МАСКАРАДИ
Из “Весели злополучия”
Обичаме отчаяно карнавала. Карнавалната седмица, прочее, ние намираме дотолкоз спасителна за човека, колкото предпазителната клапа за парния котел.
Триста петдесет и шест дена в годината са достатъчни, за да ги прекара човек в грижи и сериозни позирания и не е никак излишно да си отдъхне в осемтях карнавални дни.
Осем дена ние, скрити под една маска, узнаваеми само за тези, които пожелаем, ще имаме възможност да гледаме неприятните нам човеци, без да бъдем принудени да правим усмивка на лицето си, и ще сме в положение да се усмихваме блажено (уви, но безполезно, тъй като няма да видят усмивката ни!) към слабостите на сърцето си, което означава, че бихме могли да отпуснем юздите на сърдечната си колесница и да изобразяваме върху лицето си умиления от всевъзможни родове, без да се страхуваме, че една строга особа ще ни каже:
- Докога, о, Катилина, ще злоупотребяваш с нашето търпение?…
Твърде погрешно се тълкува предназначението на карнавалните дни. Обикновено хората мислят, че карнавалът е учреден за безразборни веселби и чрезмерни возлияния пред олтаря на Бахуса.
Карнавалските дни са празненства на сърцето, понякога през тях се прави траурен помен за една умряла любов, понякога пък се извършват тайнствата на едно внезапно сияние, което обгръща сърцата ви в пламъци и ето по тоя начин се ражда една нова любов.
Карнавалните дни са славословие на любовта.
Може би, на един маскен бал вие, укрит в одеждите на някой испански гранд, със сърце, в което постоянно звучат ударите на кастанети и в което неустанно любовта пищи, като наранен орел, съзирате между навалицата една фигура, която ви поразява: това е царицата на Египет, това е Клеопатра, великата жрица на любовта и разрушението, която уничтожи тисящи силни мъже, която потопи две флоти и която уби Антония чрез любовта си и предаде гърдите си на една отровна змия поради великата си гордост.
И, ето ви, отивате при тая царица, над челото на която стои украшение - разперен паун и странно ви вдъхновява към безумни думи на любов. И вие, бидейки един дон Диего, който може да умре зарад любов, й шепнете полека и страстно:
- О, Клеопатра, тайнствена царица на нилските равнини, пред стъпките ти в древните времена са слагани цели империи. Тази вечер аз слагам сърцето си: положи малкото си краче върху него, за да избликне горещата му кръв, и ти ще видиш доколко тя е червена и доколко тя желае любовта ти.
И, може би, тогава Клеопатра ще се усмихне с големите си очи, които имат цвета на нилските тръстики, и всред това множество от маски и шумове от веселба ще цъфне лотосът на една лъчезарна любов…
Може би, неузнаваем под смешния образ на някой палячо, със звънче на огромния си нос, ще намерите една жена, която сърцето ви обичаше някога и с която се изгубихте низ житейските пътеки; тя сега е чужда за вас, една пропаст ви дели, на улицата вие не смеете да я поздравите, за да не й направите неприятности “вкъщи”.
И ето, вие се приближавате до нея и с глас тих и трепетен, който звучи трагично из устата на един палячо, й казвате:
- Споменът за вас пада като скреж върху цветята на сърцето ми: там всичко е осланено…
И ще трепне тя като подплашена птичка; един топъл вятър от миналите дни ще я облъхне и тя ще се сети, че под тая безобразна маска се крие съкровищницата на толкова хубави и, уви, безплодни чувствания и желания зарад нея.
И после, за да скриете смущението си - най-красивото и най-печалното от всичките - вие се понасяте с нея във вихъра на валса - всеки със своята горест в сърцето, и двамата толкова близо един до друг и чувствайки непроходима пропаст, която ви дели.
О, меланхоличен валс на две души, които са се изгубили безвъзвратно низ лесовете на живота! Грубата ръка на един съпруг няма да смути печалните ви стъпки, защото карнавалът с велика милост ви е взел под своето покровителство!
Да бъдат благословени дните, които имат милосърдие към две печални души, блуждаещи и тъжни, в мъглите на житейските простори…
