХ в. Алфред Нобел си дава сметка за гибелните последствия от приложението на открития от него динамит.

Той се запознава с авторката и прави известното завещание за учредяване на награда за мир. Берта фон Сутнер става една от първите носителки на тази най-престижна награда. По подобие на Кантовия “Вечен мир” д-р Кръстев обобщава, че войната е пряко нарушение на човешките права, а най-висшата цел за всяко човешко същество е борбата за мир и създаването на световна федерация, съхраняваща независимостта, свободата и политическата самостоятелност на отделните държави.

Прегърнал тези идеи, особено актуални за нашето съвремие, д-р Кръстев преживява три войни, губи своите най-добри приятели и умира самотен, обезкуражен, че някога би могъл да се постигне алтруистичния човешки идеал, мечта за всеки нравствен и неподкупен мислител.

Делото на д-р Кръстьо Кръстев ще бъде оценено в своята пълнота едва сега, когато идеологемите отстъпват място на свободната мисъл и на нравственото съзнание, които са творците на истинското изкуство.