Георги Домусчиев

Край шосето за Русчук, зад сегашната болница, някога имаше малък хребет. Почва той от самото шосе и завършва горе с малка площ земя. Пред нея се мъдреше старата и порутена сграда, с окъртени мазилки и разкривени прозорци. С врати, двойни на средата, наподобяващи входа на някой селски хан. Думаха някои, че това място със сградата, било уж на Апостол Пеков.

Не помня кой го държеше, но помня, че лятно врем там се спираха уморени пътници. Било да сръбнат по чашка ракия, било да се разхладят с шише лимонада.

И току се понесе веднъж като барабан новината из града, че там имало фабрика…

- Фабрика ли?
- Че каква ще е тя такава фабрика?
- За бира, думат, била.
- Че какво е това - бира?
- Един буламач такъв, правели го от ечемик.
- От ечемик ли?
- Значи хакът на конете ще ядем!
- Ами винцето кой ще го пие?

Тъй недоумяваха по онова време хората из града за тая фабрика. Особено из махалите, като раздрънкаха тая новина жените…

- Уф, да го убие, дано!
- Ами казват, че бил чех?
- Такъв ли е?
- И думат, че бил веселяк един, а?
- И лулата му все в устата, чухте ли?
- Трябва да е някое гладно куче
- Ами отде се е домъкнал?

Тъй се подпитват те една друга - дано научат нещо повече. Тяхното любопитство задоволява дядо Костаки Карнобатлията. Той е отракан човек, ходил е в Букурещ и много неща е видял.

Отворена била фабриката от някой си Вепшек, дошъл в града ни преди месец. Работил преди това в Русчук във фабриката на някой си Хаберман. Но кой знае дали е бил там или само си прави реклама с това.

Такива сведения дава в махалата дядо Костаки за тоя чех.

Колкото до въпроса какво питие е бирата, той внася у жените пълно разочарование

- Бирата ли? Ей такова едно… жълто. Прилича на пикоч. И горчи като пелин!
- Ух! - обаждат се жените недоволни.

- С какво дошъл да ни пои! - кълне го кака Мица.

- Фабрика, а?Тук дошъл да я прави… Не можа ли да се замете на друго място. Шваба такава.

Такива думи добавя за сметка на пивоваря и кака Ламба. И по обичая на онова време, чуми с разперени пръсти невидимия пивовар. Тя изглежда много разгневена, лиги хвърчат от устата й като говори.

Може би, защото мъжът й е голям лозар…

- И какво място избрал - добавя дядо Костаки. - Че там за фабрика ли е? Един бордей… Току-виж съборил се над него!
- Че къде му е фабриката?
- На шосето за Русчук…Зная го. Минавал съм от там…
- Да не му е за дълго! - кълне го и кака Тодорица.

Това беше отдавна - трябва да има шестдесет години оттогава. По онова време фабриката за бира “Св. Георги”, сега срещу гробищата, я нямаше.

Не помня колко, но мина много време, докато предприемчиви хора решат нейната постройка. Предприятието на Вепшек, обаче, беше и си остана първо по рода си за нашия град.

И въпреки всичко започнаха да свикват хората с горчивия вкус на това питие.

Взеха да посещават Вепшека, най-първо и сякаш напук, млади хора от града. За да покажат може би, че са надрасли себе си и са скъсали със всичко старо. След това почнаха да ходят на чаша бира там и по-отбрани хора.

От ония, които обичат да вървят с модата на времето - само да не минат за назадничави. Най-сетне свикнаха с такава мода и по-простите хора. Че нали и те трябва да покажат пред света, че са хора с разбирания.

Такива хора представляваха по онова време най-голям интерес за наблюдение. Ще ги чуеш понякога да кажат: “Отиваме да пием бира при оная женка, швабата”.

Тогава вече бях ученик в гимназията в Русчук и си бях дошъл за лятната ваканция. И с един мой връстник веднага току решихме да видим тая фабрика.

Да би имал Вепшек поне полза някаква от въздържатели като нас , а то. Но пусто любопитство, като ни беше замъчило - как да се отървем от него?

Направи ми друго впечатление сградата, която познавах от по-рано. Сега тя не изглеждаше тъй порутена и нависнала като хром човек на патерици. Измазана с вар отвън, сега даваше вид на нещо приветливо и завършено.

Прозорците й изглеждаха посчукани, наместени, боядисани светлозелено. Над тях се мъдреше табела с големи черни букви: “Фабрика и бирария Вепшек”.

Имаха приветлив вид и двойните врати, боядисани също в светлозелено. Сега широко разтворени, разбира се, като входа на някоя пивница. Като нещо ново привличаха вниманието и добавените вдясно две нови постройки.

Едната за изваряване на бира, с “Вход забранен”, за жалост. Другата - с дълбоко вкопано в земята помещение, наподобяващо зимник, за отлежала бира. Площадката отпред изглеждаше тоя път значително подравнена и разширена.

По краищата тя бе оградена със закуми и чемшир - отде ги бяха взели толкова? По нея се точеха три реда маси и столове, взети сякаш от някоя селска кръчма.

Около тях току щъкаха двама-трима хлапаци с чаши бира, едва запенила се отгоре. Мътна и още неотлежала, тя караше някои познавачи на хубавата бира да се мръщят.

Най-сетне току зашъпнаха на някои маси: “Ето го и самия Вепшек, ето го.”

- Този ли е пивоварът? - любопитстват някои.

Видях го най-сетне и аз - този бил, значи, Вепшек. Тук и там той се спира при някои маси - вежлив, внимателен, фамилиарен дори. Къс, набит, с оголено теме на валчеста глава и буйно нависнали рижи мустаци.

Под тях като увиснала оная лула - като вързоп виси надолу. И не слиза от устата му. Ей тъй - като че му е по-сладко да разговаря с нея в устата. И където и да се с спре за минута-две, той се държи тъй гордо и самоуверено!Като че никой друг не би могъл да вари така изкусно бира!

Не помня какво стана по-късно с тоя човек и с неговата фабрика а бира. Личните му средства ли се свършиха, банки ли престанаха да го кредитират?

Или сам се увери, че не ще може да конкурира по-големите майстори на бира от него? Но, незабелязано някак, един ден той изчезна кой знае къде.