С Чони Чонев разговаря Георги Н. Николов

- Господин капитан, още с първата книга - “Когато другите почиват”, Варна, 1973 г., лиричното Ви творчество се свързва с маринистиката. Най-вече: с военната маринистика. Посланик на какви нравствени ценности Ви възложи тя да бъдете във времето?

- Всъщност, „Когато другите почиват” е едно полусамиздатска книга, отпечатана с благословията на тогавашния началник на Морското училище контраадмирал Дичо Узенов в печатницата на ВВМУ „Никола Й. Вапцаров”. Мисля, че в тази книга се опитах да събера твърде много и разнотемни стихотворения, печатани преди това в училищната многотиражка „Вапцаровец”, на която няколко години бях главен редактор, във флотския печат и варненските вестници. От тази гледна точка тя може да се разглежда като търсене на мястото ми в българската поезия, а не като „чиста” маринистика. В следващите ми стихосбирки - „Море под мостика” (София, 1977), „Земен човек” (София, 1988) маринистиката вече преобладава, а в „Палуба” (издание на в. „Морски преглед” - Варна, 1995) са включени 35 стихотворения с чисто военните измерения на темата. Дори само заглавията на част от тези стихове („Живот и флот”, „Щормова готовност”, Тревога по флота”, „Командирски час”, „Атака”, „Флагман” и др.), направо ни навеждат на военната тема. Уважавам всеки труд, но дълбоко мое убеждение е, че ако една професия не заслужава да бъде „възпята”, нейната социална значимост не е кой знае колко голяма. Писал съм за летци, за миньори, за строители, но нито веднъж, да кажем - за аптекари. Просто спокойствието не подхожда на натюрела ми. Впрочем такава беше и целта на „Палуба”. Тя излезе в един труден за флота момент, когато реформата означаваше съкращения и офицерите, несигурни в своето бъдеще, масово бягаха от флота. В тази книжка се помъчих да вместя стихотворения за всяка корабна специалност, да извися мястото й в очите на тези, които я изпълняват и да им дам малко по-голямо самочувствие. Не знам доколко съм успял. Качете се на който искате боен кораб, влезте в каютата на командира, механика, щурмана… и погледнете какво има под стъклото на работната му маса. Някъде там между снимките на съпругата и децата му ще откриете и едно мое стихотворение. Това е най-голямата ми награда.

Що се отнася до нравствените ценности, те са казани в самите стихове, но ако трябва да ги преразкажа, вероятно това са човечност („Разнежване”, „С Дворжак на море”), гордост от мъжкото в нашия занаят („Самочувствие”, „Обяснение”, „Контрапункт”), самоотверженост („Мъже”, „Подводничари”, „Призвание”), единство на думи и дела…

- Какви подтеми крие военната маринистика в идейния си спектър? Защото тя не съществува сама за себе си, а е свързана с динамиката на живота въобще…

- Военната маринистика е твърде специализирана част от маринистиката и тя може да достави известна естетическа наслада за ограничен кръг хора. В годините на младостта е присъщо човек да се ограничи, да кажем, в изискванията за водене на корабния дневник: „Пишем, това, което виждаме, а каквото не виждаме - не записваме”. Следващата крачка несъмнено е да се опитаме да обхванем по-голямата категория - морето изобщо и неговите труженици. Така се появи „Лодки от хартия” (София, 1999). Целта на надскочилия своето място в процеса автор е да се опита да направи съпричастни на своите вълнения колкото може повече хора. Тогава логично се прехвърляме от морето към сушата, а от сушата към живота изобщо - нещо, което смятам, че съм направил в „Смог” (София, 1997). Една тема като „Апокалипсис”, в която морето е пресъхнало, „Чернобил”, в която животът е обречен и „Притча за летящия холандец”, в която „благодарение” на човешката дейност е обречено самото съществуване на планетата, строшават рамките на военната маринистика и дори надхвърлят рамките на маринистиката изобщо.

