Стефан Станчев

Из „Моряк” (1935)

1.
Запей, душа, запей, сърце,
възпей родината си свята;
простирам своите ръце
и срещам нейните обятия.

Тя мълком бди и чака звън
и чака моята молитва.
За жътва диша всичко вън
и гълъб към небето литва.

Разкрий очи за туй небе,
лазурно в родните простори.
Към бряг душата ми гребе
и с Бога, може би, говори.

Смири се, мъдро отключи
богатствата, които имаш.
Раздай ги, в песен да звучи
тук пролет, лято, есен, зима.

Запей, душа, запей, сърце,
възпей родината си свята…

2.
В мен бушува сърце пълнокръвно, любящо
и ме тласка към теб, непознато море!
Пред покоя велик, пред вълните гърмящи,
дето всичко живей, дето нищо не мре…

Над безсънни води, над далечни простори,
ветрове и мъгли дебнат жертви, не спят.
Вдигат бели платна твойте корабни хора
и не знаят в нощта де за отдих ще спрат.

А край мене неспир се редуват вълните,
пръскат снежни искри, бият мощни крила.
На света потопил добрините, злините,
само ужасът вдига свойте тежки весла!

Отнеси ме, море, погълни ме, стихия,
аз съм бедният роб, аз съм нищият дух!
Мойта обич вземи, по света разнеси я,
че безсмъртното в теб аз усетих и чух…

3.
Морето ни люлей. Дълбоко
тъмнее вечната вода.
надлъж, нашир и нависоко
шумят на птиците крила.

В душата ми е тихо, свежо,
като предутринна мъгла.
А пътят е простор безбрежен
след всяка бликнала вълна.

Сами на волния си кораб,
сами в света на лунен здрач,
издига ни вълна нагоре
и блясва пред очи мираж.

Зове ни. Приказки ни шъпне
за слънчев пристан, слънчев бряг.
В душата ми отново тръпне
и пее любовта ни пак…