„В ДУШАТА МИ ГРЕЯТ РАЗПАЛЕНИ ДУМИ…”
Не познавам народ, чиято история е градена безметежно. Човечеството зове за мир, но рядко стига до него по пътя на хармоничното общение. А в пламъците на войни, освободителни движения, революции, се раждат герои. Едни от тях - „гневно” съзерцаващи бунта зад пердето в тихи кабинети. Други - на барикадата, за среща със смъртта.
Много са те и у нас, а сред всички ярко грее името на Ботев. Неслучайно и „Молитва от Ботев връх” (1) е нарекъл новия си поетичен сборник Матей Шопкин. Както личи от заглавието, тематичният му силует е точно определен.
За стиховете в него авторът споделя: „подбрах тези, за които смятам, че са достойни за самостоятелна книга - книга, родена от обич, почит и възхита, книга-поклон пред Войводата на поколения българи, на всички български поети…”
Наистина, в много от тях ликът на калофереца присъства като символ на патриотична себеотдаденост. Пример за подражание в борчески и морален план, неподвластен на времето. Благословен от вечността. Даряваща малцина с правото на безсмъртие:
И верен на свещените завети,
над люлка и над сватбено хоро,
ще свети Ботевият път, ще свети
със светлина от сабя и перо. „Пътят на Ботев”
Именно затова, макар създавани в различни години и обществени критерии за значимост, посланията в сборника остават неизменно актуални. Върху идейния им и емоционален спектър Шопкин припомня редица още нравствени скрижали.
Неотменни спътници на личността в пространствените измерения между минало, настояще и бъдеще. Това са родината, националната памет, историческата поука, стройното битуване. И апостолската орис на твореца да пресява истините за добро и зло сред агората на сиви дни.
Когато тълпите са устремени към златни миражи, а пантеонът от народни светци - скрит за идни поколения. Тук е и болката на Матей от грозния нихилизъм, заливащ съзнанието на неизброими люде, мечтите и надеждите им. Над всичко като мътен похлупак тежи апатията - еретически храм, от който за богомолците няма път назад.
А може би има? По него, в хаоса от някому „удобна” демагогия и политически грак, върви поетът. Апологет на изстрадан оптимизъм, че нещо трябва да се промени. Увличащ след себе си хиляди с прозрения как утрешният ден да бъде по-ведър.
Как нови идеали след пролетния дъжд ще върнат човещината. Но е потребна вяра, дори на кладата. Тогава пламъците й ще възродят завета на предците, а химнът на родовата кръв - предаван от век на век:
И нека да бият градушки върху ми,
и нека да пукат скалисти бърда.
В душата ми греят разпалени думи
и плачат камбани, и пеят гнезда. „Отшелник”
Немалък дял от книгата заемат редове, посветени на „обикновената” личност. На мислещото зрънце от модела на гражданската пирамида - преди вододела на 1989 г. и сега. Сам авторът е представител на творческо поколение, което изведе истинската й същност - градивна, спокойна, уверена в себе си, пред читателската публика.
Днес тя е привидно сведена до безволев електорален индивид. Залутан в матрицата на дните без ясна цел и посока. Без сплотяващи национални идеали.
Без приемственост между поколенията и с разкъртен патриотичен постамент. Къде е родината? Защо в музея на българската слава цари отчайваща тишина?
Защо поетът твърди, че животът е вечна борба и тревога, щом умората ни се смее презрително: „Спри се, човече, от нищо няма смисъл?” Много и тежки са въпросите, които Матей втъкава в сборника.
И отново разбираме, че думата „България” не е учебникарски термин, а сърцето на цял народ. Туптящо върху костите на прости земни люде. Паднали под барутно знаме, защото така е повелил дългът. Днес той е сменен с официално чуждопоклонство, докато над празни села и глухи паланки тегне кънтяща тишина. Кому са нужни призиви за доблест?
И пак поетът, този зъл добряк, ще се изправи срещу мътната стихия на моралната нищета. Но той не е съвременен Дон Кихот, а вятърните мелници са вече модерни офиси. Ще склони ли глава пред лъстивия им вход за някоя парица? За харен пост срещу строшена лира и удобно мълчание?
Дори оскърбен, и смутен, и самотен,
не търся утеха в парадния шум,
защото аз зная, че пътят на Ботев
блести и след оня коварен куршум. „Отшелник”
Книгата „Молитва от Ботев връх” е изповеден монолог за обичта към България. За правото да бъдеш частица от нея и достойнството, че никога не си загърбил светлия й лик.
Сборникът идва в трудно време на опити за подмяна на обществените ценности. Той е коректив срещу пошлостите, тровещи духовния живот на съвременника.
Никъде обаче по страниците не ще открием морализаторски щампи, готови формули за тълкуване на делничните предизвикателства или назидателен тон. Стиховете на Матей Шопкин, изтъкани от искреност, имат една основна цел - да не забравяме, че сме потомци на гордо племе.
С несвеждана пред никого глава, съхранено достойнство и право да сме равни със света. Народ от личности. Сред които отцеругателите нямат право на въздух и хляб. Матей изрича истини, доказани във времето и хода ни напред. Можем да му се доверим - той отдавна е спечелил това право.
Днес гражданската лирика, повече от всякога, пази и съхранява националната ни идентичност. Тя има богата история в аналите на българската литература, но и предречено бъдеще. Минаващо през трудно настояще, будено от изстраданите химни на редица автори като Матей.
Разгръщах „Молитва от Ботев връх” пак и пак. И всеки път ме сгряваха думите: „Дори ранен, не се поддавай на чувството, че си сломен…” Вярно е. Няма да се поддадем. И никому няма да се продадем…
1. С., Издателство „ПРОПЕЛЕР”, 2016 г., второ допълнено издание