- И пак тя обхваща сравнително малък, ограничен периметър от дейности, върху които да гради стиховете си. Как трябва да бъде поднасяна на читателите, за да привлича тяхното внимание?

- Що се отнася до военната маринистика, съществуват два подхода. Дълго време се опитвах да фотографирам, това, което става около мен и да вкарам цялото море в едно стихотворение. После ми попадна една малка книжка на Валери Белозьоров, с когото по-късно имах възможност да се срещна и да станем приятели. Мисля, че съм превел всичките му стихотворения, а част от тях съм публикувал у нас. Този поет е чист военен маринист, той успява да покаже цялото море, разсъждавайки само върху едно копче от униформата си, а образите му са такива, че се запомнят завинаги. От тази позиция, по-лесно е да се грабне читателят, ако вместо да му крещим, му прошепнем своите истини. Има поезия за декламиране по площадите, като на Маяковски и за интимна среща с нея - като на Есенин, Пастернак, или Ахматова. Съжалявам, че давам пример с руската поезия, но понеже стана дума за Валери, паралелът се наложи от само себе си. Сигурно не знаете, но навремето бях замислил една антология на руската морска поезия, дори бях превел по пет-шест работи от близо стотина поети и мисля, че научих твърде много за самата маринистика (и военна, и гражданска, и пейзажна), от тях.

- Кои символи можем да приемем за основни и несменяеми за военната маринистика? Защото животът, който тя възпява, има определени функции, пряко отнасящи се до неприкосновеността на българското море. Те изменят ли същността си във време на “европеизация” и  на поетично интерпретиране днес?

- Основната символиката на писането за морето е една и съща, откакто съществува римувано писане. Разтворете „Илиадата” и ще намерите кораби, платна, заострени носове, бури и вълни, стремеж да се пребориш със стихията. Същото се отнася и за древноримската поезия, подобни думи можем да открием и в Библията - прочетете например „Деяния на Светите Апостоли”. В основата е триадата Вяра - Надежда - Любов, а както знаете, символ на надеждата е котвата. Добавете компаса, щурвала, мостика, мачтата, флага, панделките на матроската барета, фланелката на сини и бели ивици, моряшката якичка, винтът, разбиващ морето на пяна, морската сол по дрехите ни… И както казва един друг руски поет, ще разберете, че в морето най-важно е всичко, но от всичко най-важен е магнитният син хоризонт!

Втората част от въпроса Ви е по-трудна. Мотото на книгата ми „Земен човек” е „Аз не зная как се пишат стихотворения, аз ги живея”. Поетът е човек, който започва с „Аз” и говори на висок глас за най-съкровените си мисли и тайни. Моята военна маринистика обхваща един период от около 15 години. Това е времето, през което като Пеньо Пенев можех да кажа: „Аз, глас и съвест на епохата”. В момента, когато вече нямах корабна длъжност, когато вместо „Аз” и „Ние” трябваше да напиша „Те”, изворът на вдъхновението ми пресъхна. Много рядко и едва ли не само „по поръчка” се връщам към предишната тема. Така например се роди сегашният „Марш на военноморска база Бургас”, в който без да се набляга на това, е отразено самочувствието, че сме граждани на света и че самият свят не е чак толкова голям, когато навсякъде имаш приятели. Долу-горе това съм помъчил да вложа и в „Марш на Сухопътни войски”, който също е мое дело.

- Безспорно българската военна поезия за морето има своя история. Имената на кои Ваши колеги от началото на ХХ в. бихте посочили като водещи и с кои техни творби?

