Банко П. Банков

Съвременното българско село е обект на основателни ожалвания; пустеещи стопански сгради, слепи училища, оглозгани гарички, смълчани някога многолюдни дворове. Не се коментира обаче друга тенденция - завръщането към родните села на оттеглили се от активна дейност административно-стопански, инженерно-технически и хуманитарни кадри.

И (което е знаменателно), достъпът до интернет не само на получатели на знания и култура, но и открояването на творци, градящи духовност в селища, отбелязани със ситни букви на картата.

Достатъчен е примерът със село Зетьово. Редактираното там електронно списание „Литературен свят”, рожба на колегата Георги Ангелов, се превърна в поле за изява на много от нас, в кладенец, където гребем в превод и оригинал от словните съкровищници на чужди литератури.

Друг разсадник на духовност открих преди години в ловешкото село Дойренци. С него пъпно са свързани животът и творчеството на талантливия колега Атанас Маринов - Атман. Белетризираните му спомени „Моето седмо небе” бяха колоритен пътеводител за градско чедо като мен в повърхностно познатия ми селски свят.

„Дворът” е най-новата жалонна изява на този приветлив, много знаещ и краснословен творец. С бележката си „роман в две части” Маринов е виждал творбата си в дреха на сюжетната форма.

Мозайковото редуване на художествен разказ и публицистичен коментар, нажеженият до бяло анализ на съсловна психология, данъчна политика, военна мемоаристика, протуберанси на въображение и дословни цитати превръщат „Дворът” в белетризирана студия за живота на княжеството ни в първите десетилетия на миналия век.

Маринов респектира с познаването на историко-административната рамка, на прииждащата към селото стоково-парична вълна в тогавашна България; тълкува ги с поглед на дипломиран икономист и историк.

Да не говоря за описанията на земеделски бит и сечива, прехрана и облекло, сезонна работа и родови взаимовръзки. Споделя с читателя богатство от полузабравени днес съществителни и глаголи.

Непривични за ухото на съвременника, те събуждат с фонетиката си осезаемост за състояние и действие, впечатани от анонимния думотворц; подзиждат, надзвучават, одялват интуитивно възприетото.

Атанас Маринов убедително вплита вътрешни и международни събития в разказа, съживява ги в постъпки на популярни политици от онова време. Претворява хронологията, подема и покрусата по време на балканските войни наведен сякаш над разгърнати генералщабни карти.

Не бях срещал другаде толкова автентично познаване на фактологията, съпътстваща сраженията при Лозенград и Чаталджа, Криволак и Дойран. Описанията на баталните сцени, на човека, син, брат и мъж, впримчен в кланицата на войната, са мащабни, плашещи, докарващи сълза.

Като вътрешен монолог на един от героите често се цитират знаменателни строфи на наши поети-класици, съпреживели драматичните ни съдбини от онова време. Маринов познава творчеството им с вещина. От една страна това ситуира героя му като привнесена „авторова” рожба сред рисуваната реалност.

От друга обаче, поради обществена чувствителност на цитираните класици, се създава второ платно, „рунд хоризонт”, върху който, като в гръцка трагедия, се въздига или анатемосва конкретиката.

Зад авторския знак за роман творбата носи белези на хроника, етностудия, поколенчески кадастър, документална сага за конкретно селище, прозиращо зад леко променени имена на герои и местности.

Оттук идва и затруднението на читател, расъл далече от Дойренци, да запомни и отграничи многобройните герои. Те са десетки и десетки, при това личните им имена, поради съблюдаване наверно на фактологическа подложка, често са сходни или съвпадащи.

Въпреки това лутане сред деди, майки, бащи, мащехи и пастроци, заварени и природени братя и сетри, снахи, зетьове, стрини, чичовци (между другото - свидетелство за родовитостта на предците ни, фатално пресъхваща днес), творбата „дърпа” непрекъснато по-нататък, по-нататък.

Защото многобройните действащи лица се сливат в един скулптурен образ на български баща-селянин от онова време, на българската селска майка, на будната им, жизнена челяд, част от която напуска „двора”, въпреки доловимите резерви на „селото” към „града”, към държавата.

