Денка Илиева

23 АПРИЛ 1873 ГОДИНА. ГЕРГЬОВДЕН. В голямата къща на ямболския търговец Дражо х. Георгиев е весело и оживено. Посрещат се гости - Георги, големият син на дядо Дражо, е поканил приятели по случай именния си ден. Но някак странна е тазгодишната веселба, поканени са все мъже и една особена възбуда се чете по лицата на всички. Тук са Никола п. Иванов, Захарий Величков, Атанас Кратунов, Жеко Андреев, Иван Белев - хора, известни на ямболии с буйния си и непокорен нрав, с родолюбието и смелостта си. Отбрани са вината и отлични мезетата, които жените поднасят на гостите, но не яденето и пиенето е събрало тук тези хора. Една сладка мисъл опива умовете и сърцата, една дума вълнува гърдите: Свобода!
Най-сетне Ставри, по-малкият брат на Георги, заключва портите - дошъл е и последният от поканените. В стаята изведнъж става тихо и от мястото си се изправя Захарий Величков. Гласът му е плътен и развълнуван:
- Братя, време е да мрем за отечеството. Нека си подадем ръка и всички задружно, когато дойде часът, да възстанем и смажем нашия тиранин. Ние сме потомци на страшния Крум, нас ни е кърмила майка българка и в жилите ни тече българска кръв.
След него скачат на крака и други, възторгът е всеобщ. И волята е една - да се мре! За свободата на отечеството!
Жеко Андреев предлага да се изгради революционен комитет.
- Този, братя, е най-подходящият момент, сега, когато сме се събрали всички тук заедно…
Предложението се приема единодушно. За председател е избран Георги Дражев.
Година преди това Георги Дражев се е срещал с Левски в Сливен, запознал се е от него с плана на предстоящата бунтовническа акция. Този едър и красив мъж, с пъстри очи и буйна коса, е душата и сърцето на ямболските бунтовници Отлично обучен на „талим”, смел и съобразителен, страшно обичащ свободата, той съвсем млад се отдава на революционна дейност. Сърцето му е пълно с един блян и един е девизът в неговия живот: „Българско царство, свободна България”. Той е един от участниците при изгонването на гръцкия владика от Ямбол и заедно с баща си, дядо Дражо, е арестуван. Спомага и за революционизирането на много млади хора от Ямбол. В къщата на дядо Дражо е също така здраво вграден революционния дух, юначната баба Дражевица не се плаши да приучва всяко едно от децата си на непокорство и безстрашие. И ето нейният първороден Георги тръгва да се бие с турците, съпроводен от думите й: „Иди, чедо, иди мила рожбо, да смажем нашия душманин, стига вече черни почерняхме от тия върли изедници”.
Това става на втори май 1876 година, когато ямболските въстаници отиват да се присъединят към четата на Стоил войвода в Сливенския балкан. А месеци преди това Ямбол е живял в истински кипеж и надежда. С комитетски пари е закупено оръжие - пушки, чифтета, револвери, саби и касатури, скъпо и прескъпо е доставян барут чак от Одрин. Жени и деца приготвят фишеци, пече се пексимет. На тайни места по къщите са складирани калпаци и навуща, шият се въстанически дрехи. Учителката Тининка Георгакева и Радка Ив.Белева шият знамето. От едната страна върху зеления плат с жълта и бяла сърма е извезан лъв с корона, отгоре надпис: „Свобода или смърт”. От другата страна се четат думите: „Ямболци, да измрем за отечеството”.Дата 1876 година.
И настава часът. С буен глас Георги отвръща на майчините думи:
- Не мога, мамо, не мога вече да гледам теглилата в отечеството ни. Бог ще даде, мамо, свободни дни и за България.
След това повежда групата въстаници. С него е и брат му Ставри. Знамето носи Жеко Андреев.
Внушителна е картината на раздялата и на останалите въстаници с близките им. Всеки знае, че отива на явна смърт, но нито една сълза няма в очите, погледите се изпълнени с решителност. Последно „сбогом” и четата поема в нощта.
…След неуспеха на въстанието и разтурянето четата на Стоил войвода, Георги Дражев, тежко ранен на две места, изнемощял от глад и студ вследствие дългото скитане из снежния и ветровит Балкан, заедно с оцелелите въстаници, е заловен и откаран в Нова загора. Когато бричката, с която го водят, навлиза в двора на затвора, той забелязва зад един от продзорците баща си и двамата си братя Ставри и Бельо. Махва с ръка за поздрав и извиква: „Няма нищо, българинът за свободата си той знае да мре. Скоро тези читаци ще видят на мястото, където сега е забучена главата на дядо Стоил, да се развява българско знаме с лъв”.
След четири дни Георги Дражев е проводен в Одрин и представян пред мезлиша, председателстван от валията. Отговорите му са дръзки и смели: „Аз се бих и след мене ше излязат нови сили да се борят с вас, докато България се освободи”. Само една е молбата му:
- Съгражданите ми не осъждайте, единствено аз съм виновен за всичко.
Осъден е на смърт чрез обесване.
Горда е смъртта на юнака, както е горд и животът му. В един и същи ден, от двете страни на моста над Тунджа, увисват две бесилки - едната на Георги Дражев, другата на Жеко Андреев. И ето повеждат двамата бунтовници към моста. С красив и силен глас Георги Дражев подема песен:

Чуй ме, мамо, чуй ме
песен кат ти пея.
Не жали ме, мамо,
не плачи за мене
турци кат ме бесят.
Скоро тези читаци
оттук ще избягат.
Българинът мъжки с пушка
и с меч в ръка гях ще изгони!…

Бърза денят, на изток небето е алено и разжарено. Скоро ще изгрее и слънцето, ще прогони с лъчите си последните остатъци от нощта. Но очите на героите не ще могат да срещнат светлината му…
С горда и величествена усмивка Георги Дражев се изправя пред бесилката, ръката му сама надява въжето на шията и гласът му отеква мощно:
- Боже, възкреси България! Смърт на поганците.
И увисва на бесилото пред смаяните погледи на събраните наоколо турци.
Денят е 28 юни 1876 година. Петровден.
Изведнъж градът се залива с камбанен звън. Бият камбаните на трите ямболски църкви и славят християнския празник.