- Според мен нашата военна маринистика е „дърво без корен”. Навремето моите добри приятели Андрей Германов и Петър Алипиев направиха една голяма антология „Море, Стихия, Вечност” (Варна, 1972), в която почват със Славейковото „По море се скитам ази”, минават през дядо Вазов, Кирил Христов, Яворов и Лилиев и стигат до Фотев и Любомир Левчев. Май-най-доброто, до което сме достигнали, са стиховете на Иван Пейчев. Но и в тази книга военната маринистика почти напълно отсъства, изключение прави „Дръзки” на Усин Керим. Няма го и единственият, който би могъл да се нареди сред военните ни маринисти - варненецът Кольо Севов, служил като матрос на есминеца (ескадрен миноносец - б. м.). Нещо повече, и самата маринистика е „куца”. Има два подхода в писането за морето - от сушата и от самото море. Писането от сушата, страхът от морето, възпяването на плажове, гларуси, смокини, лунни пътеки… още не е маринистика. Истинската маринистика е тази на Джек Лондон, на Херман Мелвил, на Леонид Соболев, ако искате - на убитият в килиите на ДС Валентин Паспалеев. Едно е да гледаш лунната пътека от брега към хоризонта и съвсем друго откъм нейното начало - от морето към брега. Вие сте били матрос и сте усетили тази разлика. Май най-близо до нашата темата е Вапцаров, но и той не е военен маринист, Вапцаров е „военен маринист” в публицистиката си.

- А кои Ваши съвременници бихте поставили до себе си в морето и във военната лирика за него?

- Те също не са много. Докато все още Поезията (като цяло) не беше изхвърлена като нерентабилна проститутка от страниците на вестниците, понякога се промъкваха и стихове за морето, а още по-рядко теми от военната маринистика. Аз съм се учил от Вапцаров, един вече почти неизвестен и рано заминал си поет Дянко Кънчев („…над мен морето с мълнии се кръсти”), също рано заминалият си Йордан Кръчмаров, с когото се засякохме в Морското училище. С други, като Янаки Петров, си деляхме наградите от всички поетични конкурси на флота. С трети - Георги Вълчев, Иван Атанасов - Долски, Ангел Лазов, Георги Пенков, споделяхме мисли и вълнения, посвещавахме си взаимно стихове и търсехме пътя. Като цяло ние нямаме изявени поети маринисти. Някои (Сергей Върбанов, Тодор Йорданов, Живко Цвейн) се опитваха да пишат като курсанти, но бързо „хвърлиха котва”. В прозата положението е малко по-добро - там имаме Никола Радев, Николай Павлов и особено Константин Площаков, но авторите също не са много. По-късно завеждах отдел „ЛИК” на вестник „Народна (Българска) армия” и бях главен редактор на сп. „Български воин”. И на двете места през мен минаваше най-доброто, свързано с нашата тема и откровено трябва да призная, че то пак се въртеше около споменатите имена, към които трябва да добавя и Кирил Георгиев.

- Несъмнено Вие сте водещ в поетичната територия, която обсъждаме тук. Можем ли да определим стихотворенията “Самочувствие” и “Военните поети” като програмни за Вашата лирика?

- Твърдо не! „Самочувствие” е стихотворение от годините, когато корабното желязо, беше наситило кръвта ми, а синьото - очите ни. То е реплика на недоучили критици, които оценявайки първите ми книги бяха написали нещо от сорта: „Не му вярваме. Как може да се обича бурното море? Защо в творчеството на Ч. Ч. има само едно стихотворение за спокойно море и то с отрицателни емоции…” Ами, може. Спокойното море прилича на блато, с него няма как да спорим за надмощие, такова море не ме привлича. Винаги съм писал Стихията с голяма буква, защото тя е одушевена. Впрочем така прави и Юго. Мъртвата стихия не буди удивление. Аз никога не съм сравнявал морето с изрази на прехвалените стихоплетци, при които то е стадо свине, грухтящи по плажа. Но по това време те заемаха важни постове и нямаше как да бъдат критикувани. Къде по-лесно е да се удари по току-що пръкнал се автор, който на всичко отгоре, видите ли, е имал нахалството да издаде книгата си не, да кажем в младежкото, а във военното издателство.