Специално внимание заслужава художественото внушаване на това просмукано в разказа рудиметно недоверие по координатата „село - град”. Градът, тази ненаситна уста, налага парите като мярка за стойност, за кадърност.

Разклаща самодостатъчното стопанство и идиличната патриархалност с данъци за издръжка на държавен апарат, за пътища и железници, такси за учение на деца, харчове за лекове, за покупка на вършачки и маслобойни. Примамва селските чеда с фабрични изделия, агрегати, идеи, книги, паднали жени.

И най-съдбовния, грозен и опиянчващ данък - отекне ли бойна тръба, привиква мъжете от селските дворове, за да върне много от изпроводените с цветя - осакатени или вместо тях - студенеещ в майчината ръка орден.

Този антагонизъм на съсловни (селски) и държавни (градски) целесъобразности е гръбнак на текста, формално - от насочващото заглавие „Дворът”. И смислово, с поглед към държавността отдолу, откъм селския двор и отгоре, от придворието на Фердинад, нанесъл на България неизличими травми.

Авторовите категорични симпатии, добродетелите, натежават на селската паланза, вините повдигат градския топуз, враждебната, съсловна държавност. Но везната е невъзможна без блюдо и противотежест; човекът, рожба на природата, живее в изначален грях с нея. Градът, държавата, живеят в грях към селото, но са негови кръвни рожби.

Ако бях редактор на текста, бих спестил преповтарянето на присъдата за грехове и невинности. Тази разбираемо ангажирана присъда, се внушава релефно от художествен разказ за съдбите на героите, от оценъчната гледна точка. Преекспонирането на позиция стеснява читателската аудитория.

Много е любопитен паралелът, който неминуемо се натрапва, когато се сравняват публикуваните почти едновременно ръкописи „Дворът” на Атанас Маринов и „Патриархат” на Георги Мишев. Двамата белетристи са знакови таланти, независимо от разликата в популярноста им и политическия разноглас, съпътстващ изявите им.

Расли са в моя край, в две съседни села, в плодородната осъмска долина, близки са по възраст. И двата епоса отразяват съсипването, запустяването на земеделския двор, кръвния данък, който селото плаща на града поради политически промени, будещи не само преходни социални, но екзистентни за нацията ни земетръси.

Но докато Маринов следи интензивността и съпреживява трусовете по лява оценъчна скала, Мишев ги анализира и изстрадва по дясна. Мишев гради повествованието изцяло в класическа романова стилистика; индивидуализирани, запомнящи се герои, градирана интрига, внушения закодирани в текста. Маринов често прехожда от белетристичната целина в документално разяснителни абзаци, вдига обективния тон на разказвач до журналистическа емоционалност. Влиза с авторово лице в коментара.

Но документните страници в „Дворът” съдържат неподозирано богатство от непознати факти за читателя, авторовите монолози са пропити от заразяващо вълнение, болката на писателя за съдбата на героите, за проблемното бъдеще на селото парва сърцето.

Още един аргумент за паралели и разминавания между двамата талантливи творци е използваният тъмен колорит от единия и просветлен - от другия, драстичния контур при очертаване на образа на цар Фердинанд в „Дворът” и омекотеният - на цар Борис в „Патриархат”. Никъде обаче художественият почерк, предпоставен от идейното позициониране на всеки от двамата, не стига до гротеска или идеализация.

Бих отнесъл творбата на Маринов към утвърждаващият се нов жанр - художествено докуменален роман. Доказателство за възможностите на тази форма дава и Павлина Павлова в току що публикуваната си вдъхновена родова хроника „Комитата от Дряновския манастир”. Тук отново взаимоотношенията личност-общество се анализират с изходна точка българското село и се развиват на терена на белетристичния разказ, документни отправки, директни авторски оценки и вълнуващи цитати от Вазови стихове; от относително балансирана позиция..

В това виждам главния (и от малкото, засега) дарове на демокрацията - свободата на изказ, на лично гледище и художествена трактовка, при осмисляне на противоречивите, разделящи ни събития от близкото ни и по-далечно минало.

Атанас Маринов-Атман „Дворът”, роман, изд. „Инфовижън” Ловеч, 2105