Същото мога да кажа и за „Военните поети”. С Евстати Бурнаски, на когото то е посветено, ме свързва много лична емоционална връзка. Той е редактор на първата ми книга, съветник в първите ми поетични стъпки, изповедник в ходенето по мъките около първата ми „официална” стихосбирка. Самият Бурнаски не обича да го наричат военен поет. Имал съм възможност да чуя отговора му, когато на някаква литературна среща Петко Братинов на няколко пъти извика „Другарю полковник!”, и след като не получи отговор спря пред него и каза: „А-бе, Бурнаски, от половин час ти викам, защо не се обаждаш?” Тогава големият поет го хвана за ревера и отряза: „На майка ти п… е полковник”. „Ама, чакай, ти нали си полковник?” И отговорът: „Когато те взема запас и те вкарам в строя, ще бъда полковник, тук аз съм поетът Евстати Бурнаски!”

След излизането от флота творчеството ми претърпя кардинални промени. То премина през интимната лирика, патриотичната тематика (мисля, че имам цялата история на България в стихове), гражданската тема, сатирата… Като си помисля по-добре, „Самочувствие” би могло да мине и за програмно, но едва ли за целия ми живот. По концептуално може би е „Когато пиша стих…”, защото то отразява целия процес на писане, на споделяне и надеждата за разбиране, когато хартиените лодки, изписани със стихове, достигнат отсрещния бряг и бъдат разгънати от читателя…

- Какво място определяте на човека в поетичните си редове? И какви художествени задачи му възлагате?

- Вие сте решили яко да ме изтормозите. Смисълът на всяко едно творчество е да се опита да направи човека по-добър. Творчество, в което Човекът не е в центъра, е безлично. Даже, когато става дума за анималистичния жанр, пак всичко се свежда до човека, а не до животното - спомнете си например „Белият зъб” на Джек Лондон. Човекът е главното действащо лице. Той може да бъде и „Аз”, но въпросът е как това „Аз” да се възприеме като „Ние”, да се разшири обхвата на внушението. В този смисъл едната цел е да се предаде вълнение, другата - да се потърси съпричастност. В литературата действа старият римски принцип „Не доказвай, а разказвай!” Ако се опитваме да превъзпитаваме читателя, той ще ни намрази, ако го ласкаем - ще го отвратим. Трябва да го приемем като равен, да го допуснем до себе си и простичко да му кажем: „Това е моят свят…” Ако той го приема, значи сме спечелили още един приятел - в случая, на Морето. Ако не ни разбере, колкото и да се опитваме да го подкупим, нищо няма да се получи. Всеки има право на свой избор. Аз едва ли съм най-доброто му спасение…

- А на машината? Приема ли тя и при Вас антропоморфичен силует, както у Вапцаров?

- Въпросът за машината е от друго естество. При Вапцаров, както и при Екзюпери, машината е одухотворено същество. Вапцаровата машина не е машината на Чаплин, която, превъплътена в конвейер, изсмуква човека. Вапцаровата машина, която откриваме в “Моторни песни”, може да ругае, но и пее, нейните трансмисии скриптят и трещят, но влизат в пулса на сърцата, накрая неговата машина е главната характеристика на епохата му -  “Романтиката е сега в моторите…” Прочетете внимателно “Спомени от миноносците”, написани през 1930 г. и ще разберете защо машината е едновременно властница със свои клетки, душа, пулс, но и любимка, която го пръска „със закачливо самодоволство със затопленото от знайната й плът масло…”

Същата високопоетична и същевременно органична, “кръвна” връзка с машината изповядва и Сент Екзюпери: “Аз съм организъм, проникнал навсякъде в самолета…”, “Самолетът произвежда моето добро самочувствие… Самолетът ме храни.” Така симбиозата човек-машина прераства във взаимоотношение мозък - инструмент, облагородено от една проникнала и в двете части душа. Подобно на Екзюпери  (”Нощен полет”, 1931 г.) и независимо от него, Вапцаров изповядва одухотворената преданост към машината, възпява бликащата й виталност. Тя навлиза в творчеството и на двамата опоетизирана, персонифицирана, социализирана, пленява ги с всичко, което у нея повтаря човека - с “пулса”, “диханието”, “плътта”, “душата”. Родствени по светоусещане, и Вапцаров, и Екзюпери, откриват в машината (или в машината-сечиво, както летецът обича да казва) живо и близко същество, своеобразен двойник на човека, негова видоизменена физическа и главно духовна, творческа енергия.

При мен е по-различно. Аз съм се учил за командир, а Вапцаров - за механик. Като моряк знаете, че хората на море се делят главно на две категории, които аз наричам „качкодържащи и гащодържащи”, но освен това целият екипаж също се дели на две - палубна и машинна команда. Животът ми премина с първата категория - „от горния свят”, но често съм делил каюти с механиците - хората, „от долния свят”. За тях съм написал „Песен за корабните дизели”, „Моторно отделение” и още някое и друго стихотворение. Уважавам труда на омаслените длани, но не съм го почувствал с цялото си сърце, плъзнал съм се по проблема, възприел съм дизелите като „моряшки кончета”, тръпно биещи с копита под палубата и толкова…

- Хората на брега и хората на военната палуба равнопоставени ли са в мисълта Ви и в стиховете Ви?

- Имаше период, в който за мен хората от морето бяха „солта на земята”. Получаваше се нещо като в онези соцплакати с големите длани и възлести ръце, увенчани с някакви несъразмерно малки глави и димящи комини зад тях. Вижте някоя картина на Диего Ривера и ще разберете за какво говоря. Докато разделях хората на „земни” и „морски”, нямаше как да избягам от плаката. Всъщност няма земни, нито чисто морски хора. Всички са равнопоставени, поне докато са хора в конкретната обстановка и мястото им в живота. Следователно, на следващия етап трябваше да потърся не това, което ни разделя, а което ни обединява. Мисля, че там трябва да се търси разковничето. Ние всички сме единни, но имаме някакви дребни разлики, които нямат кой знае колко голямо значение. И все пак…

Имам две стихотворения „Земен човек”. В едното се казва:

Не вярвам, че от пръст съм сътворен,

но по съм земен от калта библейска…

………………………………………

…И по съм земен от пръстта дори,

макар че цял живот на кораб плавам!

Другото завършва така:

Аз написах хиляда куплета за бурно море…

Не излъгах, че римите късах от себе си в мрака.

Но дори и сега съм си малкият земен човек,

в който времето просто роди и създаде моряка.

Мисля, че в тях се съдържа отговора на Вашия въпрос.

- Неведнъж споменавате: “Краката ми на суша сричат”. Днес още ли е така? Вие дадохте много на морето с професионален и с поетичен пример. Има ли още нещо, което не сте му дали? Какво е то?

- Е, не е точно така, но сте близко до истината. „Краката ми на суша сричат” май беше от едно ранно стихотворение, което не съм включил в нито една от следващите си книги, но съм използвал подобен мотив и другаде. В последната ми книга „Стихотворения” (София, 2009), която има антологичен характер, има едно стихотворение „Мрежи”, мисля че съм го публикувал и преди това, в което има стих „рибари с бавни тромави походки”. „Чужда тромава походка” се прокрадва и в „Монолог край морето”. Някъде имам и „моряците с разкрачена походка”. Вие от собствен опит знаете, че когато човек е бил на море цяла седмица, престава да забелязва люлеенето на палубата, но като слезе на сушата, брегът се люшка под краката му. След два-три часа това усещане престава, но временно трябва да ходи точно с тази разкрачена походка. За съжаление много отдавна не съм изпитвал това чувство - от „морски вълк” през последните години съм се превърнал в „кабинетен плъх”.

Що се отнася до това, което не съм дал на морето? Смятам, че на мен морето ми е дало твърде много и докато съм жив ще бъда негов длъжник. Големият созополски художник маринист Яни Хрисопулус беше записал в дневника си „Не достига един живот, да се нарисува една вълна.” Сигурно затова, когато го погребвахме, близките поставиха в ръцете му две четки и туби със синя и бяла боя, за да я дорисува в Отвъдното. През последните години написах петнадесетина книги, свързани с морето, много от които с по няколко тома. Събрал съм и много материали за бъдещи книги от предбиблейски времена до днес, но не зная ще мога ли да ги напиша. Накрая, смятам да му дам праха си. И тогава може би ще изплатя дълговете си към него. Поне до следващия живот…

- Има ли стихове, които днес не бихте написали? Защо?

- Разбира се. Най-напред - първите двеста, които са само в моя архив от времето, когато правих първите стъпки. Никога не бих ги повторил, но без тях нямаше как да прекрача по-нататък. После някои идеологически работи, защото имаше време, през което, за да можеш да кажеш „Не!”, първо трябваше да кажеш „Да”. Трето - всяко едно стихотворение е експеримент. Може да се получи, но обикновено не става. Когато някъде ме хвалят, че стихотворенията ми са хубави, обикновено отговарям, че е така, защото не публикувам лошите (както те правят). Когато си написал две хиляди стихотворения, в тях все ще се намерят стотина, в които да има нещо.

- А какво още не сте написали за нас, съвременниците, като военен маринист?

- Нека отново уточня: временно съм бил, но не съм останал при военната маринистика. Всеки моряк, пък и не само той, ще хареса неща, в които го величаят и изкарват едва ли не полубог. Опитайте се да кажете, че понеже моряците виждат много свят и мислят, че знаят всичко, не обичат да четат, и вижте какъв ще бъде ефектът. Процитирайте им един Расул Гамзатов, който (цитирам по памет) казваше, че ученият като стои в своя кабинет, вижда повече от глупака, който е направил околосветско пътешествие, и ще ви прогонят с камъни.

Имам идея за една книга с къде повече, къде по-малко документални разкази, повечето от които вече са написани - даже знам как ще се нарича този сборник, но времето е такова, че преди да се замисли за „славата”, човек първо трябва да си осигури хляба и се налага да пиша съвършено други неща. Затова и поезията отстъпи на историко-техническите ми работи.

- Какво бихте създали за най-младите, които не ще служат на военен кораб и матроската униформа за тях е само отминала романтика?

- Пробвал съм се в детската литература - не ми се удава. Може би, защото моите внуци са във Франция и нямам на кого да разказвам лакърдиите си. Както казват във флота: „Всеки гьол трябва да си знае жабата”. Иначе, в страната има много хора, които биха желали да опитат солта на моряшкия хляб. Някои от тях избират това поприще. На тях - Щастливо плаване! „Този, който поне веднъж е почувствал дъха на откритото море - казва Екзюпери, - никога няма да го забрави.” За останалите малко съжалявам, че няма да успеят да изпитат себе си. Но съвремието предоставя много възможности да почувстват този дъх (и дух), те могат да се приближат към морето на борда на круизен кораб, на яхта, с рибарска лодка… Важното е да го обикнат. Защото, както пише в един стар „Учебник за моряка” от началото на миналия век: „Народи без море и кораби са прислужници на човечеството”.

- С редицата обществени промени и в армията (без да политизираме разговора), на които сме свидетели, военната маринистика сякаш пое в тунел без изход. Има ли тя бъдеще и какво? Или е обречена да бъде само част от литературната ни история?

- Защо, можем и да политизираме, но нали въпросите са за литературата, а не за всичко това, което ни заобикаля. След всички промени армията е сведена от над 110 000 на, сега се говори за 25 000 души. Това се равнява на две дивизии. Флотът е орязан едва ли не до сили за брегова охрана. Авиацията ни също е със „затихващи функции”. Да кажем, че нашето въоръжение и бойна техника издържи още десет години. Ако след тези години НАТО не се саморазпусне, както стана с Варшавския договор, пред страната ще има две алтернативи. Едната е НАТО да ни застави да поддържаме сили, адекватни с реалностите в алианса и тогава щем не щем ще имаме нови кораби. Другата, че ако трябва сами да отговаряме за отбраната и суверенитета си, едва ли ще запазим силите си в толкова неравнопоставено съотношение с всички наши съседни държави (без Македония). Докато има бойни кораби ще има и военна маринистика. Даже сега, при всичкото орязване, нашите кораби плават повече отколкото преди. Те редовно излизат в Средиземно море, участват в двустранни и многостранни учения, извършват визити в чужди пристанища… Следователно, въпросът не е за маринистиката като такава, а за авторите. Трябва да се родят нови автори. А, както добре разбирате, всеки автор е явление. Едното има допирни точки с другото, но само толкова.

- Ако не е - какво ново трябва да осъзнае и приеме военната маринистика, за да бъде приемана и четена от съвременниците?

- Да допуснем, че съм отговорил малко уклончиво, но все пак с „Не!” Според мен е грешно да се дават съвети „от брега”. Вие тактично ми казвате, че аз съм от старото поколение, а искате да напътствам новото. Ако има автори, Времето само ще им продиктува куплетите им. А ако те са истински, няма значение, кога са написани. Стихът „Велик като небето, бучеше океанът…” е от втора песен на „Махабхарата”, а сякаш е бил написан днес. Добавете към него „…над мен морето с мълнии се кръсти” на Дянко Кънчев и вижте какво чудно нещо се получава. А между двата текста лежат хилядолетия.

- От какви черти на миналото трябва да се освободи пак по същите причини? Има ли такива “непотребни” вече черти?

- Мисля, че българската литература като цяло се е освободила от минали идеологеми, но някак си прекрачва в нови. Истинската литература не трябва да се влияе нито от политиката, нито от конюнктурата. Преди трябваше да имаш и нещо за родината, партията или да споменеш някъде сърп, чук или друг ръбат атрибут (петолъчка), за да можеш да „пробуташ” точно онова, заради което издаваш цялата си книга. Днес авторът сам си е издател и може да си позволи всичко, което, както се казва, е „позволено от закона”. И при това всичко става много по-бързо. Аз съм чакал нова книга единадесет години! Сега за същото време съм издал над десет книги - понякога по две годишно. Въпросът е не във възможностите на книгоиздаването, а във възможностите на автора. Всички останали изисквания са формирани през хилядолетията. Трябва да се чете и да се търси ниша, която още никой не е заел.

- Нейните нови представители какво би трябвало да разкажат в стиховете си, търсещи света? Няма ли в тях да се размие темата “България” като понятие и като същност, без която ще сме само човеци - без корен и история?

- Ако една литература е истинска, тя не признава границите. Човек първо е гражданин на планетата Земя, а след това - на онова малко късче от нея, очертано върху картата на ветровития Балкански полуостров. От тук първото изискване е авторът да бъде хуманист, ако има по-голям жизнен опит ще се прояви и като философ (разбирай, човек със собствена мъдрост, а не с трафарети от споделените в кръчмата приказки), чак тогава можем да говорим за националният щрих, който би могъл да обогати направеното с една наше светоусещане. Не е необходимо да повтаряме Стивън Кинг, Дан Браун или Умберто Еко, за да постигнем временна популярност. Такива книги вече са написани. За света не е важно повторението, а новото. Новото за него е нашият колорит. Т. е. същото, което наблюдаваме в непрекъснатия възход на фолклора ни. Новият свят и обединена Европа ни искат променени, единни с тях, но и уникални. Колкото по-скоро намерим пътя наречен „единство в многообразието”, толкова по-добре.

- Как военната маринистика може да противостои чрез миналата си история на апатията в съзнанието на новите поколения, устремени уж към наднационални духовни ценности?

- Май този въпрос засяга единствено мен. От всичко, за което беседвахме, сигурно стана ясно, че през последните 30 години в областта на поезията, няма нито един изявен маринист. Вапцаров, Иван Пейчев, Ханчев, Фотев, Димитър Велинов са отпреди мен. Във военната маринистика могат да се посочат отделни стихотворения на Евстати Бурнаски, Орлин Орлинов, Кольо Севов, Илия Недялков, Димитър Павлов и др., но маринист (с нарочна стихосбирка), май почти няма, а като военен маринист бихме могли да посочим само Иван Карадачки и неговото „Открито море” (София, 1985).

Мога да Ви кажа още нещо. В СБП решихме да изградим секция на българските писатели маринисти (по подобие тези на лекарите, адвокатите, криминалистите). Събрахме се една маса хора, изпихме по две бутилки водка на глава и я основахме. Това стана през юни 2002 г. Бяхме 14 души, председател ни стана бившият капитан I ранг Константин Площаков, от членовете най-изявен беше тогавашният председател на СБП Никола Радев, останалите имаха написано и „нещо” за морето, моя милост беше единственият поет в секцията. Площаков почина и секцията се разпадна.

Така че цялата критика във въпроса Ви се отнася единствено за мен. Не чувствам апатия, приемам всички над- и национални ценности. Опитвам се да правя каквото мога. Покрай моите книги съм редактирал десетки други. Да приемем, че просто не съм точния адресат на въпроса и да продължим нататък.

- Иначе казано: ще има ли и занапред българска военна маринистика?

- Докато има военен флот, сигурно ще има и хора, които да се опитат да изразят върху белия лист чувствата си. На времето в Морското училище имаше един състав „Коралите”. Ръководеше го Лукан Милев от по-горните випуски, който пишеше и текстовете на групата. Та, този Лукан Милев в едно интервю споделяше, че 90% от мъжете в България са „поети”, а на въпроса: „Какво ще кажете за останалите 10%?” отговаряше: „Те са признати за поети”. По тази „статистика” на всеки десет опитали да напишат нещо, все ще се намери един, който да го направи както трябва. Нека на не е на десет, а на хиляда… Рано или късно такъв автор ще се появи.

- Как би изглеждала тя във Вашето съзнание и кога да очакваме първите й стойностни изяви?

- При всички положения - по-добра от моята. Такава, която да ме зарадва. Навремето когато служех в Бургас, издирвах всеки матрос, който е публикувал нещо в мерена реч във флотския вестник. Веднъж едно стихотворение ми направи силно впечатление. В него се казваше: „Този топъл матроски шинел / с недопушено фасче във джоба…” Потърсих автора му, който беше корабен моряк във Варна, но се оказа, че в момента е там, където е мястото на всички истински поети - в ареста. Запознахме се след години и мисля, че си допадаме. Този поет се казва Валери Станков. И той има много стихове за морето. Но не е военен маринист. Аз вярвам, че и такъв ще се появи, а кога?… Не ме бива много в гадаенето.

- Какво ще пожелаете лично Вие на читателите и на собствените си почитатели, сред които съм и аз?

- Аз съм поласкан, че Вие се интересувате от един твърде тесен и специализиран дял от всички онези щуротии, с които съм се занимавал през целия си живот. Те ми донесоха прозвището „Флотския поет”, с което доста години се гордеех, преди да разбера, че за да успееш в литературата (без да твърдя, че съм го постигнал) трябва да се измъкнеш от ведомствените си окови. Площаков ми подари една от книгите си с надпис: „На еди-кой си, с когото заедно отскочихме от палубата!” И май има право.

Останалите мои читатели основно се интересуват от другите ми книги. Най-популярна от тях е петтомната авторска енциклопедия „Корабите”, следва я „Подводната война на Третия райх” (в три тома), има интерес към „Подводниците на Русия” в четири тома (засега са излезли два) и т. н. Като гледам Internet, където лично не съм публикувал нито едно стихотворение, най-голям е интересът към интимната ми лирика. По „Лудост” дори е направено великолепно клипче.

Ако все пак това са „почитатели”, нека да бъдат здрави! И да помнят, че „Любовта и морето са еднакво безбрежни” - казал го е Шекспир.

2010 г.